Театралната 2001
Добри представления и през 2001 година имаше. Но техният относителен дял е твърде малък. По-голямата част от онова, което се играе по сцените, е все по-трудно да се нарече поне професионално, а камо ли нещо повече. "Касовите" спектакли вегетират върху медийния имидж на актьорите, за да имат на всяка цена публика (например "Евридика" на Николай Ламбрев в Театър "Българска армия" или "Призраци в Неапол" на Андрей Аврамов в Народния театър). Но не е ли прекалено висока цената? Поне подобни опити да създаваха "масова култура" (защото, както е известно, тя има свои закони), вместо да маскират безвкусицата като "високо изкуство за масите". И все пак най-добрите и интересни представления се изиграха на сцената на "високото изкуство", където, впрочем, се правят и експериментите в нашия театър.

Представленията в психологическия театър

В територията на психологическия театър най-добрите представления бяха моноспектакълът на Валентин Ганев "Контрабасът" от Патрик Зюскинд (режисьор Пламен Марков, Народен театър), "Бая си на бълхите" от Боян Папазов (режисьор Крикор Азарян, Театър "Българска армия") и особено "Есенна соната" от Ингмар Бергман (режисьор Младен Киселов, Театър 199). За Валентин Ганев ролята бе като контрабаса за контрабасиста, инструмент, който владее безупречно. В "калъфа" на сцената представлението срещна зрителите със сериозна пиеса и майсторско изпълнение, изправяйки го пред драмата на незабележимия в оркестъра, с чувство за хумор и внимание към детайла. Изобщо "Контрабасът" показа, че старата формула "добра пиеса, актьор и режисьор" може да създава и нови успехи.
Същото е валидно и за спектакъла на Крикор Азарян. Респектът и внимателното следване на последната пиеса на Боян Папазов от режисьора открои нейния сериозен потенциал. Преминаването през основни митологични ядра в нашата култура, представянето на различни съдби в един български род отваряше различни гледни точки към драматичното в българския живот. Всеки от персонажите бе показан като ясен сценичен характер, добре структуриран и разгърнат от актьора. Сред множеството български пиеси, които бяха изиграни по нашите сцени, това бе и най-добрата, и най-сериозната, и най-интересно поставената.
"Есенна соната" е безспорният успех не само на Театър 199. С това представление Младен Киселов се появява след близо 10-годишно отсъствие. Неговата "соната" по Бергман, твърде близо до един неосантименталистки вариант на психологическия театър, спечели публиката. Сериозното актьорско трио на Жорета Николова - Атанас Атанасов - Илка Зафирова, представящо лабиринтите на общуването, тъгата по потъналите страсти и поток от емоции, показа на зрителите високо професионален и жив театър.

