Възраждането
като национален мит*
Като епоха на национално формиране и еманципиране, Възраждането изпълнява за българите функции на учредителски мит, мит за началото на нацията, във всеки случай на нейното модерно развитие. Тогава се създава новото българско общество, колективното "ние", в което е заложена и днешната идентичност. Казаното има ред аспекти и импликации.
Във всички исторически реконструкции Възраждането е издържано в бодра и оптимистична тоналност. То се мисли, казано метафорично (в органичните метафори, в които самото то се мисли), като многообещаващо начало, своеобразно детство и младенчество на българския народ, но и време на ускорено съзряване и трупане на опит. За разлика от протичащото като "сън" или изпадане в несвяст предходно съществуване на българите, Възраждането е "пробуждане", забързване и устрем, динамична епоха на всестранен подем и възход (с думите на Вазов: "и в няколко дена, тайно и полека, народът порасте на няколко века"). От едната страна Възраждането е фланкирано от "мрака" на робството - "мита" за тъмните векове. От другата страна стои загубата на невинността, т.е. на народностните идеали в настъпилите след Освобождението партизански борби и груб практицизъм, както и разпиляването на натрупаната "национална енергия" в неуспешни обединителни войни и национални катастрофи. Тъмното преди и след се сгъстява, за да грейне Възраждането помежду в сияйна светлина. Лъчистият образ на Възраждането е фиксиран в многобройни възвишаващи изказвания в художествената литература, но и в професионалната историография.
Като начало на модерното развитие на българите, Възраждането е своеобразен извор или символ на българската самоличност, на колективното "ние". Нещо повече, това "ние" получава тук своя най-висок и идеализиран образ. То се асоциира с доблестни дела - на благотворителство, всеотдайност, чист идеализъм, самоотверженост, героизъм и жертвоготовност все в полза на народа и родината. Често споменавания "възрожденски дух" се разбира като своеобразна квинтесенция на българските добродетели. Най-доброто на нацията е персонифицирано в националните герои като най-достойни "синове" (по-рядко "дъщери"), изграждащи "национален пантеон". Така българската нация обглежда себе си в най-високото и най-рядко срещаното, а не например в масовото (средното) или ниското. Тя може да се гордее с този свой образ и да черпи оттук национална чест. Впрочем, залагането на позитивната национална идентичност във Възраждането препятства по-критично отношение към така сакрализираната епоха. Отношението към нея си остава в някаква степен "романтизирано", умилено-сантиментално и изобщо пиететно. Също у много професионални историци, дори когато твърдят противното.
Възраждането има двойна темпоралност. В качество на историческа епоха то е локализирано в миналото като отрязък от линейното историческо случване. Но то съществува и в паралелна трансцендентност спрямо настоящето, спрямо всяко настояще. Съ-присъстващият статус на епохата произтича от нейното сакрализиране и поместването на националните герои и националните добродетели тук. Те винаги като че ли надничат "отгоре" и загрижено ни наблюдават, а по време на национални чествания възрожденската трансцендентност се отваря към профанното всекидневие на съвремието. За разлика от епохи, които искаме да видим безопасно изолирани от настоящето (например турското "робство"), Възраждането се извиква като източник на вяра, сили, пречистване и добри примери.1
Идеализацията на Възраждането като някакъв "изгубен рай" на народностни добродетели и висок полет поражда желание за "завръщане" към него. "Ненадломимата носталгия" по това "най-българско време" може да се разтълкува малко поетично като копнеж по първичната цялост на битието, когато естетическо и прагматично, Изкуство и Живот, думи и дела са сляти - като в подвига на Ботев.2
Разни историци, интелектуалци и "диагностици на времето" желаят да видят негово продължение, подражание, евентуално "ново възраждане", т.е. лошото и деградирало настояще някак да се обнови и регенерира чрез докосване до неговия по дефиниция автентичен дух. Неслучайно оттук се извеждат и всякакви "традиции" и "ценности". Но ако слезем на земята, по-характерно е политическото мобилизиране на Възраждането (в привидно завръщане) за настоящи и бъдещи национални и други цели. Възраждането изобщо съществува като важен хоризонт в "съзнанието за време"; видяхме го ангажирано и в една "политика на времето" - в опити да се въздейства върху настоящето и бъдещето на обществото чрез миналото.
Възраждането съставлява главната част от Големия (в случая "висок" и официален) исторически разказ, чийто главен герой е българският народ - колективен герой и мъченик в историческата драма. Същият се явява и адресат на историографското послание, читател на миналите си подвизи. Можем да определим (с Инна Пелева) тази дискурсивна формация като "етически и естетически висок национален сюжетен модел на историята", който трябва да удовлетвори идентификационните пориви на обикновения човек, като му предложи положителен портрет на етническото "ние" (способен да се хареса) и вяра в българската мисия.3 Това обуславя някои особености.
Най-напред, епическият национален разказ има за свой централен Смисъл формирането на нацията и нейните борби за свобода. Това задава релевантността на събитията и дейците, т.е. кое и кой са достойни да влязат в разказа и кое и кой не са, кое е "историческо" случване и кое е маловажно и може да бъде пропуснато. Разказът за "големи дела" привилегирова определени тематики, самите те йерархизирани вътрешно, а оставя без внимание други (например всекидневния живот). Такива достойни тематики в националния разказ са просветата и църковните борби и най-вече въоръжените бунтове. Особено място заема героиката, борбата, мъченичеството, тълкувани все в национален ключ. Попаднал под лупата на подобен историческия интерес, и най-малкият чисто локален бунт, избухнал все едно по какви причини, бива уголемен и става ни повече ни по-малко борба за национално освобождение. Крайност на подобна интерпретация е включването на полу-разбойническите хайдути ако не като съзнателни национални революционери, то поне като техни "стихийни" предтечи в отмъщение за народните страдания. Същевременно разказът страда от характерни амнезии, а мирно и нестрадалческо време за него просто не съществува - то е извън историята, "аисторично". От публиката се иска да забрави съществуването на добре познато й от личен опит всепоглъщащо и не особено героично всекидневие.
По-нататък, разказът е дълбоко пристрастен към "своите" и силно ненавижда чуждите (турци, гърци) и "другия сред нас" (гърчеещи се българи, чорбаджии). Той си служи с твърди контури, сгъстени черно-бели краски, силни и емоционално наситени твърдения. Обобщава в колективни герои или подлеци - нации, класи, политически направления - и елиминира като "аномалии" противоречащи факти, например за свестни чорбаджии, добри (към българите) турци или лоши (към българите) българи-разбойници.4 Фронтовете на противопоставяне са ясно очертани и генерализирани, особено по етнически (у марксистите и по класов) принцип. Аномални и анормални от тази гледна точка са българите-мюсюлмани (помаци), а най-срамни (и рядко споменавани) са българските предатели и шпиони. Аномални са и "кърджалийските времена" с невъзможното сортиране на добри и лоши по народност, доколкото турците в качество на мирно население страдат еднакво от разбойниците, сред които има и българи (Индже).
Историографията на Възраждането има за призната и непризната цел да създава и подхранва национална идентичност, да установява приемственост през времето между "деди" и "внуци", "бащи" и "деца", като подготвя наследниците да бъдат достойни за парадигматичните предци. В едно характерно удвояване, разказването как се е образувала българската нация през Възраждането на свой ред става инструмент за формиране на национално самосъзнание във всяко време, т.е. за възпроизвеждането му у новите поколения. За отбелязване е, че между предполагаемо "сериозната" професионална историография, популярната история и учебниците за средното училище няма резки граници. А и тъкмо университетски специалисти са автори на популярни курсове лекции и на учебници. Играе се "двойна игра" в смисъл, че идеи, които се считат за преодоляни в специализираната историческа литература (мита за "тъмните векове", масови потурчвания, чорбаджиите като вътрешен враг и пр.), продължават да се възпроизвеждат в учебниците по история за средните училища (и дори в университетски курсове 5), а оттук преминават в "колективното съзнание" като безспорни истини.
Не че е невъзможно - и видяхме, че се среща - идеологически по-неутрално и научно дистанцирано третиране на възрожденската епоха, включително на феномена на нацията (или на класите). Подобно аналитично, отиващо в тънки разграничения изложение би отслабило твърдите "тези" и би размило ясните фронтове, а драматизмът спада при акцентиране върху "прозаични", но любопитни неща от всекидневието. Но тогава разказът няма да съответства на целите и нагласите както на онези, които го пишат, така и на очакванията на формираната по същия начин широка читателска и слушателска публика. Така че проблемът е най-вече в намерението, с което се подхожда към предмета. Иначе казано, желаем ли да инсценираме наново историята, като наденем одеждите, подострим пачето перо и затъкнем пищовите на възрожденските дейци, или предпочитаме да я мислим в разни модуси и с други интереси. Впрочем, дори да предпочитаме последното, "изстиването" на предмета и изместването му към "чисто научното" (което е и "тясно" научно) се препятства мощно от споменатите потребности за репродуциране на националната идентичност и легитимиране на държавността. За българските историци, Българското възраждане едва ли някога ще се превърне в далечен и хладен като древноегипетската история предмет. Това и не е желано от хора, които увеличават собствената си значимост чрез поддържане на огъня около своя предмет. Наистина, след комунизма "актуалността" на историята за по-широка публика рязко намаля. Но българската историография за Възраждането изглежда и занапред ще остава раздвоена между академизма и патриотизма, научността и романтизма, и всъщност ще представлява неразделима смесица от двете.

