Като в разхерметизирана
кабина сме
Никола Вандов: Наскоро "Сфумато" се завърна от продължително турне с "Черното руно" в Париж. След това играхте спектакъла в Новосибирск и Москва. През лятото открихте международния фестивал в Сараево с новата постановка "Дзен дзенувам". Мисля, че подобна интензивна програма българският театър не познава. Какво стана в Париж?
Иван Добчев: Това, което ни се случи в Париж, е голям прецедент в театралната, в културната история на България. Български театър, с български артисти, със спектакъл, който има тематика с регионално значение - неизвестни за тях каракачани, игра 21 представления на "Черното руно". Поехме риска на това представяне при условия различни от привичния фестивален режим, при който има кой да поеме всички разходи, има осигурена публика. А сега отиваме и започваме да се състезаваме с онези 400 спектакъла, които всяка вечер се играят в Париж. Можем да се похвалим с това, че в продължение на тези четири седмици стояхме в така наречената топлиста на препоръчваните спектакли на "Льо Монд".
Маргарита Младенова: Бяхме в челната петица наред със "Войцек" на Боб Уилсън и "Човекът, който..." на Питър Брук.
Иван Добчев: Това е нахалството или дръзкият ход, който предприехме с този гастрол. Имахме страшно много опасения, защото можехме да увиснем и да нямаме публика. Организаторите ни предоставиха салона и технически персонал, който да помага в обслужването на спектакъла. Всичко останало трябваше да "избием" от билети. От втората седмица нататък започнахме да имаме все повече и все по-интересна публика. Последната седмица започнаха да идват и големите им театрали. Появи се материал в "Либерасион", който предхождаше гастрола. Беше написан от големия френски критик Жан-Пиер Тибода, който пише за театъра ни като за трупа с международна известност и тълкува мястото на "Черното руно" в живота и търсенията на "Сфумато". Това беше много важно за нашия гастрол. Появиха се статии в "Льо Монд", в "Ла Терас" (специализирано издание, което се разпространява във всички френски театри), в "Експрес", в "Ла Кроа", имаше и радиопредаване за нас.
Маргарита Младенова: Всички отзиви бяха изпълнени с респект и възхищение от представлението, независимо че имаше разлики в тълкуванията. Имаме заснети на видео и много отзиви на колеги театрали. Ще ги включим в документалния филм, който правим за номадския период на "Сфумато".
Иван Добчев: Най-вълнуваща беше срещата с Ариан Мнушкин. Нейният театър е в съседство със сградата, където играхме. Това всъщност е същото пространство "Картушри", в което е и нейният "Театър дьо Солей". Тя гледа спектакъла ни и накрая се изправи права, дълго ръкопляска с високо вдигнати ръце и викаше "Браво!". След това остана и говори със суперлативи за "Черното руно".
Никола Вандов: Мнушкин говори за български театър, при това с добро. Мисля, че досега няма документиран подобен факт.
Иван Добчев: Тя каза например, че като разбрала, че спектакълът е дълъг един час, си помислила: "Как за един час? То е някак несериозно." И, че като "влязла" в спектакъла, забравила за времето... За нея спектакълът бил страхотно пътуване във времето и пространството и куп такива думи, които като ги чуеш от такъв режисьор, такъв театрал ти става много приятно.
Никола Вандов: Как изживяха този успех актьорите от трупата?