Български пиеси - на сцената и извън нея

Представленията по български автори са повече извън територията на психологическия театър. Сам по себе си този факт не значи много. Защото по-важното е драматургичният текст да е успешен опит в създаването на собствен театрален изказ и открояването на проблематика, която съществува в невралгични за съвременната чувствителност зони. Не бих могла да посоча дори една подобна пиеса.
А бяха поставени доста: "Отражението" от Ани Топалджикова, "Салон за плач" от Юрий Дачев, "Високата есен на твоето тяло" и "Флобер" от Елин Рахнев, "Немският посланик" и "Косата няма значение" от Иван Кулеков и др. За жалост обаче, както може да се очаква, от тяхното количество не се роди кой знае какво качество. Някои от тях имаха свое сериозно медийно представяне - несравнимо по-добро и по-щумно от сценичното. Дали пресата (медиите изобщо) у нас създава естетическия факт, или го представя според неговите естетически характеристики, е проблем, който заслужава отделно внимание. Виртуалната реалност на медийното събитие у нас си е самодостатъчна. Тя не поражда автоматично живи зрители. Никак не съм убедена, че медийното пласиране например на "Високата есен на твоето тяло" от Елин Рахнев изви километрични опашки пред касата на Малък градски театър "Зад канала". Поне не бе регистриран по-късно (пак в медиите) нечуван зрителски успех на спектакъла. За сметка на това и без много медиен шум не е лесно да се намерят билети например за "Охранители" от Джон Годбър на режисьора Съни Сънински в същия театър. Защото представлението среща младата си публика със сродни проблеми на неговите връстници в Англия чрез театрална стилистика, включваща различни жанрове и показваща живо въображение и изобретателност. Текстовете на Иван Кулеков вероятно биха могли да бъдат интерпретирани и по-интересно. "Косата няма значение" беше твърде безвкусно илюстриран, а "Немският посланик" режисьорката Валерия Вълчева беше в някакъв смисъл свръхинтерпретирала - интегрирайки го в своята крайно авторска игра на образи и ритуали.
Сред спектаклите по български пиеси, след "Бая си на бълхите", "Отражението" от Ани Топалджикова (режисьор Елена Цикова, Народен театър) е спектакълът, който не само най-внимателно интерпретира текста, но и го разполага и изрича в изящна сценографска визия, в красива актьорска пластика. Камерен, късен жест от пост-литературен метафоричен театър.
Заедно с поставянето на български пиеси вървеше и обявяването на национални конкурси за пиеси: на Народния театър "Иван Вазов" и Министерството на културата (в самия край на 2000 г.); на ДКТ "Иван Радоев" - Плевен, Община Плевен и Министерството на културата; на програма "Христо Ботев" към БНР (за радиопиеса) и други. От конкурса в Народния театър не бе излъчена първа награда, а само поощрения, а наградените с първа награда от другите два споменати конкурса тепърва би трябвало да видим и чуем. Независимо че не се появи пиеса-събитие от тези конкурси, това остава един от най-ефективните начини за поощряване не само на графоманите, но и на сериозно интересуващите се от драматургия автори.
Появата на интересни драматурзи е възможна в една театрална среда, която толерира културата на текста, провокацията, която той отправя към сцената. Но заедно с това среда, готова и да възпитава чувствата си, чувствителността си към спецификата на драматургичния текст. А това едва ли е възможно без публикуването на пиеси, без издаване на сборници с пиеси и без тяхното критическо коментиране и осмисляне, без повече публично говорене и писане за пиесите, а не за новите "лица" в драматургията. Защото в нашия случай се оказва, че различни на брой автори си търсят персонажи и пиеси, а не както е у Пирандело, персонажите си търсят автора. През изминалата година най-сетне се появиха няколко от пиесите на Маргарит Минков ("Пиеси I", Сдружение ЛТУ, С., 2001) и книга с пиесите на Георги Марков ("Пиесите на Георги Марков", "Литавра", С., 2001). Беше издадена и "Персифедрон" от Константин Павлов в съставеното от Ани Илков едноименно издание, включващо освен поезия и киноповестта "Бяла магия".

И отново "високата" сцена

Експериментите, които се показаха пак на нея, са екс. В смисъл, че техните автори просто продължаваха работата си във вече избраната посока. С "Ромео и Жулиета" Лилия Абаджиева, деконструирайки клишетата за тази история, показваше своя история (което не може да се каже за нейната "Чайка"), а спектакълът в своята ясна форма все още неуверено седи на ръба между танцовия театър и желанието да "изрича" с респект големите автори. С избора на нашумял текст като "Монолози за вагината" на Ева Енслър, Галин Стоев провокира не толкова възможностите на определена театрална естетика, колкото чувствителността на публиката към темите, които сцената може да постави, следвайки екстаза и патоса на текста. Доста свенлив скандал за създателите се промъкна тук-там из пресата, а идването на авторката у нас съвсем го затули. "Сънят" на Мариус Куркински (ДТ - Пловдив) отново категорично показа, че Мариус е явление. Стъпвайки на своята медийна популярност, той привлича зрители и слушатели на личната си "изповед" и "проповед" от сцената. Показвайки им, че сцената е "високо" място, на което, посвещавайки се на ролята, актьорът разказва с начало, среда и край историята на човека, загубен без бог и любов. Най-интересният спектакъл на годината беше "Бастард" на Явор Гърдев (ДТ - Варна). Не толкова, защото напуска пространството на театралната сграда. А защото напуска привичното в нашия театър - изпробва възможностите на театралното, границите му, радикализира естетическото. Изправя проблема (за политическата) Власт, избягвайки клопката на аналогиите с актуалната действителност.

