Доблестта като власт

Днешен американски затвор за военни, престъпили закона. В излъсканото си достолепие (строен е през 1870) той напомня ерзац на средновековен замък. Господарят му е полковник Уинтър (Джеймс Гондолфини) - очилат дебелак с две мании: колекция от военни трофеи и абсолютна власт. Първата е дисквалифицирана още с пристигането на новия затворник - митичният генерал Ъруин (Робърт Редфорд). Достатъчен му е само бегъл поглед, за да констатира: "Човек с такава колекция не е стъпвал на бойното поле". Тази реплика "отключва" "Последният замък" - полковникът искрено възненавижда обожествявания допреди миг военен стратег и влиза в ролята на негов повелител.
Ъруин е герой от Виетнам, не намерил сили да се оттегли след Босна, където видял старец да играе на домино с внука си, и повел на смърт осмина в Бурунди - признал се за виновен и попаднал в затвора за 10 години. Със скромно величие той наблюдава отстрани противоуставните гаври, въведени като дисциплинарен инструментариум на властта. Но юнашкото му сърце не изтрайва и той се намесва - следва наказание, разбира се. Ъруин мъкне ли, мъкне камъни от стената, която (по волята на Уинтър) затворниците зидат и рушат, рушат и зидат... Дори бръчките му се изпъват от напрежение, но пък спечелва от воле лидерското място сред стотиците унижени. Мъдър тактик, генералът постепенно изгражда бляскав план за двойно елиминиране: на коварния комплексар Уинтър и на затворническия страх. От ироничния ренесанс на забранените военни поздрави, през разрушаването на затвора (барабар с колекцията) до издигането на американското знаме той помирява врагове, превръща конформисти в герои, възвръща си волята за живот. И така, дори в смъртта свободният дух се извисява над овластеното насилие - затворът е превърнат в рицарски замък. Целият този психо-физически процес трае 131 екранни минути, но не втръсва. Дори националистичната патетика не дразни, както в "Спасяването на редник Райън" например.
Бивш кинокритик и възпитаник на Уест Пойнт, режисьорът Род Лъри изстрелва в "Последният замък" базука от знаци и препратки - повече филмови, отколкото батални. Заедно с оператора Шели Джонсън (дебютант в киното, но с телевизионен бекграунд), той изгражда съспенс чрез шеметни ракурси, горестни портрети, хладен сивкаво-зеленикав монохром и разсичането му от оранжевото на карцерските гащеризони, пищността на псевдофреските в столовата или огнените кълба на взривовете. Разбира се, каляването на бойкия дух на екрана не би било така ефикасно без гръмката музика на Джери Голдсмит и любимия на затворническия шеф Салиери.
Що се отнася до Редфорд, неотразимото му мъжкарство нокаутира и най-присмехулните нагласи от типа "геронтократски сексидол". Но Редфорд си е Редфорд (има дори епизод, почти цитат от любимия "Буч Касиди и Сънданс Кид"). Изненадата ми е Джеймс Гондолфини - интелигентно-гротесков, 40-годишният новак достойно партнира на 64-годишната легенда (предстои да го видим и в "Мъжът, който не беше там" на братята Коен).
"Последният замък" е мъжествен филм, надскочил вишката на затворническото клише. Е, не е темпераментен, колкото "Непокорният Люк", нито софистициран, колкото "Изкуплението Шоушенк", но зарежда с позитивна енергия.

Геновева Димитрова







От пръв
поглед


Последният замък, 2001, САЩ, режисьор - Род Лъри, сценарий: Дейвид Скапра и Греъм Джост, оператор - Шели Джонсън, музика - Джери Голдсмит, продуцент - Робърт Лоурънс (III), в ролите: Робърт Редфорд, Джеймс Гондолфини, Марк Руфало и др. Разпространява "Съни филмс".