Маргарита Младенова: Най-сериозното ни удовлетворение с Иван е в това с какво самочувствие се прибраха нашите актьори от Париж. След всяко представление, всяка вечер, 15 минути след края на представлението, вече облечени, те имаха възможност да се срещнат с публиката си във фоайето. И там ги чакаше всяка вечер голяма част от публиката, за да ги поздрави, да им каже какво е усетила от представлението, да се запознае с тях. Този маниер на продължаване на срещата след края на представлението е много впечатляващ. За него помагаше и пространството на "Ла Тампет" и добрите традиции за общуване между зрител и създател във френския театър. Ще направим всичко възможно да пренесем този опит и в новата сграда на "Сфумато". По тези закони се общува с публиката в "Картуши". Това е най-големият им Национален център за театрални изследвания и търсения. Той представлява съдружие на пет театъра, разположени във Венсенската гора. Първият е този на Мнушкин, която е инициатор на центъра. Петте сгради са реконструирани бивши леярни за куршуми. В съдружие помежду си тези пет театъра поддържат целогодишна стратегия на търсене, представяне и произвеждане на сценични творби. Анатолий Василиев и негови представления често се играят в театъра на Мнушкин. Обикновено се гостува за не повече от десет дни. Защото бюджетът на такъв едномесечен гастрол е много висок и при него дори при пълни сборове, при сравнително евтините билети във Франция, трудно се покриват разходите. В това беше високият риск от наша страна. Защото поканата, която ни отправи Филип Адриен, един от най-интересните и неспокойни френски театрални режисьори и педагози и който е директор на "Ла Тампет", беше при такива условия, че само ни се предоставя сградата за един месец. Посрещнаха ни великолепно, чувствахме се прекрасно - по-добре, отколкото у дома си. Всички останали разходи трябва да се покрият от приходите или от други източници. Вярно е, че със съдействието на ръководството на "Ла Тампет" имахме и подкрепа от страна на няколко френски институции, и то много сериозни, които познават работата ни от години.
Никола Вандов: Получили сте покани за бъдещи гастроли. Това е най-сигурното доказателство за успеха ви...
Иван Добчев: Най-важната и най-ценната за нас е поканата със следващия си проект отново да гостуваме за един месец на същата тази сцена, при същите тези хора, при същите условия. Имаме и покана с Маргарита да работим в "Комеди Франсез". Отправи ни я новият им директор Марсел Бозоне. Поканата е за 2003 година. Амбицията на директора е там да поставят десетина известни съвременни режисьори.
Маргарита Младенова: Той държи трупата на "Комеди Франсез" да се срещне с тези режисьори в работа, да бъде провокирана от тях да обновява творческите си възможности. В самата трупа сега са приети доста млади хора. Системата на театъра вече започва да се отваря. Директорът не ни е поставял никакви ограничения за избора на заглавие за нашата постановка.
Никола Вандов: Има ли шанс да поставите българска пиеса във "Комеди Франсез"?
Маргарита Младенова: Има, но все пак разбрахме, че предпочитат по-универсални текстове. Имаме една година за подготовка: да изберем текста, да подберем трупа, и т. н.
Иван Добчев (усмихнат): Както тук навремето помогнахме на Васил Стефанов да се промени лицето на Народния театър, така сега ще отидем да помогнем на "Комеди Франсез"...
Никола Вандов: С подобни амбиции ли гостувахте и в Новосибирск?
Маргарита Младенова: Там за четвърти път се провежда Коледен фестивал, на който ни канят от самото му създаване. Доста амбициозен форум. За да успеем да участваме, съкратихме с няколко дни престоя си в Париж. Беше интересно като с машината на времето да попаднеш от Париж в Сибир.
Никола Вандов: Не ще да е било само жажда за контраст, защото ви е предстояло връщане в София. Може би Новосибирск по-скоро е междинното изживяване, което намалява стреса от контраста?
Маргарита Младенова: Моята жажда по контрасти е достатъчно удовлетворена от проблемите, които тук ни посрещат. Картината става все по-отчайваща. Още по Салтиков-Шчедринска става реалността, в която един театър, който знае какво иска, и има самочувствие и енергия да го прави, трябва от сутрин до вечер да разпилява тази енергия и да се бори с разни глупости.
Никола Вандов: Преди да заминете, дадохте пресконференция във връзка с новия строеж. Какво заварихте след връщането ви?
