Телевизията:
между втеленото тяло в канала
и вталената в битви гледка
Преди година руският ми телевизор с пост-импресионистичните си представи за цвят и линия окончателно ме остави, в резултат на което направих две открития: първо, че снобизмът ми не смогва да потули перверзната ми привързаност към телевизията, и второ, че алтернативата е или да си остана без телевизор, или да се напъна за такъв, че да мога да го отнеса към графата за визуална култура. Така стигнах до компромисната формула, че телевизията ще ме интересува по контра-телевизионни причини: култура, визуални и сценични изкуства, европейско, алтернативно и арт-кино, музика, е също и природни и географски хубавини. Въобще привидях телевизията като евтин вариант на модерния днес културен туризъм, но всичко това няма много общо с телевизионното предлагане на българския пазар, било то ефирно или кабелно. Разбира се, чрез кабел човек може да добута до Muzzik, а по непроверени свидетелства и до ARTE. Наличието на тези програми в някои пакети ме караше да си представям чудеса оттатък царството на родния кабел. Накратко, това предполагаше дигитален сателит, който на свой ред има смисъл само при поне 29 инча плосък диагонал и 100 Hz. Херците ги отложихме, а и дигиталния ресивер спестява тв стерео-тунера, щом и без това качеството на звука изисква външна стерео система.
Въобще, както се подиграваше една позната, работата стана като за професионално гледане на телевизия. Казвам всичко това, за да стане ясно на какви жертви и лишения съм се подложил, само и само да избегна необходимостта да имам вземане-даване с родните кабелни оператори, както и да избегна досега с каквато и да е българска телевизия.
И ако приех да пиша за българска телевизия, то е, защото опитът ми напълно да си я спестя се провали. А се провали, тъй като се оказа, че и чужда, и българска, телевизията си е тъпо нещо, скалъпена направа за маси и долници. И че при цялата си изостаналост, българските ефирни телевизии не са несъизмерими с актуалния световен стандарт. Веднага обаче трябва да уточня, че стандартът, до който аз имам достъп, може и да няма много общо с онова качество, което предоставят платените телевизии. Тъй че по щастливо съвпадение тук ще разглеждам неплатените ни (все още!) ефирни канали в контекста на техните чужди сателитни съответствия на свободен достъп.
И за да приключа със сателитната си одисея, нека охладя ентусиазма на обеднялата ни интелигенция: сателитната телевизия действително е зашеметяваща на вид и звук. "Денят на независимостта" е един по Канал 1 и съвсем различен по PRO7, да не говорим за виенския новогодишен концерт. Вярно е също, че благодарение на ARTE, 3SAT, 1Festival, BRa, 5e и Leonardo човек може да си осигури между 3 и 7 концерта на класическа музика, между 1 и 3 опери, между 2 и 4 балетни спектакъла, между 1 и 5 качествени филма на седмица, както и всекидневна информация за културни събития по света. И все пак, след внимателно проучване на всички възможности, включително за платени пакети по достъпните за България сателитни комплекси на ASTRA и Hotbird, за мен днес е очевидно, че телевизията не е или е престанала да бъде културна медиа. Всичките ми очаквания за специализирани канали за визуални изкуства, за модерна класическа музика, за съвременен танц и театър, за арт-кино се оказаха напразни. Поне на този етап, при все несмета сателитни телевизии, по-малко от един процент от тях е посветен на културна проблематика. Налагащото се внушение е, че телевизията е в състояние на изначална несъвместимост със света на изкуството и културата; с други думи, че хората, които се интересуват от изкуство, не гледат телевизия, а хората, които гледат телевизия, не се интересуват от изкуство. Само така може да се обясни тази явна културна немара на телевизията, при все че генералната тенденция е всяка сфера от живота да разполага със свое телевизионно съответствие. Очевидно културата не може да издържа и поддържа телевизия.
И все пак. Известно е, че Либерия, една нищожна страна, разполага с най-големия флот в света и живее от това. По тази аналогия България, вместо да продължава да излъчва изнурителния национализъм на сателитния си канал, би спечелила доста престиж и пари, ако вземе, че го замени с една 24-часова културна телевизия на няколко езика, в която да си дават среща Изтокът и Западът. От десетина години изолацията и взаимното безхаберие между страните от Източна Европа е доведено до абсурд. А и съвременното доста окаяно състояние на културата и изкуството ни не е резултат само от липсата на пари или информация, но и на опит и преживяване на онова, което се прави в сферата на изкуството по света. Но дори ако приемем, че творците и критиците са в час със световните процеси, това не е достатъчно.
