Християндемократи
търсят идеология
Идеологически вакуум - това е българската диагноза след 1989 година. Загуба на смисли, загуба на ценности, загуба на жизнени основания. Ситуация, която, според Виктор Франкл, е фундамент на всяка невроза (той дори я нарича с близко име - екзистенциален вакуум). В опит да бъде компенсиран той, на преден план по време на прехода изскачаха разни идеи - от социалдемократическата през земеделската до либералната. Имаше и екстравагантности, като фашизоидните призиви на БНРП или македонизма на ВМРО. Дойде ред и на християндемокрацията: експерти и политици се събраха в зала "Мусала" на хотел "Хилтън" на 24 януари на конференция, наречена "Християнство и демокрация", за да начертаят нашенските й контури. Организатори бяха фондациите "Българска наука и култура" и "Отворено общество".
Във форума взе мълчаливо участие и бившият министър-председател Иван Костов. Но макар да не говореше, Костов разбиращо кимаше. Говори обаче неговото alter ego и сегашен лидер на СДС Екатерина Михайлова (нейната съ-фамилничка Надежда само се мярна в кулоарите). Откривайки конференцията, тя каза, че тъкмо СДС бил политическата формация в България с християндемократически претенции и подкрепи думите си с приемането на съюза през 1997 в Европейската народна партия. Три били стълбовете на християндемокрацията: 1) справедливост; 2) солидарност; 3) свобода. След което Екатерина Михайлова призна, че СДС се влял в европейската християндемокрация донякъде по конюктурни съображения.
Веселин Методиев зададе 3 въпроса: "Кога е началото на политическото мислене в България?; Кой е документът, даващ това начало?; Коя е политическата доктрина, изразена от него?". И отговори така: "Началото на българското Възраждане е и начало на българското политическо мислене; "История славянобългарска" на Паисий Хилендарски е първият български политически документ; в увода към нея Паисий излага първата българска политическа доктрина, сплав между история и християнство". Методиев подчерта, че именно монах бил авторът на първата политическа програма на България ("История славянобългарска" май само с тая отговорност не я бяха товарили). Според него след Освобождението било много важно как християнските ценности ще се впишат в новата държава. Той припомни спора между Антим I и българските нотабили начело с Тодор Бурмов към кое министерство да се включат духовните дела. Екзархът настоявал за Министерството на просвещението; Бурмов - за Министерството на външните работи. Второто надделява и чак до 1947 съществува МВнР и изповеданията. Което показва как християнските ценности се използвали (sic!) за обединение на страната. Методиев не пропусна да отбележи констутитуционната промяна от 1893, според която българският монарх можел да не принадлежи към Православието - пагубна поправка, защото откъсвала българския консерватизъм от естествения му стълб - монарха.
Светослав Божилов тръгна с 3 постулата: "1) Християнските ценности и Църквата са в основата на дясното; 2) Християндемократическите партии са в основата на обединена Европа; 3) България няма да има нищо общо с Европа, ако не развие влиятелна християндемократическа формация". Той заяви: обединена Европа е цивилизационен модел, основан на християнски ценности. Начало на организационното формиране на християндемократически партии дава папската енциклика на Лъв III от 1891 "Rerum novarum". В съответствие с нея италианският свещеник и политически деятел Луиджи Стурцо основава през 1919 Народната партия на Италия, която още с първата си поява на избори печели 20 %. Това не е обаче първият християнски политически проект: през 1852 в Германия се конституира Католическа партия на центъра, във Франция веднага след революцията от 1848 се учредява Католическа партия. Те обаче нямат ясна програма до появата на вече споменатата енциклика.
