Ян Саудек - уникалният
- Ян Саудек е от щастливците, чиито изображения веднага се разпознават между хиляди други. Той фактически е влязъл в десятката на най-добрите. Почеркът му е уникален, не може да се сбърка. Изключение правят само ранните му неща, правени по време на първите му пътувания до Америка. Стъпи ли за първи път там, всеки европеец преживява промяна по отношение на визията. И хем носи нещо от себе си, от собствената си визуална култура, от собственото си можене, хем в същото време някак много бързо попива това, което го заобикаля. Затова на ранните изображения на Саудек им личи, че са американски. Те са правени под магията и превъзбудата от първия контакт с Америка.
- А как обяснявате техниката, с която Саудек си служи?
- Доколкото я разчитам и разгадавам - това е черно-бяла фотография, която след това се оцветява. Тя може да се оцвети с акрилни бои. Едно време в България този вид оцветяване се правеше с разредени с терпентин маслени бои. Но той не е роб на техниката, за него камерата е само средството, което пренася идеята му за изображение до зрителя. Това е най-идеалният случай, защото има десетки фотографи, които робуват на техническите данни на еди-кой си обектив. Това за него няма значение. Аз самият много рядко започвам да човъркам и да се питам: "ама как е направено това нещо". Не искам да разваля един часовник, за да видя как е направен. Той е създаден, за да отмерва времето. Като гледам внимателно тези фотографии, в тях - освен всичко друго - има и една провокативна шега. Смятам, че Саудек с горчива усмивка се шегува с нас.
- При Ян Саудек има и друг куриоз: той подписва работите си с дати от XIX век, въпреки че е роден през 1935 година. Знаете ли какво се крие зад това специфично датиране на творбите му?
- Сигурно има закачка и в това подписване, но не мога да я дешифрирам. Виждам, че на някои места той имитира контактно копие от, да кажем, счупена стъклена плака... но то не е снимано на плака. Вероятно Саудек иска да ни върне към първите фотографски изображения, към азбуката.
- Приблизително кога за първи път той започва да прави фотографиите, които можахме да видим в Чешкия център?
- Доколкото знам, той започва да прави тези снимки през 60-те години. Саудек работи в подземие, в началото е бил много беден. Ето, тук се намираме в апартамент, превърнат в студио (интервюто е взето в ателието на Иво Хаджимишев - бел. ред.); това студио е стерилно, то няма нищо общо с онова, което животът, влагата, нищетата и мизерията биха направили. И ако вървим по тези стъпки и се опитваме да разгадаем как тръгва цялата работа, то тя тръгва по най-логичния начин - от това, което те заобикаля. Саудек е имал големи неприятности с чешките власти, първоначално той не е бил признат. Фактически в Чехия го признават едва след като получава международна известност.
Някои хора могат да кажат за естетиката на Саудек: "Това е болно съзнание, тази голота ти не можеш така да я експонираш, не можеш да подлагаш на такъв показ тези жени". За мен обаче това е реакция на онзи задух, който през 60-те години се усеща по-силно в Чехия, отколкото в България. Но, от друга страна, то е и подигравка с модната индустрия, с индустрията, която създава "барбитата", която обърква мозъците на хората и прави многото пари. А Саудек е толкова шокиращ, толкова силен, че просто размазва всички тези момичета от "Vоgue", които са компютърно обтегнати, с ретуширани лица, изкуствено дообработени и полуослепели от силните светкавици в студиата. Според мен в неговите работи има силен социален подтекст.