Най-големият проблем на съвременната ни културна ситуация е затъпяването на публиката. А това вече е и политически проблем. Друг е въпросът, че за определени политически сили това изпростяване на вкуса на нацията крие явни изгоди. На други не им беше изгодно, но на тях комай не им достигна същата тази култура, за да вложат усилия и средства в културното ниво на електората. Впрочем, на техните експерти, съветници, социолози и политолози също не им хрумна нищо в тази посока. И как да им хрумне, като и за тях културата и изкуството се свеждат главно до повод за фондационен активизъм и съответно до поле за изява на законните и допълнителните им половинки. Което ще да е и комплексният повод културата да не е окончателно изхвърлена от програмата на ефирните телевизии, държавни или частни.
Тъй че, от една страна, трябва да се примирим: политическите промени доведоха до настъпление на частните електронни медии и съответно до реабилитация на масовия вкус под популистката маска на демократизацията. Един от ефектите от тези процеси беше тихият развод между телевизия и култура. Техният всъщност доста проточил се меден месец (60-те и 70-те) едва се мярка в морната ни памет. Покрай идеологическата победа на американската версия на Запада, телевизията още по-убедено прегърна такъв модел на култура, който да маргинализира изкуството, литературата, хуманитарната образованост. Телевизията всъщност отдавна е основен агент за налагането на този модел на култура. Дали мотивите за подобна медийна стратегия са само икономически - липсата на телевизионен консуматор на култура, - или пък е налице и някакъв политически мотив на елитите, прицелен в удържането на ниско естетическо, а значи и идеологическо, и политическо съзнание у масите? Най-вероятно и двете. Все пак да не изключваме и иманентистката хипотеза, че телевизията не е подходяща медиа за изкуството и културата на съвременността, но аз не я споделям И тъй, ако трябва в едно изречение да се представи изминалата телевизионна година, то тя беше запълнена с битката между Канал 1 и bTV. За тези, които се интересуват само от резултата, нека отсега кажа, че според мен той е 3:0 за bTV. 3:0, защото точно този резултат изразява служебната победа, присъдена на единия отбор при неявяване на другия. А точно това се случи през тази година: при всичките си закани и разгрявания край терена, Канал 1 така и не излезе на него. Това не означава, че държавната телевизия не беше фактор за конфигурирането и преразпределянето на тв-териториите. Но тя присъстваше по-скоро чрез своето отсъствие, както и чрез по-деликатните форми на своята негативна теле-естетика: естетика на старостта, умората, досадата и себеомерзението. Тъй че bTV сякаш имаше една проста задача: да прави обратното на онова, което прави Канал 1. Впечатлението за преднамерено противопоставяне обаче може да е и страничен ефект на това, че новите правят нещата правилно, а старите гордо се придържат към стратегията на провала.
Веднага искам да разсея недоразуменията: от това, че действа правилно, bTV не става по-добра или по-изискана телевизия, дори напротив. Но е факт, че тя успява да представи големи парчета от тенденциозната си простащина по гледаем и привлекателен начин. Напротив, Канал 1 се държи с престорено индиферентната надменност на пенсионирана примадона. Отвращението, което bTV буди, е предначертаното, програмирано, калкулирано отвращение, което се очаква да буди всяка една модерна и напориста телевизия. Докато погнусата от Канал 1 е ефект на личната му умора, досада, по-скоро мърлящина, отколкото некадърност, ретроградност, старост и болест. Това не значи, че в Канал 1 няма изключения, напротив. Но именно тези изключения още по-ярко открояват правилото на всеобщата безутешност. Държавната телевизия като един административен Годо все чака новия началник, новата власт, новото време, които да дойдат и най-после да я оправят. Или поне да върнат някаква жизнерадост и дръзновение в нейното нерадо съществуване, след като неща като изкуство, творчество и красота звучат като налуден и мил комунистически анахронизъм. Може ли например една нормална телевизия да продължава да се инати с последните си заставки, между които свещената простота на тази за игрален филм е достойна за Хус: каква е връзката между случайното момиче със случайна хубост, размятащо случайни кожи на фона на мотоциклет с кош, и кинонастройката? Заставките са симптом за общото състояние на случайност и аморфност, което еднакво силно излъчват и многото лоши, и малкото хубави предавания на Канал 1.
