Свободата на словото и волната враждебност
Ако мисилим за обществената работа на журналистите като за подобна на тази на осветителите в една филмова продукция, то веднага ще разберем няколко неща. Осветителят - един обикновен професионалист, помага с труда си за проясняването на "погледа" на камерата. Помага й да скрие и/или покаже важното за заснемане. Фокусът на зрителското внимание е тъкмо там, в "осветеното". Свободното слово, свободната журналистика върши принципно същото - показва, насочва общественото внимание към осветени от нея важни за всички граждани неща: проблеми, личности, събития и прочее. Какво не бива да прави "добрият осветител" - не бива да се държи като режисьор. Какво не бива да си позволява "добрият журналист" - не бива да се мисли за автор на действителността или да тиражира квалификации с категоричността на върховна съдебна инстанция, произнасяща присъда. Горните мисли ми хрумнаха, докато четях публикуваната на 21 януари т.г. във в. "Монитор" статия "Спрете расовата дискриминация над българите". Авторът й Волен Сидеров зове институциите и цялата българска общественост към спешни мерки за предотвратяване на задаващото се почти сигурно физическо изчезване на нацията. Проблемите, които материалът засяга, са наистина страшни - бедственото положение на пенсионерите, обезлюдяването на страната вследствие ниската раждаемост и ужасяващата миграция на млади и работоспособни хора от страната, бедността и бездушната неадекватност на администратори и чиновници към всичко това. Нещото, което ме притесни, беше, че журналистическият патос на автора е провокиран и от нещо друго - явната му неприязън към една определена етническа група в страната - ромите. Текстът на Волен Сидеров е смесване на факти и страхове по начин, който превръща страховете понякога в аргументи, понякога в заключения и изводи. За страшната и бедстваща българска действитeлност волното перо на автора категорично търси и логично намира един конкретен причинител - "циганите". "Циганската популация", която единствена през последните трудни години нараствала в относителен брой спрямо останалите етноси и заплашвала да се превърне в "обществен изнудвач" на всички останали в бъдеще. Със завидна дарба се доказва как с начина си на живот хората от този етнос обричат на физическа смърт пенсионерите - новите високи цени на тока са неизбежно зло, защото това е единственият начин "Енергоснабдяване" да покрие загубите си от неплатения ток в гетата - "сметките на ромите биват вмъкнати в сметките на българските пенсионери". И социално слабите, ако не са роми, почти нямат шансове да получат помощи. Авторът го доказва с "железни" статистически аргументи: "Според статистиката помощите за безработни се разпределят така - 65,2% от парите отиват за роми, 14,6% - за българи. Отново малкото останали в България в активна възраст българи издържат огромен процент цигани, които само ползват блага, не си плащат и на всичкото отгоре са основните крадци на кабели за ток, което нанесе стотици милиони щети на държавата и навсякъде се третира като тероризъм, но ние сме ларж...".
Както излиза от описаната картина - ясно е кой е виновният. Той е многоброен и почти терористичен с асоциалното си поведение. Всъщност, това е модерен публицистичен прочит на приказката за Торбалан, подправена с известна доза етническа омраза - за по-лесна консумация.
На мен като етническа българка ми стана обидно и тъжно от този текст. Да се поднасят за обществена употреба манипулативни и враждебни писания-плашила е не само опасно, но и унизително за потенциалния читател. А да се подклажда напрежение между хора, които едва оцеляват физически - защото в огромното си мнозинство и пенсионерите, и ромите са в тази социална група - е неморално, да не кажем направо гадно.
Замислих се и за друго. Странно защо професионалната журналистическа гилдия реагира на подобни статии така мълчаливо? Реакцията, на която съм била свидетел неведнъж, е в най-добрия случай един вид личен жест на презрителна гримаса към "нискокачествените драсканици", за които даже не си струва да си хабим думите в критични бележки. И така става възможно най-безпроблемно свободното впръскване на отрова в множество безизходни и уморени от обедняването всекидневия. Воленсидеровата журналистика е лесно запалим коктейл от проблеми и враждебност, но той е и лесно поглъщаем - алхимична публицистика, която вменява етнически вини, смесвайки в обяснението на тежки социални проблеми цифри, факти и етнически предразсъдъци. Това, разбира се, е и акт на консумиране на правото на свободно изразяване на мнение. Слава богу, далече са времената, когато за свободно изказано мнение авторите плащаха висока и страшна цена. Но каква ще е цената на незабележимо процеждащата се през медиите етническа неприязън? Въпреки че е една такава незабележима и елементарна, някак даже нищожна...

Камелия Ангелова