Симфонията (- 6)
на Емил Табаков


В афиша за сезонния концерт на Пловдивската филхармония миналия петък фигурираха две произведения - Трети клавирен концерт на Сергей Рахманинов и Шеста симфония на Емил Табаков (световна премиера). И две имена - на пианиста Георги Черкин и на диригента Табаков. Музиканти, които превърнаха вечерта в събитие.
И в контекста на съвременната международна музикална интерпретаторска практика, в която се вписват все по-млади и по-млади инструменталисти, 24-годишният Георги Черкин би се откроил с изпълнението си на тази знакова за руския късен романтизъм композиция. Първо поради органичния характер на огромния си пианистичен талант; спецификата на клавирното звукоизвличане е съвсем естествена за него; това не е свирене, а някакъв вид себеизживяване, което звучи така автентично, че на моменти е даже стресиращо. И после, поради силното взаимодействие на артистизъм и логика на неговото музициране. От самото начало на появата си в композицията той чува творбата в завършената й драматургична цялост и единствената му цел е да разгъне формата й, колкото се може по-адекватно и внушително. Като казвам внушително, нямам предвид единствено мащаба на изграждането. А онази рядка амалгама от качества на интерпретатора, която му позволява да превърне свиренето във висша игра. Експресивна сила, брилянтна техника и някакъв тип опиянение от звука, което бе още по-въздействащо в метаморфозите му; изпълнение на елегантност и мощ, на плътност и транспарентна филигранност, на блестящи кулминации, на красиви сливания с оркестъра и още по-завладяващото му "покоряване" в общата енергия на симфоничното изграждане чрез личната своя темброва линия. От своя страна оркестър и диригент обгрижваха звуковите идеи на солиста, уплътняваха общото пространство на тембъра и динамичните изграждания. Беше действително преживяване - от редките!
Шестата симфония на Емил Табаков е написана в първите шест месеца на миналата година. Както обяснява самият той, този път симфонията не му е отнела 3 години, както обикновено, защото от диригент, който композира, той се е превърнал в композитор, който дирижира. Тя продължава драматико-трагичната линия на неговите предишни опуси в жанра. Афористично казано, композиторът е написал поредната мащабна част на симфонията на своя живот и творческо кредо. В това отношение той е от "творците, които не се променят" (както бе казал преди време за себе си Гия Канчели). И не се притеснява от това. В зоната на трагичното той се чувства съвсем естествено. Що се отнася до посланието и характера на творбата, Табаков никак не се бои, че днес, когато в музиката са кодирани какви ли не сложни, символни, иносказателни послания, някой би могъл да каже, че той е неприлично прям, директен, разголващ се, дори. Не се притеснява и от класичността на драматургията. И от възможните, утвърдени вече симфонични традиции, към които тя може да се причисли. В този смисъл композиторът отдавна не е авторът-прогресист, търсещ само новото, несъществуващото по отношение на чисто технологическите похвати. А се интересува единствено от творческите задачи, които го вълнуват, както и, очевидно е, от достигане на собственото му послание до слушателя. Четирите части на композицията (Allegro, Largo, Scherzo, Allegro) потвърждават този стремеж. Потвърждават още заявеното още в първата му симфония намерение да работи с малко материал; разнообразие не в материала, а в техниката на разработването му: чрез ритъм, тембър, хармония, маса, техника, която става все по-съвършена и заинтригуваща. Същевременно тезисното изложение продължава да е актуално и в тази крупна, 50-минутна композиция. Тезис, който е на границата с декларативността, но не я преминава. Но гъвкаво се самотранслира в зоната на театралното. Защото в същността му е заложена отривиста реч, защото "ролите са раздадени" и съвършено ясно драматургически се открояват. Повторяемостта, един основен формообразуващ елемент в драматургията на симфонията на места довежда до усещането за натрапчивост (великолепно показано във втората част). Мотивите стават знакови, не само за собствената си функция в развитието, но и за стилистиката на самата музика. И така както бихме могли да кажем, че тя отправя мисълта ни към големи симфоници на миналия век, по същия начин съзнанието отчита и симфоничната еволюция на самия Табаков, и великолепните оркестрови идеи (кулминацията им сякаш блясва във финалната част с играта на "тути-соли") с все по-настойчиво ползване на класическото изложение "въпрос-отговор" (в крайните части) - а това пък провокира и по друг начин мисълта. Творбата е "изкована" майсторски и властно обсебва вниманието на слушателя. Бе приета с рядък за българската ни действителност и продължителен възторг от публиката. Впрочем напълно заслужено.

Екатерина Дочева







Кресчендо
декресчендо