Накратко, Канал 1 е лоша телевизия по несистемен и случаен начин. Ето защо тя не дава признаци за подобрение. Обратното, bTV e слаба телевизия по системен и целенасочен начин. Поради това от нея може да се очаква по структурни причини да започне да произвежда и качествен продукт. През цялата си хаотичност със случайни проблясъци на уцелена вакса, Канал 1 сякаш възпроизвежда актуалния хал на народа ни. Народ, който кара яваш-яваш, тъй че настоящето му все го няма, както и той в него, всяко минало го умилява, а отношението му към бъдещето външно е песимистично, но тайно е обгърнато от специфично славянския индивидуализъм на сполетяност от лично чудо. Е, може да се каже, че ако всеки народ има телевизията, която заслужава, то нашият е заслужил невъзмутимо-унилото отчаяние на Канал 1: потънал в сладката мъка на спомените и старите слави, в сегашното гладно и гадно време той само гледа да мърда и диша минимално, та да проточи оцеляването си, докато най-после умре, прероди се или възкръсне по силата на царска или божия благословия.
Но да вървим по ред. Новинарските и публицистични предавания на Канала са скучни. Това е така, защото са пронизани от страх, чийто обективен корелатив в теле-медиата е неутралната безпристрастност. Драматургията на предавания като Панорама и Екип 4 с обособен водещ и наредени един до друг встрани от него гости всъщност възпроизвежда пространственото разположение в съда. Тази тенденциозна и нелепа драматургия лишава предаванията от шанса поне да симулират равностоен диалог, по-точно полилог между всички участници, както е във всички модерни телевизии. Във всеки случай е показателно, че именно bTV и Нова телевизия практически са скъсали с този модел на токшоу, докато 7 дни в мрачната си самодейност продължава да се придържа към него. Що се отнася до журналистите и водещите в Канал 1, слуховете за по-високите им достойнства са силно преувеличени. Представата им за професията, която упражняват, изглежда се свежда до това да зададат сравнително ясно и грамотно въпросите, които би задал средностатистическият гражданин. А това е доста нисък праг за телевизионен водещ. Нито Бойко Василев, нито очарователните дами на Екип 4 успяват да ни изненадат с въпрос или реакция на отговор. Уж загрижени и все пак предпазливо неутрални, те в последна сметка винаги оставят политици и експерти да си вкарват и разиграват безнаказано коня из вътрешния двор на българското обществено съзнание. Общосподеляно е схващането, че държавната ни телевизия по правило обслужва властта, т.е. политическата сила, която е на власт, и че чрез формални и подмолни техники работи против силите в опозиция. Може и да е така. Но по-съществено е това, че по протежение на последните дузина години Канал 1 култивира чувството на раболепен страх, нездраво любопитна завист и кротко безсилна злоба по отношение на политическата класа. Именно той произведе театралната тоталност на тази класа, той я превърна в безнаказано средоточие на авторитет и ценност. Държавната телевизия продължава да преекспонира политиците като протагонисти и да крие онези, които им дърпат конците.
Не може да се каже, че в това отношение bTV е осъществила обрат. "В десетката", благодарение на безвкусно буржоазния интериор и плахата хъшлашкост на Иво Инджев, вече отдавна се е превърнало в пространство за монологично труфене и самолюбуване на госта-политик. "Конфликти" продължава да възпроизвежда все по-механичната и безхитростна щърбост на Маргарита Михнева. А кротостта на Слави в присъствието на политически играчи е просто затрогваща. И все пак, новините на bTV изглеждат по-живи и раздвижени, може би и защото и лицата, и гласовете, и дрехите на новинарите са хем по-лъскави, хем по-естествени от тези в другите телевизии.
Въобще, ако трябва да се обобщи, bTV е не само първата комерсиална телевизия в България: тя е първата западна телевизия у нас. А това се разбира по следния простичък детайл: единствено в bTV събитията и фактите от живота са заснети и представени така, че да не противоречат на рекламите в нея, които на свой ред да преливат към излъчването на водещи и интериор в студиото. С други думи, само в bTV между живот и реклама тече естествената преходимост, характерна за западните телевизии. Това е единствената медиа, направена по-скоро според принципите на рекламата, отколкото според реалностите на съществуването. В този смисъл тя вероятно е по-манипулативната телевизия, но това не й пречи да изглежда не само по-атрактивна, но и по-откровена и открита в цинизма си. Последното е отчасти фалшив ефект на нейната уж нахакана младост и нонконформистки непукизъм, отчасти е отблясък на ограничения в сравнение с Канал 1 относителен дял на политиката в нея.