- Саудек споменава, че неговият живот фактически е един театър.
- За много хора животът е сцена. Много хора играят толкова много театър, че изгубват своята идентичност, вживявайки се в различните роли. Но в действителност тук има и гротеска. Понякога си мисля, че Саудек като един виртуозен цигулар импровизира на една тема и се забавлява с това, което прави. - Казахте, че той става известен първо в чужбина, а не в Чехия.
- Имало е големи дискусии. Понякога авторитетът на името страшно помага едно нещо да бъде прието, но друг път, за съжаление, са снимани много силни неща, обаче го няма още името и това силно нещо може да изтече, както водата между камъните, и никой да не се сети за него. Неотдавна си мислех за Йордан Радичков и начина, по който той с огромния си талант стана известен, вече световноизвестен. Да, но когато пишеше своите прекрасни кратки разкази, ако ги нямаше един-двама негови приятели главни редактори в софийски вестници, които да публикуват разказите му, нещата щяха да са по-различни. Един от тях - Георги Найденов, понесе тежко наказание за това, че въпреки "препоръките" продължи да публикува разказите на Радичков в петъчното издание на "Отечествен фронт". Този човек видя от рано гения... Но за Саудек е нямало кой да се застъпи. Представете си един праволинеен критик на изкуството, на който му показваш тези фотографии. Ако е рисунка - тя би минала по-лесно, но фотография - това е битово разложение, това е порнография... Доколкото знам, са изземали негови негативи, разпитвали са хората, които е фотографирал. Може би на моменти са го смятали за извратен.
- В Интернет има сайт, в който Саудек е поместил своя автобиография, в която споменава, че не би искал повече да показва произведенията си в Чехия, защото въпреки неодобрението и упреците, които е получавал преди това, сега вече има прекалено много хора, които го имитират.
- Не бих се учудил. Обаче Чехия е много особено място и не смея да говоря за нея. Чехите, от една страна, са много близки до нас - те хем са славяни, хем са със съзнанието, че са европейци. Тези хора нямат нашата психика и, както виждате, и хуморът им е по-различен. Чехите са по-отдавна граждани на света и някак си не искам да звучи много грозно, но поради инерцията на Пражката пролет всеки чешки продукт - интелектуален или артистичен - се приема много по-лесно. За разлика от българския.
- Може ли да се каже, че въпреки че фотографиите на Саудек са на границата на кича, че остават и в рамките на естетичното?
- Той многократно преминава тази граница, имам чувството, че тича в зигзаг. И редом с изображението, което наистина доставя наслада на човек, веднага след това Саудек те провокира с нещо, което е шокиращо и може би, както на хората им играе кръвното налягане, така и той ту ни повишава кръвното до пръскане и си казваш: "Не, това не може да бъде така", ту ни връща обратно при спокойното изображение. Аз мога много пъти да се връщам към тези фотографии. Например в изложбата бяха изложени две групови фотографии от сватба - на първата всички са облечени, а на втората - съблечени. Не знам дали ви направи впечатление, че в съблечения вариант има само жени. Но ако разлистваш набързо албума, ако минаваш като американски турист през изложбата, никога не можеш да забележиш тази игра от пръв поглед. Има фотографии, които разчитат на друго, на първото възприятие - те са силни, едри, с голям изказ. Докато Саудек те принуждава да разглеждаш много подробно творбата. При него никога не можеш да кажеш, че напълно си видял фотографиите му.
- Постановъчните фотографии на Саудек са странна смесица между нежност, насилие, пищност, помпозност...
- Да, това е типично за голите тела на дебелите жени. Ние не сме виждали такова нещо на живо. Човек се чувства много странно, когато мине и разгледа тези фотографии. В един момент обаче те престават да те дразнят и започваш да си мислиш, добре, това също е човешко същество. Я си представете, че идвате от чужда планета и ви заобиколят точно тези герои от изложбата. Тогава ще си кажете: "да, те са такива"; и когато видите човек с нормални, по нашите разбирания, пропорции, ще си кажете: "но това е кошмар". Всичко е въпрос на гледна точка. Понякога ми се е искало да чуя разговора между Саудек и модела по време на снимането. Какви са отношенията им? Ето това би ме забавлявало.
Не знам дали аз съм точният човек, който да говори за Саудек. Говоря за него като зрител, а не като негов изследовател. Пазя се от тези, които вземат един творец и казват: "Аз съм негов изследовател, аз знам всяко негово действие, знам защо това е направено така и мога да ви го обясня". Ставаш малко като човек, който гледа на кафе. Но трябва да кажа, че много съм радостен и благодарен на Чешкия център, че е направил усилие да представи творбите на Саудек в България, за да могат хората да се запознаят с фотографиите му.

