Тук сме, за да сложим край
Кротко и полека в България се възцарява тишина. Отдавна жадувана от обикновения човек, който като всеки свой събрат по света иска стабилност в заобикалящото го мислене, а не постоянен кипеж на идеи и дебати.
Тишина, в смисъл на установени порядки, авторитети, ритуали. Властта започва да се предава тържествено и безпроблемно от президент на президент, от мнозинство на мнозинство.
Наистина, партии се създават и се разпадат, но това все повече става рутинно, общественото внимание отдавна вече не се възпалява от партийно строителство. Демокрацията - и слава богу - вече я възприемаме като нещо обикновено.
Коя демокрация обаче?
Българската демокрация, като управление на българския народ, като че ли се различава от предписанията, които интелигенцията чете в написани другаде текстове и препредава по медиите. Така жадуваната от нашего брата рационалност не се вижда, прозрачността е привидна, истинските интереси са скрити зад думи. И зад мълчания.
В тишината на свикването с всичко това кроткото възвръщане на откровената пропаганда, генерирана от скрити центрове на властта, минава незабелязано. "Актуално"-то правителствено промиване на мозъци всяка вечер си тече по канала, но обществена съпротива няма. (Представете си такова предаване и такава липса на обществена/медийна реакция по Костово време. А по Виденово?)
В тишината на свикването българинът мимоходом отбелязва, че имало някакви скандали в някакъв парламент, че в някакво правителство някакви министри говорят с абсолютно различни думи за едно и също нещо, пътьом българинът научава, че някакви неща се готвят в някаква българска енергийна система, в някакво българско образование и в някакво здравеопазване...
Когато Френската революция лежи в предсмъртен гърч, Директорията със страх изпраща Жозеф Фуше да се справи с последния якобински клуб. Той обаче е преценил ситуацията, знае, че якобинската енергия е напълно изчерпана - и не се страхува от безредици: спокойно обяснява на смаяните якобинци, че клубът се затваря. И го затваря. И те не се съпротивляват.
В събота, 26 януари 2002, Симеон Сакскобургготски просто произнесе: "Тук съм, за да сложа край". И едно множество от хора, дошли да основават партия (т. е. да се конституират като гонеща определени цели част от гражданите на Републиката), тихо - и доволно - се разотиде. Изглежда в тишината на свикването то беше стигнало вече до идеята, че гражданите не трябва да се самоотделят в части от цялото, че цялото трябва да е единно и неделимо...
Дали с това си изречение днешният министър-председател не сложи край на едно дванайсетгодишно изключение в новата българска история? Струва си да се замислим, но не защото Тодорживковото време е все още близко. В дневниците на Богдан Филов - министър-председател в едно благодатно безпарийно време - доста често се среща копнеж по създаване на нова "обществена сила", обществено движение, в противовес на носталгията по партиите. Сила, която да обедини обществото около спасителната политика на правителството и монарха. Преди и след него Кимон Георгиев има същите идеи.
Дали Новото време - не Симеоновото, а планетарното - ще ни позволи да вървим по тези утъпкани пътеки?

Христо Буцев