Срещу езика на фактите не се рита и не мога да не призная, че Слави е най-успешният българин на миналата година (Симеон, разбира се, би го надвил, ако беше българин, но нищо в езика, стила и държанието му не потвърждава това). Успехът не прави Слави нито умен, нито талантлив, нито находчив, нито забавен, а вицовете му са толкова стари и износени, колкото и хватките, чрез които разговаря с гостите си. Ала не е луд, който яде зелника. А народонаселението на България с всички сили връчва на Слави зелника на своите доверие, любов, култура и вкус. В най-добрите случаи Слави позволява на събеседника си да прави шоу на гърба на неговата посредственост. Но фактът, че появата в шоуто на Слави се превърна в критерий за успешност и важност у нас, очевидно позволява на водещия му да се държи като пределната телевизионна институция. Моята искрена симпатия обаче изцяло е на страната на водещата на "Искрено и лично" Миглена Ангелова. Предаването й е преднамерено кичозно и идиотизмът, който чрез темите си отприщва у огромна част от външните участници, често е опустошителен. Но за жанра и часа си предаването е точно и пипнато, при това е творчески съобразено със съответните му чужди образци, а не като Слави, за чието шоу по Лист може да се каже, че в него има много хубаво и ново, само че хубавото не е ново, а новото не е хубаво.
Ясно е, че единствена конкуренция за сърцата на българите Слави намери в голямото лице на Канал 1 Явор Дачков. Но колкото Слави е заложник на своите гости, триж повече това се отнасяше за водещия на "Гласове", чиято пъпна връв с руската религиозна философия и кухненската музикална класика тъй си и остана непрерязана. При все симпатията ми към политическите пристрастия и гражданската смелост на Явор Дачков, както и към завидния му вкус при поканите, продължавам да не мога да разбера какво му хареса интелигенцията ни. Та поне в половината от случаите той не разбираше за какво говори гостът му, тъй че продължаваше да задава намислените от него и наставниците му въпроси, нищо че те са били вече обезсмислени или обсъдени от човека срещу него. Както и останалите си колеги от Канал 1, и той не можеше нито да води, нито да реагира на развоя на разговора, камо ли да участва в него на равна нога. Че беше уволнен поради глупостта и страха на царистите, е достоен за съжаление и гняв идиотизъм, но власеницата на скоропостижната му мартиризация още не му е по ръста.
Оттук насетне ще ми се наложи да се огранича до ударни квалификации, което сигурно допълнително ще повиши идеосинкразността на преценките. И така, като се връщам към развлекателните и забавни предавания, трябва да отбележа, че бездарието и безидейността като да са поравно разпределени между всички телевизии. Разбира се, Джубокс на Део е единственото свежо нещо, появявало се напоследък. То започна толкова добре, а Део се оказа толкова фантастично умел, естествен, находчив и самоироничен, че сякаш идваше от друга планета. Е, такова темпо не се издържа и напоследък личат признаци на износване, пък и непретенциозният музикален вкус, който предаването пропагандира, постепенно ме загубиха като зрител. И все пак, като се има предвид какво друго се харчи на тържището на забавни програми, Део е с десетилетие напред. Иначе едва гледащият мастодонт от "Добро утро" е все пак за предпочитане пред все по-поправения пухчо от "Чай", чието предаване е като захарен памук: розово, голямо, сладникаво, с много въздух, увит в раздутото му туловище, и напълно безвкусно. "МелоТВМания" и "Игри на съдбата" са кротко негледаеми поради чистосърдечната им провинциалност, а и останалите предавания за младата аудитория изглеждат като направени от хора, убедени, че подрастващите са вдебилена дрогирана маса: нещо, което наистина не е толкова трудно да се повярва при вида на публиката на Мишо Шамара. Както и да е, последното мнение може да се отнесе и към графата "старешки брътвежи", защото не им я разбирам тази екстази-електронна-DJ култура. Ама като гледам лицата на децата из разните диско-хамбари, не толкова ме притеснява легналият върху всички тях печат на бездуховността, колкото белезите на една тревожна и безизходна скука: тези лица нямат вид като да се забавляват. Въобще сегашният хал на развлекателно-младежките предавания може да извика най-чисти носталгии към "1002 нощи" и "Какофония" на Косьо Каранов и жена му, дето беше попитала Ян Гилън откъде е изкопал Стив Морс, та се наложи вокалът на Пърпъл да й забележи шестгодишния му рекорд като №1 в класа си. Но тя си беше титан на духа в сравнение с интервюиращата Юлиан Рахлин, която за всеки изпълняван от него композитор се интересуваше дали му е любимият.
