Разговор с италианец
Още от началото на 80-те години на миналия век, когато усетя, че публичната акустика на думите съвсем е изчезнала, изпадам в словесно малодушие и гледам да дезертирам в изображението. Затова с радост приех поканата на мой приятел фотограф да напиша предговор към каталога на изложбата му в Милано. Срещнахме се заедно с неговия италиански галерист, който, вероятно за да се предпази от закъснели разочарования, веднага вдигна разговора в ценностния регистър: аз съм привърженик на "слабата мисъл", заяви той и после спомена нещо за постмодернизъм, срещу самонадеяността на големите системи и големите разкази и в подкрепа на случайността, фрагментарността и безцелното лутане между текстове и държави. Благодарих му за любезността от името на общество, което все още лекува травмите си от тъпотата на "силната мисъл" (намирахме се, впрочем, в "лоби бара" на бившия хотел на ЦК "Рила", където италианецът беше отседнал), и дори, за да му върна жеста в конкретен политически план, се изсилих: аз съм привърженик не само на слабата мисъл, но и на слабата власт. До края на разговора обаче ми остана някакво лепкаво чувство, че не съм бил особено искрен, съчетано с неспособността да разбера откъде точно идва то.
Естествено, че не понасям силната власт, която по-често се нарича "силна ръка" - с всичките й замахвания в близкото и съвсем близкото минало, с всичките й идеализации, откърмени в мизерия, и всичките й окосмявания по пръстите и лактите. Естествено, че не приемам като похвала оценките "той цял живот се задържа на власт" или "той успя да задържи цялата власт", защото, като махнеш патетиките на историческото, остава чиста корупция, наглост и простотия. Естествено, че един от синонимите не само на демокрация, но и на свобода, са разделените власти, които взаимно се контролират, ограничават, обезсилват...
Но. От няколко месеца това "но" на слабата власт ме преследва. В София поне тя пада (от слабост) от прозорците на "легитимно избраната" институция и се търкаля по улиците. Абдикира. Идва златното време на самозванците, които никога не могат да бъдат легитимно избрани. Те задигат по някое парче търкаляща се власт, крият го под саката или под мустаците и го продават по ъглите заедно с пласьорите на наркотици и крадени вещи.
Имам фиксации по темата, защото медиите са мястото, където най-изгодно се търгува с крадена власт, или поне най-бързо можеш да се отървеш от нея - да я превърнеш в имидж, влияние или просто пари. (Разбира се, ако не попаднеш на някой като Лили Маринкова, който да те пита: защо си носиш властта в чорапа. Некоректен въпрос, откъдето и да го погледнеш.)
Всъщност, може би тук някъде се крие обяснението на факта, че тъкмо в Италия - страната на "слабата власт" - медиен магнат стана министър-председател. Когато ми хрумна това обяснение, италианският галерист вече си беше заминал, а аз си обещах да запазя въодушевлението от слабата мисъл и слабата власт само за предговора към фотографиите на моя приятел.

Георги Лозанов