Трудното изкуство
да разбираш историята
Новата книга на Асен Игнатов "Хронос в полезрението на Клио. Опит за една теория на познанието на историята" идва сякаш закономерно след неговата "Антропологическа философия на историята" (1993, български превод 1998). Самият той подсказва, че тук става дума за "по-нататъшно изследване на същата проблематика, но този път от нейната теоретико-познавателна страна" (с. 7). В същото време подвеждащо би било тази книга да се гледа като някакъв допълнителен том към по-предната. Тя е самостоятелен и завършен в себе си текст.
В шест теми са обговорени: разликата между 'обяснение' и 'разбиране'; дебатът 'холизъм-индивидуализъм"; връзката между история и изкуство; проблемите за обективността в историята и спецификата на историческия наратив, а за финал идва питането "за какво ни е историята?", отговорено чрез едно особено оправдание на историята и историческия текст.
Основната цел на книгата - пише Игнатов - е не да представи "как" на историческото изследване (начинът, по който се изгражда), а да характеризира неговото "какво" като познание (с. 12). Затова с острота се отстоява проведеното от Дилтай различие между "обяснение" (резултатът от описанието в природните науки) и "разбиране" (продуктът на историческия разказ). "Херменевтичното изкуство - заключава Игнатов - е тъкмо изкуство, а именно изкуството да си представяш чужди мисли или, казано по-точно, да мислиш чужди мисли, без да забравяш обаче, че са чужди" (с. 43).
Оттук става възможна критиката на тривиалното схващане за причинност в историята. На преден план излизат субективността и свободата, човешката активност, сблъсъкът между мотивациите. Затова задачата на историка е не да обяснява причини, а да разбира мотиви (с. 18). Въпросът на историка е питането за смисъла: неговата цел е да експлицира скрития, само дифузно изразен смисъл на историческия процес и на историческото действие.
Игнатов показва реалните трудности пред разбирането, неговите граници, липсата на еднозначност и сигурност, но не приема сциентистко-позитивистичните критики срещу разбирането. Защото само то е способно да се приближи до сферата на смисловото, до интимните дълбини на съзнанието, което не е по силите на абстрактно-понятийните и само дискурсивни методи (с. 54).
При описанието на херменевтичната ситуация се въвежда един елемент, чието формулиране е иновативно постижение на Игнатов. Аз поне не съм срещал така аргументиран анализ, извеждащ този елемент като правило на историческото разбиране. Става дума за отхвърлянето на така наречения "синдром на рационализма" (Rationalismussyndrom).
Авторът на исторически разказ е привично подвластен на нагона да извежда разумни основания за историческите действия, предизвикали верига от събития. Той е съблазнен да търси проявленията на някаква дълбокомислена рационалност. Тя обаче далеч не винаги е налична в действителността, така че нейното "реконструиране" може да се окаже по-скоро личен - и недостоверен - конструкт на самия историк.
Премисляйки събития като сталинските репресии, китайската "културна революция", хитлеристката война на два фронта и т.н., Игнатов показва, че те са в тотално противоречие с всякаква рационална калкулация и са продукт най-вече на капризи и произвол, чувства, маниакалност и т.н.
Неприемането на тази перспектива е ефект от сциентистки предразсъдъци. Отказът от признаването на ирационализма като фактор в историята сам е ирационален. Слепотата за ирационалността на мотивите е израз на херменевтично бездарие. Посочването на механизми за установяването и интегрирането в историческия разказ на безумието в историята - не само на отделни исторически личности, но и на цели идеологии, системи и движения (вж. с. 31-44) - е, повтарям, един несъмнен теоретически принос на Игнатов.
Отричайки крайните варианти на холизма и индивидуализма, Игнатов апелира за уж компромис между методологическите холизъм и индивидуализъм, който обаче се оказва тяхно отхвърляне в името на едно трето решение: "И тъй, нито холизъм, нито индивидуализъм, а релационизъм. Това означава: нито някакво ипостасирано цяло, нито изолирани отделни индивиди, а 'индивидуализирано цяло' или индивиди в контекста на цялото, разбирано като структура от релации" (с. 66). От тази позиция той приключва темата за основните структури на разбирането като мисловен процес и методология, за да се отправи към следващата си новаторска тема: естетическото измерение на историята, връзката между история и изкуство.
Подобието между двете се извежда от позиция, отстоявана безкомпромисно в цялата книга. Става дума за "интимността" на историческия текст, неговата личностна обагреност, както и за интуитивния момент в историческото разбиране. То има спонтанен характер, за който няма правила в точния смисъл на думата, така че историята се нуждае от фантазия, от сила на въображението. Историята е свързана със сферата на емоционалното и предизвиква емоции (с. 75). Оттук тръгва анализът на съществената аналогия между историята и изкуството.
В серия от кратки глави, включващи на места виртуозни "микро-наблюдения", биват изведени възвишеното, драматичното, трагичното, комичното и трагикомичното в историята (с. 76-98). Слагайки акцента върху родството между изкуството и историята, Игнатов съвсем не е склонен да схваща историята като вид изкуство. По различен начин те поставят въпросите за истината, за релевантността на фантазията, за допустимостта на "поетическото откритие". Самото откритие се различава в историята и изкуството по обхвата си, по онтичната си модалност, по отношението на откривателя към откритото. Има съществена разлика, настоява Игнатов, между креативната фантазия на художника и реконструктивната фантазия на историка. Дистанциите между 'сигурна недействителност' и 'несигурна действителност', между 'нереализирана възможност' и 'навярно реализирана възможност' прокарват границата между историята и литературата, с която конкретно се съизмерва историческият разказ. Историята не е изкуство, но близостта между тях се определя от характерното и за двете дирене на единството между общото и индивидуалното, идеалното и сетивното, неоставайки при абстрактно общото и атомизирано индивидуалното, непроявяващо общ смисъл или същност. Най-сетне литературата и историята имат един и същ медиум на своята изказност. Те и двете са текст (с. 99-109).
