Българo-германски
интелектуалски разлики
- В България тече дебат за интелектуалците, вие несъмнено сте запознат. Тече ли подобен дебат в Германия, разразявал ли се е някога?
- Ще си позволя една по-свободна интерпретация. Споменатата българска дискусия донякъде е формална, инвентарна. В Германия, а доколкото съм запознат и другаде по света, горещите спорове се водят около съдържанията, около посланията. Единствено на този терен, смятам, са възможни някакви сравнително по-обективни "списъци": леви и десни, консервативни, либерални и прогресивни, рационалисти и езотерици, просветители и постмодернисти и т.н. В Западна Германия през 60-те, 70-те и 80-те години например се водят няколко много вълнуващи интелектуални дебата, които и до днес излъчват енергии. Това са дискусиите около националсоциалистическото минало, около еманципацията на потиснатите обществени групи (работници, жени, младежи, хомосексуалисти и пр.), около държавния монопол върху използването на сила, около защитата на природата. През последното десетилетие главните интелектуални дебати се съсредоточават, най-общо казано, върху същината на постиндустриалното общество. Тук спектърът от теми е много широк: краят на историята, умирането на националната държава, медийният разказ за действителността, потребителското общество като отрицание на Просвещението и хуманизма, генното инженерство, сблъсъкът на цивилизациите. Тези теми, разбира се, непрекъснато се преплитат. Един постницшеански текст на философа Петер Слотердейк отпреди 2-3 години например все още е лайтмотив на главната дискусия. В него Слотердейк защитава генното инженерство с няколко много предизвикателни аргумента. Казано съвсем накратко, той твърди, че Просвещението като фактор за развитието на човечеството отдавна е изчерпало ресурса си и вече десетилетия наред (в индустриалните държави) на негово място функционират потреблението и масовата култура. Потреблението, смята Слотердейк, обективно е осигурило дълготраен мир в тази част от света, пренасочвайки енергиите на хората към печеленото и харченето на пари, но (тук към него се присъединяват и други автори) то води до духовен застой. Ето защо, заключава Слотердейк, усъвършенстването на човека занапред вероятно ще се осъществява не чрез класическите инструменти на хуманизма, културата и образованието, а чрез генното инженерство. Тук не е възможно да цитирам по-задълбочено нито тезите на Слотердейк, нито аргументите на неговите критици (главно Юрген Хабермас и по-младите философи от неговия кръг). Затова само ще добавя, че масовите убийства от 11 септември 2001 г. хармонично се вписаха в тази дискусия, доколкото (не само в Германия) мнозина смятат радикалния ислямизъм (а и по-общо - бунта на Третия свят) за резултат от дефицита на Просвещение и потребление.
- Тук понятието "интелектуалец" е твърде разтегливо, всеки го разбира по своему. Артисти, художници, че понякога и спортисти биват припознати като интелектуалци. Какво обаче съдържа "германското" понятие за "интелектуалец"? Гюнтер Грас интелектуалец ли е по тамошните критерии? А Юрген Хабермас?
- Ще отговоря с контравъпрос: интелектуалец ли е Мишел Фуко? Преди една от лекциите си той казва приблизително следното: "Не ме питайте кой съм, не искайте от мен да остана същият." Тоест, както, в една или друга форма, го формулират и някои от вашите предишни събеседници, самото понятие е клопка, оксиморон, защото се опитва да впише в някакъв ред неподредимото: "интелектуалецът" е такъв именно, защото по дефиниция отказва да се впише в каквито и да било редове, включително и в реда (медийно или политически дефиниран) на "интелектуалците". За да се получи поне повърхностна представа за комплексната картина в Германия, трябва да се имат предвид няколко много важни обстоятелства. Първо: това е една далеч по-многочислена (но и по-хетерогенна) културна общност с по-отдавнашна традиция на интелектуалния дебат. Второ - тук и йерархиите са много по-улегнали и по-стабилни. Наречете го "национален манталитет", "традиция", "негъвкавост", все едно: в Германия приблизителностите трудно виреят, тук, без патос или обида, обущарят е обущар, а писателят - писател, с всичките му положителни и отрицателни последствия. И трето - поради историческата, културна и политическа специфика на страната, в Германия (за разлика от Франция, например) интелектуалната сцена не е единна и пирамидална, тя се състои от многобройни регионални или гилдийни сцени със свои собствени йерархии, които се опитват (и често успяват) да водят толерантен и равноправен диалог.