Румен Даскалов


Културологът Румен Даскалов (1958) е автор на книгите "Нещата наоколо", "Между Изтока и Запада", "Есета върху тоталитаризма и посттоталитаризма", "Въведение в социологията на Макс Вебер", "Оттук-оттам".
Съставител (с Иван Еленков) на "Защо сме такива?" и (с Борис Николов) на "В паяжината на смисъла".
Преводач на "Социология на господството. Социология на религията" на Макс Вебер.

* Откъс от книгата Как се мисли Българското Възраждане. Историографско проучване,
която предстои да излезе в издателство "ЛИК". Бележките са предадени със съкращения.


































































1 "Както винаги в периоди на големи изпитания народите се оглеждат към миналото си, та от неговите примери да черпят упование и вяра в себе си, тъй днес и ние се обръщаме назад и спираме погледите си към най-светлата и плодоносна епоха в новата си история - тая на нашето възраждане." - Петър Мутафчиев, "Дух и завети на Възраждането". - "Отец Паисий", 7, 1934, - 10, 197-200.


2 Вж. Инна Пелева, "Идеологът на нацията. Думи за Вазов". Пловдив: Пловдивско университетско издателство, 208-209. Както проницателно забелязва авторката, особено се цени това, че тази идентичност е потвърдена от смъртта.






















3 Вж. Инна Пелева, Идеологът на нацията..., 10-11.











































4 За добри турци, спасили българи и за побратимявания с турци, вж. напр. спомените на Арсени Костенцев, "Спомени". София: ОФ, 1984 (първо издание от 1917 г.), 137-141. Същият споменава за българи-разбойници и грабежи над турци (95-96).






























5 Мрачна картина на турското господство в духа на "тъмните векове" напоследък нарисува в своята история на Възраждането Константин Косев, "Кратка история...", 23-26, 28, 30-32.