Почина

Ян Кот

Нямам кола, в Санта Моника няма театри. Освен това американския театър не ме интересува. Да, ходя на театър. Но това е театър на въображението- призна Ян Кот през 1994 г. в книгата си "Новият Йона и други есета" (1994). От години не е могъл да приближи и брега на Тихия океан, чийто шум чувал от прозорците си до последния си ден, но никога не е преставал да бъде писател, не толкова учен, колкото голям културен визионер.
След мартенските събития в Полша през 1968 г. на Ян Кот е отнето професорското звание и той поема пътя на политическия емигрант в САЩ.
Неговите студенти във Варшавския университет загубиха физическото присъствие на Учителя, който откриваше пред тях голямата литература и театър, огледани през призмата на личните му исторически изпитания. Най-важната му книга "Шекспир наш съвременник" разруши интерпретативни стереотипи, оковаващи трагедии и исторически хроники на Шекспир още от романтизма и разкри нова културологична визия за политическия и винаги съвременен Шекспир, подета от театри по цял свят. Разсъжденията за Великия Механизъм на историята, превръщащ хората в орбитата на властта в марионетки, палача в жертва и жертвата в палач са едни от най-ярките открития на Ян Кот, повлияли на Шекспировия сценичен канон през ХХ век и вдъхновили едни от най-големите театрали като Питър Брук и Джорджио Стрелер. Най-вероятно Професорът продължи да учи студентите в Ню Йорк, Бъркли и Йейл на това, че театралният критик е посредник между театъра и действителността и да повтаря максимата си, че фотьойлът на театралния рецензент не трябва да стои в зрителната зала, а на публичния площад, защото критикът отразява не само театралното представление, а преди всичко пулса на съвремието си. В критическата си дейност никога не изневеряваше на своето кредо: "Аз не пиша за себе си, аз пиша със себе си". В книгата си "Полът на Розалинда" (1992), която е своеобразно продължение на "Шекспир наш съвременник" Ян Кот анализира универсалността на Шекспировите комедии през техните персонажи, мотиви, сюжетни нишки, които разкриват сложността на човешката природа, променливостта на Съдбата и жестокостта на Историята, повтараемостта на митовете и символи. Този път ключът към Шекспир е намерен в Бахтиновите разсъждения за традицията на карнавалното, в многозначността на еротичните връзки, с която са наситени комедиите на Шекспир, и в играта с половата амбивалентност. След Шекспир голямото увлечение на Кот бе античната трагедия. И в нея ("Изяждането на боговете и новите есета", 1999) търсеше връзките със съвременността - "иначе защо да пише за нея"- признава в предговора. "Съвременното в гръцката трагедия се крие в представянето на жестокостта на съдбата, жестокостта на живота, жестокостта на света. Както и в отказа да сме съгласни с този свят, с тези, които го установяват и управляват: с боговете и владетели".
Ян Кот си отиде от този свят на 22 декември 2001 година. Беше на 87 години. След петия инфаркт написа: "Болката в сърцето е не само в теб, ти ставаш нея. Умираш като себе си, обаче и светът умира с теб. Няма облекчение в това умиране. Съществува само страхът пред небитието". Светът му няма да умре. Той ще оцелее в текстовете му, към които постоянно ще се обръщаме - за да разбираме по-добре, за да се страхуваме по-малко.


Барбара Олшевска