- Андрей Райчев говори, ако мога да се изразя така, за социнтелигентски "дефицит" на българския интелектуалец. Можем ли да се съгласим, че това е проблемът, който пречи, за да си върши той както трябва интелектуалската "работа"?
- Тъкмо за това става дума, но според мен Райчев го тълкува много тясно, свеждайки почти всичко до близостта с властта. По мои впечатления хората в Германия, които попадат в категорията "интелектуалци", в повечето случаи добросъвестно (точно като работника от конвейера на "Фолксваген") се опитват да си свършат работата. Така да се каже, Хабермас е поел отговорността за диалога и за толерантността в обществото и се мъчи чрез текстовете си да дава импулси на политиката. Грас пък се е нагърбил със социалната справедливост, със закрилата на слабите и отритнатите, със следвоенното помирение, като не само пише книги, но създава фондации и дори се намесва в оперативната политика. Много интересен, неоконсервативен мислител е Бото Щраус, който пък се занимава с културната идентичност на германците. В центъра на дискусиите често попада и друг писател, Петер Хандке, който особено по време на войните в Югославия написа доста силни и критични текстове за арогантността и неразбирането, демонстрирани от т. нар. Запад към сърбите. Но това са неколцина от най-експонираните интелектуалци, докато основната мисловна работа в обществото я вършат хиляди други хора, които сигурно биха се самоидентифицирали като интелектуалци, без обаче да си нахлузват някакъв особен ореол. Тук става дума не само за разделение на труда, но и за темперамент, културна традиция, почтеност, адекватно самочувствие. В България смесицата от южняшки темперамент, патриархалност и провинциалност непрекъснато обърква редовете в обществото. Културният контекст е тесен и затворен, тъй че вътре в него просто няма място за равнища: всеки познава всекиго, прескачането по хоризонтала или вертикала е много лесно, егалитарните нагласи и южняшкото перчене блокират почти всеки опит да се създадат някакви общоприемливи и действащи йерархии. Това не е нещо непременно лошо - то е просто друго. Мен лично много ме вълнува напрежението в точката, където се срещат тези две култури. Там, където мои германски колеги, журналисти, преводачи и пр., с удивление и неразбиране изслушват трескавите ми разкази за виталността и сложната оплетеност на българската интелектуална сцена, докато в същото време аз със завист наблюдавам тяхното успокоено и хармонично функциониране в съответното квадратче на обществото. Та според мен става дума не само за фаталното привличане между интелектуалци и власт в България, а за трудността да се формулират ясни и диференцирани интелектуални задачи в едно общество, което все още страда от десетилетната си изолация, маргинализация и взиране в собствения пъп.
- Впрочем, има ли специфични задачи, които германското общество вменява за разрешаване от своите интелектуалци? Припознава ли ги като някакви свои длъжници или, да избягаме от пейоративността на термина, като своя неотделима част?
- Аз лично имам трудности да коментирам темата в едри обобщения като "германското общество", "задачи" и "интелектуалци". Факт е обаче, че в (Западна) Германия след Втората световна война философите, социолозите, историците и писателите (списъкът може да бъде продължен с още няколко професии), именно хората с хуманитарно призвание (прочутия проблем с немските думи Beruf и Berufung - професия и призвание) пишат дневния ред на обществения живот и политиката. По-горе изброих някои от централните дискусии, които трайно са повлияли върху политиката през тези десетилетия. Фонът на това необичайно, дори "ненормално" явление е сложен и комплексен, това е самата нова германска история, тъй че него го оставям в скоби - просто не е сериозно да го натикаме в три изречения. Фактът е, че в Западна Германия (преди обединението) и в днешната федерална република съществува нещо като негласно "тристранно споразумение" между избиратели, избираеми и интелектуалци. Избираемите (тоест политиците) се вслушват в гласа на избирателите и фиксират проблемите, които оперативно трябва да се решават. В този момент се намесват интелектуалците (оставям в скоби дебата за експертите), тоест хората, които (нека да използвам това съкращение) произвеждат идеите. Именно те вписват оперативните теми в дългосрочни модели, във варианти "ако Х - тогава У". Дотук няма нищо изненадващо. Сензационното е, че германските политици в повечето случаи поемат подадените идеи, "превеждат" ги за избирателите и - кога повече, кога по-малко - дори ги осъществяват. Класическият пример е екологическата идея, която от лабораторен експеримент на шепа университетски хора само за по-малко от 30 години се превърна в един от темелите на германската политика. (Между другото, не случайно Зелените в Германия са в тежка криза - ами техните цели вече са осъществени около 500%.)