Маргарита Младенова: 2001 приключи с пълно фиаско на нечовешките ни усилия да намерим начини да не спре строежът на новата сграда на "Сфумато". Четири месеца разработвахме проекта за реконструкция и за финансиране, който сме депозирали в Министерството на културата, в Министерството на финансите и на много други места - предприятия, банки, фондации и т. н. Заварваме същото положение, нищо не е помръднало. Дори е по-лошо, тъй като имаше надежди към края на годината от остатъци от фондовете за капитално строителство да се задвижи спрелият ремонт. Вече 13 години се убеждаваме, че каквото сами си направим, това ще бъде, че сериозно не можем да разчитаме на никого, а от страна на институциите можем да разчитаме най-много на това да не ни пречат, да не ни бавят, да не се отнасят с тотално безразличие. За съжаление, доколкото сме държавен театър-лаборатория, не можем да минем съвсем без институциите. Всички помощи, гласувани от държавата, няма откъде другаде да минат, освен през Министерството на културата. На първо място от страна на нашето министерство няма никаква, ама абсолютно никаква енергия и воля, този драматичен, оголен проблем да се изтегли напред, да не се размива в купищата проблеми на течащи покриви, неплатени сметки за парно, липсващи пари за консумативи и т. н. Имах среща с ресорния ни заместник-министър Румен Димитров. Молбата ми беше, ако успеем да издействаме някакви средства за сградата на "Сфумато" от Министерството на финансите, и тези средства отидат в Министерството на културата, да ни бъдат приведени за сградата, да не ги отклоняват за други необходимости. Ние не искахме от Министерството на културата то да настоява за тези пари, а, ако ги получи, да ни ги преведе. Отговорът на Румен Димитров беше: "Аз не ви обещавам това. Знаете ли на колко театъра текат покривите. Знаете ли, че сградата на Младежкия театър вече повече от 10 години стои непостроена."
Иван Добчев: Доколкото зная, в края на годината са отишли в Министерството на културата около 400 000 лева. С тях са се плащали други нужди, например парното на Народния театър.
Маргарита Младенова: Разбира се, не сме сигурни в това, но имаме информация, че в последния момент преди зануляването за декември, от Министерството на финансите на Министерството на културата са преведени едни 400 000 лева. И доколкото ние четири месеца преди това искахме точно такава сума и настоявахме за нея, можем да допуснем, че цялата сума или част от нея е мислена именно за реконструкцията на сградата на "Сфумато". Но не дойде при нас.
Никола Вандов: Големият проблем е, че работата на "Сфумато" е повече от успешна, че без този театър българският театър ще е много по-беден, че не са много театрите, които карат да се пише в чужбина за България с уважение, че ред наши посолства не правят за България толкова, колкото този театър, а и въобще българската култура в най-добрите си творби, чрез най-добрите си творци. А срещате не само трудности, но и неразбиране, високомерие и т. н. Това, че държавата оставя във вас усещането за нежеланост, е страшно. Вие нямате вина, че превърнаха в театър сграда, която след това бе продадена и сега останахте на улицата. Да намерят начин да я довършат тази реконструкция, та това ще е държавен имот, не ваш...
Иван Добчев: Като се върнеш тук, усещаш, че като че ли цялото съсловие най-лесно и най-спонтанно се обединява около някаква посредственост, около някакво средно равнище и големият патос на съсловието е в защита на статуквото, на средното равнище. Всяко изключение започва да му се струва опасно, подозрително. То започва да подлага на съмнение нормалното функциониране, съществуване, то оспорва досегашния начин на живот. Връщаме се и чета интервю на заместник-министъра, че няма да сме режели клона, на който седим, тоест всички театри се запазват, дори онези по схема 6+ ще се направят отново нормални театри и т. н. За този месец, през който ни е нямало, сме се върнали много назад. Върнали сме се в началото на 90-те и всичко започва отначало. Сякаш сега ще измисляме отново каква да е тази реформа и изобщо има ли нужда от реформа, не е ли по-добре да си караме както си знаем. Имаме си прекрасно работеща система, тя е функционирала 40-50 години и още толкова може да работи. Я как хубаво и удобно сме си я подредили.