Гастролите

Сред гастролиралите у нас спектакли събитие е гастролът на Ерик Лакаскад с "Чайка" и "Семеен кръг за три сестри". Българската публика имаше възможност да се срещне с търсенията на едни от най-интересните съвременни театрални режисьори в Европа и неговия "аскетичен" Чехов.
Гастролиращите на нашите сцени режисьори не създадоха събития. "Дванайста нощ" на Робeрт Стуруа (Народен театър) е майсторски спектакъл в познатата естетика на известния грузински режисьор, добре звучаща класика, но не е новост за нашия театър. Дори и това не може да се каже за "И трите вътре", поставен от Иржи Менцел в Сатиричния театър. Всеки директор на театър вероятно би казал, че не може да покани значим съвременен режисьор, защото не може да му плати. Само минали величия ли обаче трябва да се канят? Вероятно не само заплащането има значение, а и доколко присъстваме на една по-широка театрална сцена. Но това е вече началото на една от многото дискусии, заченати и изоставени и през изминалата година.
Както и дискусията около съдбата на Театрална работилница "Сфумато". Театърът още в началото на годината призоваваше за подкрепа, за да довърши сградата си, с надеждата да я отвори в края. И това се провлачи.
Както и дискусията отново около реформата в театралната "мрежа", която периодично пропада в черната дупка на ключовата фраза "държавата няма пари за театър". А има ли стратегия как да използва ефективно наличните?
Както и дискусията за театралното образование, която така и не започна, макар проф. Елисавета Сотирова (вж. "Култура", бр. 7 от 23 февруари 2001) да се опита да я "отвори" с поставянето на сериозни въпроси за съвременното обучение по култура на словото в театъра. Защото не започва ли някъде оттам - от образованието, процесът на депрофесионализация по нашите сцени?

Казано накратко

И през изминалата 2001 година българският театър влачеше проблемите си като шлейф. Както Чеховата Маша живота си. Опити за начеване на все неначенати сериозни дебати. Фестивали, празнуващи трескаво едни и същи представления. Конкурси, опитващи да хванат заека на някоя нова, голяма българска пиеса. Реформираща се реформа... А зрителите? Те съвсем не са малко. Ако приемем за точна цифрата, която САБ цитира в своето "Становище относно състоянието на театралната система" (вж. "Култура", бр. 11 от 23 март 2001), броят на театралните зрители, включвайки и столичните, общинските, куклените театри и Народния театър, е приблизително 1 150 000. Ще бъде прекалено апокалиптично да се твърди, че интересът към театралното изкуство е спаднал. За малка култура като нашата тази цифра съвсем не е малка. И затова все по-важният въпрос е какво гледа този зрител? Какво представя нашата театрална култура извън България? Все по-належащо е да дискутираме не само колко е широка театралната мрежа, която покрива страната, а колко е качествена. Защото тя прилича на овехтяла рибарска мрежа. А как се прекроява рибарска мрежа? В "Папагалът на Флобер" Джулиан Барнс цитира един духовит лексикограф, който нарекъл рибарската мрежа "сбор от дупки, съшити с връв". Все повече сякаш зеят дупките по нашата театрална мрежа и все по-трудно ги удържа връвта, с която те са съшити. Все така мъчително "мрежата" от театри се трансформира в структура, която да функционира рационално и ефективно. Затова може би няма да е зле, ако отново зададем старите въпроси, колкото и те да са омръзнали на всички, все пак опитвайки се да впрегнем коня пред каруцата, а не обратното. А това, разбира се, е каруцата на представленията. Театралната структура би трябвало да е създадена така, че да създаде възможности и условия за появяването на качествени представления, а не малкото добри представления, за които стана дума, да служат за алиби на множеството дупки в мрежата.

Виолета Дечева

Н. с. I степен д-р Виолета Дечева (1964) е завършила театрознание във ВИТИЗ "Кр. Сарафов" през 1988 г. Специализирала е в Берлин. Работи в Института за изкуствознание към БАН. Преподавател в НБУ. Автор на книгата "Театърът на 90-те. "Реплика от ложата" и други текстове" и множество публикации в специализирания и периодичния печат. Театрален наблюдател на "Култура".