- Медийно създание ли е интелектуалецът? Или е медийна жертва? Въобще можем ли да говорим за съществуването на фигурата на интелектуалеца, без да имаме предвид медиите?
- Ако преглътнем проблематичното понятие "интелектуалец", той не е нито медийно създание, нито медийна жертва. В света на модерните медии той е по-скоро медийна опозиция. Няма да повтарям такива общи места, като еманципирането на медийната действителност спрямо реалността и media is the message. Процесите обаче продължават. В целия индустриален свят масовите медии (особено телевизията) постепенно се свличат до самата основа на обществената пирамида. Тези медии вече отдавна са не информационен източник, а продукт за консумиране, те са елемент от потребителското обществото, от (както го наричат някои леви критици в Германия) "обществото на перманентното забавление". По този въпрос има десетки много интересни анализи: за катастрофално ниския праг на зрителската концентрация, за ексхибиционистко-воайорската същност на днешната телевизия, за рецептата "възбуда - удовлетворение", по която са забъркани повечето телевизионни програми. (Умишлено свеждам всичко до телевизията, защото по степен на въздействие останалите медии, най-малко пък сериозните, изобщо не могат да се мерят с нея.) "Народът е опиум за народа", пише Адорно и точно това е философията на днешната (комерсиална) телевизия, която откри самодостатъчността на своята публика като неизчерпаем ресурс. Така че: какво друго да бъдат интелектуалците, ако не опозиция на този вид медии?
- Интелектуалецът на изчезване ли е? Досега в българския дебат като че ли това не беше ясно казано, но все ми се струва, че той някак си се подразбира като вид, вписан в Червената книга?
- Не, не мисля. В България тече някаква ферментация, резултатите от която ще видим след години. Напосоки мога да спомена няколко явления, които доказват наличието на сериозен интелектуален потенциал. Най-младата българска литература, според мен, е много интересна; специалистите, завършили образованието си в България, все още са напълно адекватни и конкурентоспособни по света; ако щете, дори фактът, че хората, създаващи общественото мнение в страната, успяха да наложат консенсус по такива важни въпроси, като етническата и верската търпимост, правовата държава и Европа, говори много за интелектуалното равнище на днешна България. Тепърва предстои всички тези хора (наречете ги интелектуалци, наречете ги духовни елити, все едно) да се приобщят към международното разделение на труда, да придобият самочувствието на равноправни участници в глобалния дебат. Е, има още много топузи, които теглят част от тези хора назад, към мегдана и кръчмата (пак напосоки ще спомена например епично-конфузните дискусии около Вежди Рашидов или "Аз съм българче"), а да не забравяме и безпаричието, срутването на българското образование и всички останали сенчести страни на така наречения преход. В същото време основателни са и резервите към ускореното, "стахановско" европеизиране и глобализиране на българския духовен живот, особено когато ги изказват такива ерудирани и отворени към света хора, какъвто е Михаил Неделчев например. Но въпреки това според мен за никаква Червена книга не може да става дума.
- Интелектуалецът е говореща фигура, никой не е против това. С напредъка и дори тоталното надмощие на визуалното обаче той не става ли все по-несъстоятелен, все по-ненужен?
- Когато човек говори, той поема отговорност. Именно това е съдбата на интелектуалеца. Тук се изкушавам да сглобя нещо като силогизъм, разширено уравнение, или по-скоро неравенство, нещо такова. Под "визуалното" вие имате предвид най-вече телевизията, предполагам, а към казаното вече за нея ще добавя и следното: телевизията е насилие - не само, дори най-малко защото непрекъснато ни облъчва с насилие. Тя е насилие, понеже е "безсловесна", не изисква преработване и осмисляне. Тоест - безсловесното е насилие, насилието е безсловесно. И обратното: словото е отговорност, а отговорността е сила. Да добавям ли, че между "насилие" и "сила" има съществена разлика?

Разговора води Митко Новков


Александър Андреев е журналист, преводач и писател. Автор е на книгите "Степени на свобода", "Заговорът на шпионите" и "Нови степени на свобода". Редактор в радио "Дойче Веле" в Кьолн.
Разговор с
Александър Андреев