Маргарита Младенова: Най-големият проблем е в това, че няма значение, абсолютно никакво значение какво правиш. На мен ми е унизително да стоя на опашка за пари пред държавата. Ние наистина правим абсолютно всичко възможно колкото се може по-малко да разчитаме на държавни средства. Ние сме от много малкото (има още един или два такива) театри, чиито собствени приходи са по-големи от държавната ни субсидия. Ние си заработваме 180 000 лева, а от държавата получаваме 120 000 лева. Заработваме ги, разбира се, не само от билети тук, защото сме малък театър, а и от гастроли в чужбина, от копродукции с театри и институции в чужбина и т. н. Това става изключително трудно, конкуренцията е жестока. Ако имахме начин сами да построим и тази сграда, бихме го направили. Въпреки че сме държавен театър и строим държавен имот, че увеличаваме държавния капитал и разработваме за българската култура едно престижно и за чужбина духовно пространство, което искаме да превърнем в Международен център за театрални търсения. Просто изчерпахме своите възможности. Дотук в реконструкцията са вложени 550 000 лева, от които 480 000 лева са от фирма "Рапид" като компенсация за събарянето на старата ни сграда. Останалите са наши средства.
Иван Добчев: При това тази "компенсация" ние сме си я извоювали от фирмата, ние ги "рекетирахме" за нея. Не Министерството на културата уговори тази сума, а ние...
Маргарита Младенова: Даже е по-точно да се каже, че ако не бяха усилията ни в продължение на година и половина (откакто се продаде имотът на бул. "Цар Освободител" 14), в момента в центъра на София щеше да има един съборен театър и никой на никого нямаше да дължи за това нито стотинка. Такова е държавническото мислене на тази държава, която разсипва държавен капитал. Непрекъснато се говори, че пари за култура няма, а се изпускат ей-така вече създадени културни пространства. И на всичко отгоре ние вече веднъж построихме сграда на "Сфумато". Тази сграда, която сега хвръкна във въздуха, не ни я построи държавата. Там имаше едно бунище. Ние на свой риск със собствени средства, с лишения - наши и на трупата, с френска помощ построихме този театър. И той сега не съществува. Вече осем месеца там нищо не се строи. Втори път при тези регламенти, при тези цени на строителството, ние не можем да довършим строежа. Но отново го докарахме до завършен груб строеж. Трябват ни 500 000 лева, за да се отворят вратите за публиката. Всичко останало е направено. Наистина сме като в разхерметизирана кабина, от която изтича кислород. Да не можем да организираме деня си в "Сфумато" така, както само ние можем, репетициите си, представленията си, срещите си с публиката... Всичко това изтича, изтече. В момента сме на нула. Разбира се, не се отказваме. Търсим да наемем временно ново пространство, където да репетираме новите си премиери. Мястото е театрално непрестижно, необорудвано. Ще бъде много трудно. И всичко това при едни задвижени или уговорени срещи със световноизвестни творци, свързани с подобни стратегии на театрални търсения, като Василиев, Мнушкин, като Тадаши Сузуки, Фокин с неговия център... Програмата ни за превръщане на "Сфумато" в Международен център за театрални търсения е в ход. Тя е изградена, но ние не можем да я ситуираме във времето заради липсата на базова сграда. Когато такива хора ни казват: добре, ще направим ателиета, ще направим един перманентен фестивал, но да говорим за срокове, ние започваме да мънкаме. Цялата ни способност да продуцираме, да организираме, да предвижваме една изпреварваща времето и условията театрална практика, отива на кино заради безхаберието и глухотата на институциите и персоните, които отговарят за културата.
Никола Вандов: Познавам те от много години, но не съм те виждал толкова гневна на държавата. Поне не ви ли казват в министерството, че са с вас и каквото могат, ще направят да ви помогнат?
Иван Добчев: Вече и това не казват. Това беше демагогията на предишния ръководител. Сега казват: имаме по-важни неща, занимаваме се с 36 театъра, на които им текат покривите.
