Карлос Саура, един от последните живи класици на кинематографа, стана на 70.
Подобно на Бергман, Антониони и Рене, той прави пълно потапяне в бездните на психиката, за да изследва отчуждението, страданието, самотата и болезнените спазми на паметта. Но докато споменатите културни колоси на ХХ век осветяват пещерите на (под)съзнанието и ловят обсесии, Саура направи по-сложна естетическа операция: проектира голямата обществената травма от Гражданската война в Испания и сексуалните фрустрации на католицизма в съзнанието на своите герои. Филмите му разкриха ужасяващи мутации: семейството като инкубатор на чудовища ("Ана и вълците", "Градината на удоволствията"), детството като мрачен и комплексиращ период ("Да отгледаш гарвани", "Братовчедката Анхелика"), изпепеляващото влияние на миналото върху настоящето ("Елиса, живот мой", "Бърлогата").
Големият учител на Саура е друг велик испанец - дон Луис Бунюел. С него Саура е в бащино-синовни отношения и дори му посвещава "Ментовка с лед". След този филм се заговаря за стила му като за "онирически реализъм" - художествена тъкан, където спомени, въображение и реалност се размиват, визуализирайки основни положения от психоанализата.
Подобно на Бунюел, и Саура е преследван от франкистката цензура - уволняват го от преподавателското място по режисура, забраняват или осакатяват филмите му, опитват се да откраднат копието на "Братовчедката Анхелика" по време на премиерата, по-късно дори запалват салона в Барселона, където филмът се прожектира. Опасният танц с цензурата обаче развива уникалния стил на този "гадател на сънища".
След завръщането на монархията Саура не чувства повече морален ангажимент да анализира духовните последствия от Гражданската война и се обръща към по-жизнерадостни страни на испанския характер. Така се ражда тетралогията от 80-те, основаваща се на чувствени ритми на фламенкото: "Кървава сватба" по Лорка", "Кармен", "Любовна магия" и "Фламенко". В тези филми ненадминатият визуалист Саура (започнал като многообещаващ фотограф) постига уникална киноарабеска от страстна музика, телесна пластика и виртуозна камера. Но отвъд бляскавата форма в най-добрите му филми - от първия "Хулиганите" (1959) до най-последния - "Бунюел и масата на цар Саломон" (2001, в който оживяват Лорка, Дали и Бунюел) е закодирано онова негово неизразимо "дуенде" - автентичното и най-високото въплъщение на испанския дух.

Боряна Матеева