На 24 януари 2002 г. ни напусна - едва на 71 години

Пиер Бурдийо

наш учител по критическа социология, гражданска политика и човешки морал. На него надали би му се харесал тържественият траурен разказ за интелектуалната му биография (с изброяване на над 40-те книги - от "Социология на Алжир" през "Дистинкцията", "Практическият усет", "Homo academicus" и "Държавното благородничество" до "Социалните структури на икономиката" - които е оставил след себе си). Затова се отказах да пиша некролог "от името на учениците на Бурдийо" и реших да напиша нещо съвсем лично - нещо като сбогом, произнесено от човек, който усеща своята вина. За една недописана книга за неговото "диво мислене" и за един недоиздаден брой на сп. "Критика и хуманизъм", посветен на 70-годишнината му. Книга и списание, които той няма да види.
Когато казвам "Да си спомним Бурдийо!" (а не "Да не го забравим!"), аз имам предвид тъкмо неговото диво мислене - в противоположност на престижните му "големи книги". Дивото мислене на Бурдийо, мисленето по време на говорене (или на писане тъй, както се говори), отдадено на перформативната магия на назоваването на проблеми, за които социолозите - макар вече смътно да ги долавят - още нямат имена. Това диво мислене е съсредоточено в кратки, мисловно напрегнати фрагменти, които според своя жанр са, както самият Бурдийо ги наричаше, предварителни бележки, казани неща и т. н.: "Социалният капитал", "Кодификацията", "Упълномощеният език. Бележки върху социалните условия на ефикасността на ритуалния език", "Общественото мнение не съществува", "Биографичната илюзия", "Предварителни бележки върху социалното възприемане на тялото"... Затова, когато преди година прочетох в Новосибирск курс лекции за него, аз ги посветих "на Бурдийо или, по-скоро, на всичко това в него, което - въпреки седемдесетте му години - е останало неопитомено".
Искам да завърша с това, че според мен тъкмо дивото му мислене (в което зад социолога си личеше ангажираният интелектуалец) подтикна Бурдийо да се обърне лице в лице с политическите предизвикателства на настоящето и да произведе "противотанкови оръдия", с които новоформиращата се интелектуална левица да се защити от мислещите танкове на неолиберализма. Той беше шансът ни да бъдем будни за това, което се случва наоколо, и да мислим критично сред времевата провинция, в която живеем от началото на 90-те години досега. Трябва да запазим този шанс.


Деян Деянов