Маргарита Младенова: "Сфумато" е едно главоболие за всичките тези хора. Нищо повече. Едно излишно главоболие. Само дето не казват: ами кой ви е карал да го създавате този театър... Където и да отидем, чуваме, че сигурно България е горда, че има такъв театър. Имаме статии, записи, от които се вижда, че не преувеличавам. Трябва да чуеш една Людмила Петрушевска какво ни говори в Москва - тя сама поиска да се срещне с трупата и има голямо желание да продължим творческия си диалог. Във Париж, в Новосибирск, в Москва - хората бяха разтърсени, те четат работата ни в посока на универсалното търсене на истината за човека, за неговото предназначение в голямата енигма на света. Никой не ни таксуваше като етнографски театър, като театър с фолклорни забежки, на никой и през ум не му мина, че през годините сме се комерсиализирали - това е чудовищно несправедливо и изсмукано от пръстите подозрение. То се чу само тук, у нас. Тук позицията е: вие всичко правите през главата ни, намирате начин да не си оставите магарето в калта, карайте сами, както си знаете. Има две неща които и институциите, и съсловието не могат да ни простят. Едното е, че ние пътуваме много. Ние не затова правим спектаклите си, но държим на това познание, на това поемане на въздух, на тези нови натрупвания, защото те разширяват територията на истинските срещи, на случванията. Другото е, че ние правим абсолютно всичко на базата на преки контакти и не разчитаме на министерството, на техния отдел за международна дейност. Всичко идва не лесно, но естествено и нормално при многобройните контакти между нас и фестивали, между нас и театри, между нас и отделни творци. Всичко това си го правим сами с цената на много усилия, нерви и проблеми. Така пазим творческата си самостоятелност и свобода. Нещо, което действително е лукс в контекста, в който съществуваме. Но ние създадохме този театър заради този "лукс" и държим на него повече отколкото на всичко останало. Това е, което не може да ни се прости. Не знам, не си спомням ние да сме попречили на нечия театрална кауза, на друго театрално мислене. Да сме го отричали. Напротив.
Иван Добчев: Бях натоварен да бъда селекционер на фестивала в Сараево и предложих Народния театър с "Бурята" на Морфов.
Маргарита Младенова: Навсякъде, където отидем, където трябва да направим кратко резюме за театралната картина у нас, за явленията в българския театър, не пропускаме нито Александър Морфов, нито Стефан Москов, нито Лилия Абаджиева...
Никола Вандов: Сигурен съм, че не те ви пречат...
Иван Добчев: Не сме избутвали никого, никого не сме прескачали, за да се вредим ние... Голяма част от съсловието ни няма информация как стават тези неща и това поражда подозрението, че се вреждаме, избутвайки някого. Това така не става. Там, на тези нива на вземане на решения, не можеш да се вреждаш, както беше едно време.
Маргарита Младенова: Влизането ни в най-високите театрални нива: Авиньон, "Пиколо театър", "Комеди Франсез", "Картушри", "Хебел театер", Тадаши Сузуки в Япония и т. н. не можеше да стане без онзи респект от работата ни, който имат в Европа. И това е нормалният начин. Любопитството към "Сфумато" е и към една от последните европейски лаборатории (защото те почти не останаха) за търсене на път за театъра, а не просто като към театър, който има сполучливи спектакли.
Иван Добчев: Но и това трайно любопитство е резултат на наша стратегия. Когато отиваме и работим във Франция, ние не се явяваме като едноличните търговци Маргарита и Иван, а непрекъснато говорим за "Сфумато". И че голямата ни цел не е просто да направим добър спектакъл с френски актьори, там в Париж, а някой ден, там в Париж да има спектакъл на българското "Сфумато", с български артисти...
Маргарита Младенова: Както стана.
Никола Вандов: Прекрасно е, че голямата ви цел е изпълнена, защото, както разбирам, като директор на театъра Маргарита Младенова има само още 2-3 месеца до провеждането на конкурс за мястото. Не е ли нелепо това уеднаквяване в общия куп заповеди?
Иван Добчев: 13 години доказваме, че сме лаборатория. На кого още да го доказваме, как още да го доказваме, с какво още да го доказваме, какво още да направим, за да го докажем на някои хора, които би трябвало да са експерти и да разбират от тези неща, от разликите между конвенционалния театър, откритата сцена и лабораторията.
Маргарита Младенова: Ние сме лаборатория по начина на работа. Иначе играем повечето си спектакли дълго, принудени сме да изкарваме повече пари, отколкото ни дава държавата. Това вече не е лаборатория. Лаборатория е, когато ти дават средства да правиш изследвания, без да се грижиш за приходите. Заради самото търсене.