Разсъждавайки върху възможността за обективност в историческия разказ, Игнатов ясно подчертава добре известното противоречие между 'истина' и 'ценност', без да си затваря очите за ценностното измерение на историята. Показвайки реалната невъзможност за "естествено-научна" обективност в сферата на историческото, той предлага все пак един "хомеопатичен" метод за спасяване на обективността, което да става не чрез опити за отместване на оценностяването, а чрез него: чрез приемането на самата обективност за ценност. Казано с други думи, препоръчва се наблюдаването на самата освободеност от ценности като ценност. Тя би могла да приближи към обективната истина, притъпявайки негативните тенденции, произтичащи от въздействието на другите ценности. Самата истина намира така място между ценностите. Ценностният характер на освободеността от ценности - предупреждава Игнатов - не осигурява освободеността от ценности, но я прави възможна (с. 111-126).
Все в този хоризонт се полагат и размишленията за същината на историческото понятие. От една страна, безмилостно се отнема илюзията за възможността от 'индивидуални понятия', понятия за индивиди. Невъзможността се потвърждава допълнително чрез настояването, че човекът - във всеки случай човекът, гледан и тълкуван от перспективата на историческото - "няма същност, а история", в този смисъл "същността на човека е неговата екзистенция" или поне "екзистенцията предшества същността". Солидаризирайки се така с Ортега и Гасет, Хайдегер и Сартър, Игнатов успява да докаже, че все пак зад имената на историческите действащи лица действително стоят понятия, но не индивидуални, а общи, които биват специфицирани и индивидуализирани чрез поредица от сингуларни изрази за релация. Индивидът се оказва точката, в която се пресичат употребите на общите понятия (с. 149-154).
От казаното дотук не е трудно да се предскаже начинът, по който Игнатов отговаря питането: "Защо ни е историята?". Като посочва четири аспекта или функции, в които се разпределят ползата и вредата от историята (инструментално-операционална; възпитателна; оценнностяваща и "витална"), той компрометира при всяка от тях както радикално отричащите, така и ентусиазирано утвърждаващите мнения. Неговият извод гласи, че в последна сметка познаването на историята е полезно за човешките действия, но не е някакво магическо лекарство или панацея. Тя не е сигурно действащо средство дори относно прагматическия, аморалния аспект на успеха, а още по-малко относно моралните и ценностни аспекти. "Historia magistra vitae? Да - заключава Асен Игнатов, - но никой учител не е безпогрешен и съвършен" (с. 178).
Предпочетох да реферирам по-подробно книгата, за да мога кратко да изкажа онова, което, струва ми се, я определя в най-голяма степен. Преди всичко тя е един изключително трезв текст. Трезвостта на Асен Игнатов е решаващо важна на фона на опитите за радикална деконструкция или за догматизиране на историческото. Той категорично очертава възможността от нефикционален исторически разказ и границите на неговата обективност.
Книгата има и висока дидактична стойност. Игнатов притежава търпението да обговаря и баналното, намирайки все пак какво ново да досложи от себе си. Затова текстът може да се чете като учебник по херменевтика на историята. Към това трябва да се добавят елегантните стил и изказ, характерни за Асен Игнатов.
Една много лична книга. Игнатов остава експлицитно верен на своите исторически, културологични и даже политически пристрастия, без обаче да се оставя те да му налагат решения. Разбира се, текстът е изпълнен с любимите му ерудитски отклонения, цитати, аналогии. Ако за дисциплинирания в проблематиката ум те могат да оказват задържащо действие, за начинаещия със сигурност са патерицата, която го крепи в хода му през това иначе доста специализирано четиво.
Най-сетне книгата има окуражаващ ефект. Тя със замах показва, че последната дума във философията не просто не е казана, но че по дефиниция не съществува такава последна дума, каквото и да настояват някои високо-шумящи философски умници.
В личния ми екземпляр Асен Игнатов се самоописва като някой, "който се стреми да разбере познанието за преходните неща". Тук той, разбира се, скромничи. Не защото не е майстор в разбирането на преходното, а защото много добре знае, че - в парадигмата, която е и негова - непреходното и преходното са невъзможни за човека в отделност, че те взаимно се тълкуват и свидетелстват едно за друго.

Георги Каприев


Доц. дфн Георги Каприев (1960, Бургас) е преподавател по средновековна философия в СУ "Св. Климент Охридски". Специализирал е в Германия и Франция. Издал е десет книги. Последната му книга е "Византийската философия. Четири центъра на синтеза" (2001). Вицепрезидент е на секцията "Византийска философия" към Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Има множество публикации и преводи в нашия и чуждия печат.
Assen Ignatow, Chronos im Blickfeld von Klio. Versuch einer Erkenntnistheorie der Historie,
Traude Junghaus Verlag, Cuxhaven & Dartford, 2001, 181 c.