Отвъд буквите

Бях срещала името на Бернхард Шлинк в класациите за книги на "Пъблишърс уикли", но така и не си бях дала труда да прочета нещо повече за него. Затова и когато по време на коледния панаир чух, че издателство "Атлантис" прави премиера на Шлинк, първо подминах този факт. Когато обаче разбрах, че става дума за превод на Любомир Илиев, който никога не се захваща със случайни имена и заглавия, постепенно възстанових пъзела. Сетих се, че всъщност Шлинк е авторът на "Четецът" - една много обсъждана и в англоезичния печат книга, която Антъни Мингела (любителят на Пинтър и Ондатджи) беше решил да екранизира и която беше събрала милиони тиражи благодарение на преводите си на различни езици. Неслучайно "Атлантис" е избрало поредицата си "Световен бестселър", за да представи романа, блестящо преведен от Любомир Илиев и компетентно коментиран от Красимира Михайлова.
Началните страници на "Четецът" предвещават доста банална история - 15-годишно момче се влюбва в доста по-възрастна от него жена. За него връзката им е възможност за инициация, за докосване до забраненото и тайнственото. Благодарение на това първо влюбване момчето проучва женското тяло, възмъжава, самодисциплинира се, добива ново самочувствие, научава се да се държи свободно с момичетата на своята възраст и т.н., и т.н. И най-сетне, любовта към Хана кара момчето да се идентифицира с Жюлиен Сорел от "Червено и черно" и да се самогероизира... За жената връзката им е изтръгване от баналното, възможност да владее (и да се наслаждава на тази си власт) напълно един човешки живот, но най-вече - гаранция за досег до знанието, до което се докосва чрез момчето. Защото всяка тяхна среща неизбежно минава през два етапа - четене и любене. Преди любовния акт момчето чете на глас произведенията, които има да учи в училище и доставя истинска наслада на Хана. Защото да бъде слушател на литературни текстове за нея е висша форма на щастие. Но след като в първите 40-ина страници увлекателно, на добър език романът натрупва подробности около тази любовна история, в един момент той спира с очакваното - съобщава ни се, че жената е изчезнала. И вместо със спомени за прекършената любовна история продължава със същинската история на Хана. В този смисъл изчерпвайки набързо баналното, "Четецът" не само че не свършва с първата си част, ами и като че ли по-скоро започва оттам.
Започва от новата почти задочна среща между попорасналото момче и жената, която е обичало, която нова среща се състоява в съда. Момчето става свидетел на процеса, който се води срещу Хана и още няколко жени, всички те бивши надзирателки в хитлеристки концлагер. Процесът, разкритията, които се правят, самопризнанията на Хана, от които не става ясно дали усеща някаква вина, връщането към съдбата на евреите отприщват големите теми на "Четецът" - темите за вината и невинността, за миналото и паметта. И правят от романа на Шлинк една много немска книга с тази й потопеност в непрекъснатите въпроси за престъплението и изкуплението, за "паметта за злото и изкушението на доброто", ако си послужа с цитат от Цветан Тодоров. Защото едва ли в друга страна по-натрапливо е бил обсъждан въпросът за вината (да припомням ли, че точно Германия радикално разсекрети досиетата), едва ли другаде по-настойчиво е питано по какъв точно начин знанието може да е полезно на по-късните поколения, как то може да ги спаси (и може ли) от усещането за унаследена вина, за посочване и етикетиране... Нещо повече, "Четецът" пита имаме ли право да говорим за престъпленията, щом всички разговори и разпити превръщат престъпленията в обикновена тема на разговор, а не ги разглеждат като нещо, пред което би следвало човек да се вцепени от ужас, срам и вина. И заключава, че никога не можем едновременно да разберем и осъдим. Винаги едното действие взима превес. Затова и мъжът, който някога е обичал престъпничката Хана, докрай не може да си отговори на въпроса предал ли я е, отказвайки да я направи по-съществена част от живота си, отказвайки да обясни, че неграмотността й е била онова, което по всяка вероятност я е тласнало към доброволно избраната й, но сгрешена съдба.
"Четецът" на Бернхард Шлинк поставя и въпроса за влиянието, което книгите могат да имат върху човека. Ако буквализирам, бих могла да кажа, че според романа част от прегрешенията на Хана идват от споменатата й неграмотност. Защото серия от нейни постъпки може да бъде обяснена като бягство от вероятността да се разбере, че е неграмотна. Докато с течение на времето, когато в затвора тя с много мъка се научава да пише, когато успява не само да чуе, но и сама да прочете много книги (включително от автори като Примо Леви, Хана Арент, Ели Визел), тя си дава сметка за стореното и се опитва да изкупи вината си. Най-малкото, дава си сметка, че въпреки наказанието, което е изтърпяла (18 години затвор и пълна аскеза - никакви контакти, никакви отпуски, никакъв излаз в "нормалния" свят), тя няма място сред живите. Защото знае, че мъртвите, онези, които се завръщат в сънищата й, са тези, които могат да й търсят сметка и от които тя трябва да получи прошка.
Накратко, "Четецът" - със своята малко наивна, но успокояваща (във време, в което почти никой не търси смисъл в книгите) вяра в силата на четенето - настоява да не се банализира и подценява миналото, за да може заблудите от него да се възпроизвеждат колкото се може по-слабо.

Амелия Личева







Думи
с/у думи





Бернхард Шлинк. Четецът. Превод от немски Любомир Илиев. Издателство Атлантис. София, 2001.