Иван Добчев: В Москва построиха невероятна сграда за Анатолий Василиев. Държавата, в конкретния случай - кметството, не ги интересува колко приходи има Василиев. Тя му казва: "Търси!" И той може да си позволи някои "луксове", за които ние можем само да мечтаем.
Никола Вандов: Не й е работа на държавата да се интересува от вашите търсения. Но не може да не я интересува, че срещу неголемите средства, с които ви субсидира, постига ефекта в чуждата преса да се пише за България, при това с респект и възхищение, а не като куриоз и анекдот, породен от поредното ни политическо безумие. Това би трябвало да е големият ви коз.
Маргарита Младенова: На всичко отгоре за всичките ни пътувания досега държавата не ни е дала нито лев. Не сме й поискали. Ето сега имаме покани от Португалия, Белгия, Корея, Швейцария, Гърция...
Никола Вандов: Нямате ли усещането, че това не е само безхаберие на държавата, а че тя предпочита хора като вас, като Александър Морфов и други, да се махнат от страната, да й се махнат от главата, да си останат само такива, които са под контрол, които няма да създават проблеми, които са прогнозируеми и създават уют за администрацията?
Иван Добчев: Това е провинциален манталитет.
Маргарита Младенова: Така е по-лесно, така е по-ясно. Това е чиновнически манталитет, който се затруднява от всяка инициативност, и който се върна в културата. Трудността идва и поради нерешеността на социалния проблем на хората от съсловието.
Иван Добчев: И моят социален проблем не е решен!
Маргарита Младенова: С нерешаването на социалните проблеми в българската култура, цялата грижа за култура се обрича да бъде сведена до социален проблем. Което е пагубно!
Иван Добчев: Вече 12 години се занимаваме само с оцеляване! Там където се оцелява, не може да има изкуство.
Маргарита Младенова: Социалното министерство трябва да направи нужното за социалните проблеми. И тогава те няма да са проблем на театъра.
Иван Добчев: В Министерството на културата не мислят радикално. За това ги обвинявам. Те мислят само как да запазят клона, на който седим. Какъв клон? Той отдавна е изгнил този клон. Три четвърти от парите отиват в пясъка, отиват да се поддържат едни структури, които отдавна са изгнили, които са мъртви. Поддържаме покривите на еди-кой си театър, в който нищо не става.
Никола Вандов: При тези условия какви са следващите ви планове?
Маргарита Младенова: За следващите три години имаме програма - промислена, обговорена, промечтана.
Никола Вандов: Първа част от програмата ви ли са двата ви спектакъла по Георги Господинов и Ани Илков?
Иван Добчев: Тази програма е една авантюра, опит да влезем в материя, с която не сме се сблъсквали. Струва ни се, че е важно в "Сфумато" да влезе такъв тип литература. Този завой, това преместване на други релси носи много рискове. Първият опит, който направихме, първата чернова, която играхме в Сараево (те бяха копродуценти и ние, живи или мъртви, трябваше да се появим там със спектакъл), беше "Дзен дзенувам". Тази фонетична аналогия със стиха на Яворов е хрумка на Георги Господинов. Основният сюжетен пласт на спектакъла е от неговия "Естествен роман". Има много текстове на Ани Илков - стихове и проза. Сега ще направя генерален ремонт на спектакъла. Ще имам времето и отчуждеността от него, за да го преработя основно. Не знам даже дали ще се казва пак така. Навремето намерението ни беше вторият спектакъл да бъде като огледало на първия. Неговото заглавие беше "Любовта ни като свойство". Героят трябваше да е един и същ, дори един и същ актьор трябваше да го играе. Той трябваше да преминава от едно състояние в друго. От състояние на нелюбов, на разпад, в състояние на любов. Какво става с човека в брака? Какво става със самия него, с мисленето му, с творчеството му, с живеенето му, когато любовта е свършила? И вторият спектакъл всъщност ще се занимава с една идеална ситуация на срещата с голямата любов, с онази любов, която не ни се е случвала досега. Това беше намерението ни в тази програма и тя е пълна със съвременни рефлексии, персонажи, текстове, с фактура, която е фактура на последните ни дни и години. Надяваме се да сложим нещо друго с тази програма в онова, което "Сфумато" разработва. Връзката с онези хора назад, от които тръгвахме, и с които много дълго време се занимавахме, също ще я има, но вече ще се занимаваме с внуците.