Християндемокрацията се превръща в мощно движение в средата на ХХ век, след Втората световна война. Християндемократически партии са в основата на обединена Европа: през 1951 френският християндемократ Роберт Шуман прави предложение за създаване на Европейска общност за въглища и стомана, като от 6-те учредили я страни 5 са с християндемократически правителства (с изключение на Белгия). Европейските християндемократи първи създават наднационална партия - през 1976 Европейският съюз на християндемократите се трансформира в Европейска народна партия, през 1978 е нейният първи конгрес и за председател е избран белгиецът Лео Тиндеманс. Според Божилов в България не може да се наблюдава такова успешно християндемократическо движение. Политиката постоянно надмогва вярата, има трайно разминаване между консерватизъм и електорални нагласи. Подобно разминаване се наблюдава дори в Народната партия на Константин Стоилов, а настояването на земеделския деец Димитър Драгиев за политика, основана на Евангелието, е сравнително маргинално спрямо основното развитие на БЗНС.
Комунизмът прекъсва сближаването на християнство и политика; то се възражда след 1989 година, особено с превръщането на СДС в партия. Без силна политическа структура, основана на християнски ценности, няма да се присъединим към Европа, заключи Божилов.
След като се разбра, че Огнян Минчев е с висока температура и не може да дойде, думата взе Красен Станчев. Той постави въпроса: дали практическият православен морал противоречи на онова, което след издаването през 1904 на "Протестантската етика и духът на капитализма" на Макс Вебер се нарича "капиталистически дух". Отговорът: по-скоро не; дори о. Сергий Булгаков е направил дисертационен труд на тема "Философия на стопанството". Според о. Сергий светът е устроен като стопанство, има стопанин и собственик. Субект на стопанството е "човечеството като такова". В разрез с Булгаков донякъде влязъл Владимир Соловьов, според когото да се разбира човекът единствено като стопански деятел е погрешно и безнравствено. Според Станчев това, което показва Вебер, може да се наблюдава в православните манастири (на такъв принцип е бил построен стопанският живот и в българските общини през Възраждането). Говорещият цитира изследване на Харвардския университет, според което липсва връзка между големите религии и стопанското развитие на страната (то обаче не включва православни държави). Трудността при Православието е, че приема държавата сама по себе си за християнска, което лишава индивида от нуждата да се старае и полага усилия, защото Църквата вече е свършила същественото, Земният град е близо до Небесния. Православните Църкви още имат този проблем: да се отъждествяват с държавата, а не да се занимават с отделния човек.
След Красен Станчев дойде време за дискусии. Първа се намеси Таня Буруджиева, според която идеята за свързване на християнството с демокрацията е теоретически възможна и научно плодотворна, но практически в България трябва да се измине още много път. Първото условие за това е да се намери партийна отлика, защото, смята тя, ценностите, очертани от Екатерина Михайлова, се срещат и в други партии. Въпросът е да се инструментализират тези ценности, за да вършат практическа работа. Според нея в християнството водещи са подчинението и анатемата. "На какво ще се подчиняваме, какво ще проклинаме? Как "европейското послушание", в чиято основа е християнското смирение, може да се върже с националните интереси?", попита тя.
Калин Янакиев не се съгласи, че в основата на християнството е подчинението. Не, преклонението е! Според него това е основна човешка потребност: всеки от нас търси едно върховно Ти, на което да се преклони и осмисли живота си. Това дава не политиката, а християнската вяра. Той приведе притчата за талантите, които двама от слугите умножили, а третият закопал в земята. Християнството дава свяст да умножаваме живота, който ни бил дар, не да го закопаваме, заключи Янакиев.
Свещеник Георги Глухов от Пловдивския университет опонира на Красен Станчев, че Православието приемало a priori държавата за християнска и припомни, че и българският митрополит Климент е писал голям труд за собствеността. Чавдар Кюранов възрази на Янакиев, питайки: "Можем ли да отминем въпроса за неравенството?" Срещу Станчев той излезе с цитат от Вебер, за да докаже, че няма избор за наемния работник: "Свободният труд е възможен само там, където формално доброволно, но под принудата на бича на глада, работникът предлага себе си". "Къде е етиката на богатството?", попита проф. Кюранов. Християндемокрацията нито се интересувала, нито отговаряла на този въпрос.