- Рядко в България могат да се видят оригинални произведения на световноизвестен автор от такава величина.
- Когато минах да видя изложбата, стана ми малко тъжно, защото бях сам в залата. Вероятно на откриването е имало повече хора.
- Има ли в България фотографи, които да правят подобни постановъчни или актови фотографии?
- Това не е моят начин на работа, аз изпълнявам нещо, което ми е поръчано и трябва да бъде изпълнено в срок. Правя го по-добре или по-зле, експлоатирайки своя професионализъм. Но има най-различни хора, които снимат актова фотография, има и комерсиална актова фотография, която пълни списанията, но има и хора, които го правят като изкуство, с некомерсиална цел. Би било интересно да чуете какво ще кажи Нели Гавраилова, която също прави постановъчна фотография. Интересно е да чуете и Галя Ушева от Бургас, която също работи с тяло постановъчна фотография. Също така и Уша (Станка Цонкова - бел. ред.), която започна с изследване на самата себе си. Вероятно те са хората, които са много по-близки до това, което прави Саудек. Чел съм, че той е мислил и с репортаж да се занимава. Но ако влезеш в периодичните издания, във всекидневния печат, с теб е свършено като артист.
- Той споменава, че когато започва да се занимава с фотография, успоредно започва да прави и живопис.
- Това, според мен, е много полезно. Макар че почти не познавам фотограф в България, който да е извървял този път. Не знам колко надалече е стигнал Саудек в уроците по живопис. Но ако той е извървял класическия път - този, който младите го намират за най-скучен - може би това би обяснило начина, по който борави с плътта и си играе с нея. Особено полезно за актовата фотография е познаването на анатомията, а не само на външната форма.
- В България дълги години този вид фотографии не са били познати.
- Тази изложба се появява в България точно на мястото и във времето си. Но, от световна гледна точка, тя идва с голямо закъснение. Сериозните хора, които се занимават с фотография, боя се да употребявам понятието художествена фотография, знаят, те са информирани. Може би Иглена Русева е виждала оригинали на Саудек, защото е учила там; докоснала се е до него и е попила, и е донесла нещо от Чехия, от чешката фотография, която тукашните "разбирачи" не могат да усетят. Ние имаме още много примитивно отношение към работата на колегите си, склонни сме да се сприятеляваме само в кръга на себеподобните, на тези, които правят същото, което и аз бих направил, затова го разбирам лесно.
- И накрая бих искала да споделите вашето мнение за дигиталната фотография. Наскоро ми попаднаха доста противоречиви изказвания от конгрес на "Коника" за това дали има някакъв вид творчество в дигиталната фотография.
- Ами, те така са спорили и за говоримото кино. Никога няма да забравя един христоматиен кадър с Глория Суонсън - голяма звезда на нямото кино - тя е с една много голяма шапка с периферия и изведнъж един микрофон минава и леко докосва шапката й, и я размества. Ами тя реагира безумно... Обаче идва говорът в киното. Не искам да изпадам в това положение - дигиталната камера да ме побутне леко. Тя е съвременен начин на изразяване. Не съм много компютърен човек - пред "e-mail"-а предпочитам бавно пътуващото писмо, защото друго е на ръка написаното. Там, където е молекулата, за мен това е по-живо, по-органично, по-човешко, но другото нещо напредва, и то доста успешно. Знаете ли, когато едно нещо е свръх идеално, то става свръх стерилно. Трябва да има някакъв микроб, трябва да има нещо, което да бъде дразнител и което да те държи буден. Онова е прекалено лесно. Дълго време работех с механични камери. Когато навлязоха професионалните фотоапарати за фотожурналистика, 4 или 5 години снимах, само натискайки едно копче; и ме интересуваше главно какво има в кадър, а камерата правеше всичко останало. Трябваха ми 3 или 4 години, за да мога да се върна към най-обикновения, най-простия начин на снимане. И пак остава големият въпрос - дигиталната камера е само средство, както и другите видове апарати. Какво правиш и какво искаш да кажеш - това ме интересува повече, отколкото дали е направено с дигитална камера или с нормална фотографска плака.

декември 2001

Разговора води Мария Славчева


Иво Хаджимишев (1950) е председател на Българското фотографско сдружение. Занимава се с фотография от 1966 година. Пожизнен член на Кралското фотографско дружество във Великобритания.
Разговор с
Иво Хаджимишев