Никола Вандов: Вторият спектакъл по същите автори ли ще бъде?
Маргарита Младенова: Същите плюс няколко фрагмента от философската проза на Калин Янакиев. От първоначалното ни намерение да направим едно представление в две части, които да са доста по-конкретно и пряко свързани, сега идеята се разви до програма от две относително самостойни представления. Това ще са две планети, които обаче ще кръжат в една система. Основният ни обект на любопитство е: възможно ли е в един свят, в който всичко се е случило, да се случи нещо за пръв път. И доколкото това си остава като патос, втората част, независимо от промените, които ще настъпят, ще остане със заглавие "Любовта ни като свойство". Това е цитат от поетична строфа на Ани Илков: "Мили мой, заклевам те не бой се, любовта ни не е чувство, тя е свойство." Много е по-трудно, отколкото предполагахме. Но за мен това не е много голям завой в сравнение с предишните ни неща. Ние започнахме с Чехов, след това минахме през Петрушевска, Радичков, Йовков. И през фактурите на днешното ни живеене, през рефлексиите на модерния човек и природата на неговите импулси като че ли пропадахме през пластовете надолу, назад във времето. Докато стигнем до архаиката, до архетипите, до праобразите, до дъното... За мен в прозата и поезията на Ани и на Георги, и във философската проза на Калин Янакиев има едно успоредяване, едно вглеждане от повърхността на "тук и сега" към прамодела, праобраза на "там и винаги", от временното към метафизичното. Това е друг кръг на спиралата на същия път, на същото любопитство може ли ежедневието, хоризонталата да съдържа метафизиката, вертикала. Така че ние сме в своята си координатна система. Все повече се убеждавам, че като философия, ние сме акмеисти. Имаме интуиция за реалността на творбата като единна метафизична реалност, в която могат да съжителстват автори от архаиката с автори от 2002 г. и там диалогът да тече.
Никола Вандов: Да бръкнем в още една рана. Наскоро Народния театър спечели субсидия от НЦТ за поставянето на новата пиеса на Константин Илиев "Франческа". Режисьор трябваше да е Маргарита Младенова, в главната роля - Татяна Лолова. Съчетанието на нова, при това съвременна, много добра пиеса на един от най-изтъкнатите ни драматурзи, с режисьор като Маргарита Младенова (при това този тендем вече реализира блестящо в Народния театър преди години "Нирвана"), и с актриса като Татяна Лолова, което само по себе си гарантира и зрителски интерес (не споменавам другите участници, но техните имена също са повече от респектиращи) би трябвало да предизвика празнично очакване във всеки театър. Но реализирането на този проект по една или друга причина чака вече почти две години и сега отново е под въпрос. За мен това е скандал. Какво става?
Маргарита Младенова: В сложната обстановка около Народния театър не желая да коментирам сега този проблем. Що се отнася до предишния разговор, създадохме "Сфумато", за да репетираме...
Никола Вандов: ...а засега главно строите...
Маргарита Младенова: Най-голямата гадост е точно в това. В първите години, въпреки че нищо нямахме и бяхме страшно бедни, ние репетирахме по дванайсет часа. До упоение, до неистовство. През последните години по куп физически причини ние не можем така да репетираме. Това е най-голямата гадост. Ние сме строители, хамали, екипите ни от изключително свестни и отгледани за това, което искаме да правим, хора пренасят багажи, монтират, размонтират и т. н.
Никола Вандов: Може би на това му казват "строители на българския театър"? Вместо министерството да строи, а вие да си гледате работата, вие строите, а то си гледа...

9 януари 2002 г.

Разговор с
Маргарита Младенова
и Иван Добчев