От забавните предавания на bTV май се сещам само за "Сблъсък" и онова с Любо Ганев, но и в двете езиковият и интелектуален дефицит на водещите е толкова преекспониран, че изяжда и хубавите идеи, теми и гости. Що се отнася до хита "Стани богат" на Нова телевизия, не знам кой го е избирал този Ники Кънчев, но последното, което може да се каже за неговото излъчване, е, че предполага да е водещ на състезание по ерудиция, логика и досетливост. Достатъчно е и най-бегло сравнение с версията на RTL, за да стане ясно, че рустикалното излъчване на нашето няма да секне, докато то не се раздели с този тъмен балкански субект със завистливите му подвеждащи хитрувания.
Преди да се насоча към културните предавания, нека само да отбележа сферата, в която bTV окончателно нокаутира Канал 1: филмите и по-специално сериалите. Ако се взема за най-прост пример, трябва да призная, че последният сериал по Канала, който издържах, беше британски и вече не съм сигурен как се казваше, май "Играчът". А сега bTV искрено ме забавлява с цели два: "Али Макбийл" и "Малкълм". А и идеята за вторничното посвещаване на премерено безкомпромисно европейско кино заслужава благодарност. За сметка на това Канал 1 все по-решително става гледаем в малките си часове.
И тъй, започнахме с констатацията, че телевизия и култура са все по-разлъчени. Ясно е, че културните предавания губят в битката за рекламодатели и че пазарът ги изтласква в негледаеми зони. Но не е крива културата, нито публиката, че културните предавания са калпави. А причината за това е в сбърканите предпоставки и още по-неадекватните цели. Канал 1 е по-радикален и изчистен идеологически. Той се ръководи от представата, че културата и изкуството са някаква обособена и самостоятелна зона отвъд всекидневието, оттатък социалната и политическата реалност. "Кръгове" и "Суматоха" очертават някаква имагинерна и утопична чиста територия на духа, която според тях може да се коментира единствено с 230 километафори в час. Зад техните небулозни локуми обаче се подава една трогателно примитивна представа за смисъла, ползата, направата и принципите - естетически, семиотични, реторични, структурни, херменевтични, екзистенциални - на които се крепи една художествена творба.
Всъщност тежкият естетически анахронизъм особено проличава по време на разговори и интервюта. Тогава най-често става ясно, че творбата е само повод да се слеем с чудната душа на твореца, все едно какви баналности или суетни недомислици са готови да ни наговорят той или тя. Ала външният култ към твореца трудно скрива небрежността и пренебрежението към материалния, техническия аспект на работата му, както и към идеологическите и политическите предпоставки за и последствия от творбите им, все едно дали отчитани или не от създателите. Въобще липсата на сериозно образование, подготовка и критически опит на водещи и създатели превръщат културните предавания по-скоро в реклама, отколкото в рецензия и контекстуализираща рефлексия.
И тук веднага трябва да кажа, че това по никакъв начин не се отнася за "24 квадрата". Вярно е, че Люба Кулезич дълго му търси формулата, но като му я намери с предишния водещ, безспорно създаде културно-телевизионната бяла врана у нас. Интелигентност и достъпност, образност и директност пребивават в отличен баланс, а иронията и финесът не скриват остротата и ангажираността с политическите и идеологическите аспекти около производството, разпространението и възприемането на най-важното за Ленин изкуство.
Що се отнася до "Иначе" на bTV и времето за култура на Нова, те още се търсят и като език, и като баланс между реклама и рецензия, и като визуално решение, и като стил на интервюиране.
В заключение нека кажем само това: вероятно трябва да се примирим, че телевизията е иманентно наивна и инфантилна медиа; важното е все пак вдетиняването й да не стигне дотам, че да я върне в предогледалната и предсимволическата й фаза. На ефирните ни телевизии им предстои да си върнат дар словото и най-после да се научат на изкуството на разговора. На първо време трябва да спрат да се утешават, като се съизмерват с идеолекта на сегашните управляващи. Защото иначе нивото на "Всяка неделя" още дълго ще ни се вестява като спомен от бъдещето.

Димитър Камбуров

Димитър Камбуров (1962) е преподавател по теория на литературата в СУ "Св. Климент Охридски", Факултет "Славянски филологии". В Нов български университет, Департамент "Нова българистика" преподава "Култура и медия". Автор на множество статии в специализирания научен и културен печат. Предстои да излязат неговите книги "Явори и клони" в Издателство "Фигура" и "Българска лирическа класика" в Издателство "Просвета".