В пространен литературен анализ Марин Георгиев откри, че в българското духовно пространство се разпореждал Антихристът. Андрешко бил метафора за националната ни съдба: той оставил бирника в блатото, но и сам оставал в блатото на собствената си изостаналост. Тук политическото било антипод на божественото, националното се градяло без мисъл за универсалното. Георгиев видя надежда само в Йовков, Дебелянов, Далчев. След което внезапно заключи, че българската бесовщина се проявила в 2-годишната медийна атака срещу предишното правителство, предполагайки вероятно, че в България то е представителят на Бога на Земята.
Левон Хампарцумян, бивш шеф на Агенцията за приватизация, призна, че не разбрал особено литературното отклонение на Марин Георгиев. Той се възпротиви на Чавдар Кюранов: щастието да си полезен, заяви, било неизмеримо в пари. Да се чувстваш полезен било много повече от всички заплащания, а това чувство не можело да го има, без човек да се труди. Стефан Попов възропта срещу директното смесване на морал и политиката, въпреки че пълна освободеност на политическото от моралното не била възможна. Християндемокрацията служела като хоризонт на възможно осмисляне на събитията, не за предварително предопределено осмисляне. Според Андрей Бунджулов тепърва лявото и дясното възникват в България. Дясното почнало със силна либерална увертюра, в момента придобива тежест християндемократическото. Но и то е етикет, християндемократите тук са малко. СДС опитвал да монополизира темата, както опитал да приватизира демокрацията. Бунджулов предупреди: "Не наричайте вашия прочит единствено верен, защото ще заприличате на нас, комунистите!".
Своето изложение Калин Янакиев започна с констатацията, че Българската Православна Църква се намира в силна немощ. Православието, подчерта той, е най-литургичната религия, най-храмоцентричната християнска деноминация. Царството на Православието, неговото истинско място не било от този свят. Църквата живеела в Ден Невечерен - Ден на Възкресението, Пасхата. Тя била този ден и поради това се явявал следният парадокс: "Този ден, който не е от този свят, в този свят пребивава, докато не се свърши историята". Православието свидетелства, че в лукавото време има забита една форма на вечност. Това обаче го поставя пред три изкушения. Първо, ако Православието не е от този свят, то не може да бъде делнично, а празнично, ритуално, в златни одежди. Изкушението: да изпадне в позлатата, да се превърне в чиста декорация. Второ, Православието е най-аскетичното, най-монашеско християнство. Изкушението: да се оттегли, да не участва, да не присъства на обществената сцена, да изпадне в "монашески колапс". Трето, Православието е най-хомилиорната, най-смирената религия; лечебница, болница. Изкушението: заради неправдите на този свят да изпадне в сирамахомилство, вагабонство. Именно тези три изкушения станали причина за разкола. Докато здравото Православие трябва да присъства в своите три тела, без да ги разкъсва. Това е задачата днес на СДС, смята Янакиев, който бил естественият съюзник на Църквата. Психиатърът Николай Михайлов, последният гост на Явор Дачков, заяви, че българското християнство било плитко и в това бил големият проблем. Ние сме се намирали в режим на ускорена секуларизация. Той призова: "Да дадем отпор на радикалния секуларизъм!". Евгений Дайнов призна, че 2001 година го травматизирала. Според него българският полис се е разпаднал и почти е преминал към племенно състояние - трибализъм, който заплашва племе да се изправи срещу племе: това на православните срещу мюсюлманите (или на любителите на кучета срещу любителите на котки). В дискусията се включи и бившият вицепремиер и министър на икономиката Александър Божков, който запита: "Колко дълбоко са ценностите в България, за да строим тук християндемокрация? Кой може да вложи тия ценности у младите?". И заключи, че тъкмо защото Симеон II изтъкнал базисни ценности, спечелил. СДС, според Божков, не успял да докаже на обществото, че е наследник на християндемократическите ценности, интуитивно напипвайки голямото разминаване на конференцията, а именно: участниците, които разглеждаха темата от политически позиции, говореха за християнство, говорещите от религиозна гледна точка слагаха акцент върху Православието. Така се разбра, че дори най-върлите адепти на християндемокрацията в България я виждат преди всичко като вносна идея, не като идеология, можеща да възникне на българска почва; идеология, православно християнска, а не католическа, нито протестантска.

Митко Новков