Интелектуалците
и доматопроизводството:
slight return
Не успях да свърша кой знае каква работа през 2001 година. То и годината беше една... Първата от Ерата на Водолея и, следователно, белязана със знака на разпада, глупостта и жестокостта - все неща, пред които отделно взетият възпитан човек е безсилен. Та, бидейки безсилен, предимно се занимавах да правя дребни бели, с които да се забавлявам.
Лятото преваляше, когато се усетих, че съм поизчерпал темата "Българският народ губи свяст и пуща лиги покрай царе, паметници на бай Тошо и обещания как пържолите ще почнат да валят от небето". Таман захванах да се чудя - доста лениво, впрочем, тъй като предимно бях на плажа на Приморско (южния, под коктейладжийницата "Понс") - какви други забавления мога да си организирам, та да избутам останалите месеци до година Втора на Водолея, когато едната случайност ми даде арена за действие.
Натъкнах се на трактовка на терористичните атаки от 11 септември, типична за мнозинството българи, развяващи по пътеките на живота байрак, на който пише "интелектуалец съм". "Blitz Krieg на бедните" била работата, "срещу богатите... акт на отчаяние, но и акт на съпротива... Залп на "Аврора", който тепърва ще отеква". Един вид: почна се, братя, удряйте!
Брях, рекох си, ето къде мога да сторя поредната дребна беля, която да ми осигури забавление за седмица-две! И насвятках, както си бях на морето, разярена статия за публикувалия трактовката вестник "Култура". Агитирах читателя, че интелектуалците в България не струват. Обществото ги е освободило от грижата сами да произвеждат (препродават) доматите, които ядат (ризите, които носят, бюрата, зад които седят), за да имат време да четат книжки, да мислят и да обясняват какво става. Насреща обаче обществото не получава добавена стойност. Напротив, интелектуалците попържат като в селска кръчма и говорят, все едно те самите са доматопроизводители, опънали две мастики. И главно - на тема "Долу американците и западняците, оня да го бесим, тоя да затворим на стадиона, еди-какво да забраним!" и други такива.
Или, както по същото време писа читателят Венелин Ганев от USA, ставаше дума за това, че българският интелектуалец е все още окован във "веригите на примитивното левичарство".
По-сетне антизападните теми бяха засилени и в таблоидните вестници, та към началото на 2002-рата година в България почна да се ражда нещо, подозрително приличащо на автентичен фашизъм. Ама това е друга приказка.
Както и да е, през есента и зимата вестник "Култура" се пълнеше с виступления, занимаващи се къде с моя милост, къде с някое от положенията в статията ми, наречена "Що е интелектуалец и какви ги върши по нашите земи?".
Дребната беля не само се оказа с времетраене далеч над планираното (хи! хи!), но на няколко пъти за малко да прерасне във важен дебат. А накрая - черешката на върха на коктейла! - Коприна даже ми дава един вид дуплика на репликите, което и правя в момента.
Доколкото си представях някакви отговори, докато се кисках (cackle! cackle!) над лаптопа, пишейки въпросната статия, виждах основно следната интрига. Провокирани от семплата словесна форма, някакви хора, обидени на тема "интелектуалец", ще се втурнат да сриват съчинението ми и чак тогава ще се натъкнат на един доста гаден номер, който бях заровил в текста. А именно: скришно бях поставил цялата работа на един философически фундамент, който - като гредореда на селската ми къща - е хем як, хем гъвкав. Май само Богдан Богданов ме сгащи в това отношение и издаде на читателя, че статията е "действително по платоновски построена" и че "принципите са й развити по един класически начин". Е, бях забъркал и по малко Пърсиг, Дюи и Рорти в сместа, но, общо взето, така си беше. Проверени хватки отпреди 2600 години.
Та, мислех си, като се натъкнат на тоя номер и отскочат назад, няма начин, като се съвземат, да не тръгнат по по-лесната пътечка - по онази, където, както предупреди Веселин Веселинов (само че в "Литературен форум") чак от Ванкувър, читателят бива уведомен "каква свиня е Дайнов". Както се прави по нашите земи: не се занимаваме с тезата, а с личността на нейния автор.
В някаква такава посока, за моя радост (хе! хе!), наистина тръгна спорът. В полето около текста на статията ми, например, плуваше твърдението, че съм глупав. Хвръкнала в защита на вестника си (макар да не го бях попържал грам, honest!), нашата приятелка Коприна предложи на публиката (на първа страница под главата, wow!) една крайно любопитна версия на моята биография. Узнах например, че някъде в зората на демокрацията съм решил, че "трябва да изчакаме по-добри времена за независимостта и критичността" и, за да спра такива работи, съм се заел да утрепя критичността и накрая съм изгонил добрия критичен човек Румен Димитров от България.
Ама, приятели, всички всъщност знаем каква беше чудовищната драма, от която Румен избяга, и в която нямам никакъв пръст!1 По-нататък Коприна съобщава, че лично аз съм развратил, купил, унищожил "т.нар. интелектуална общност", като съм запушил с тялото си всички източници на финансиране, въвел съм и "най-отвратителната норма за успех - нормата на политическото лакейство". Убил съм желанието за свобода, независим поглед и сега искам да доубия "малкото, дето е останало като независимо мислене". Нещо подобно по-сетне писа и бате Мишо Неделчев.
Ама какъв съм Eraser, а? Да не кажа - Terminator? Единолично разсипвам цяла една национална култура, дето се вика. Не напразно напоследък ходя само в дизайн "Матрицата" - черно върху черно - с ботуши и кожени якета с вериги. Не напразно, оказва се, Богдан Богданов ме критикува за прекален героизъм.
А цялата работа била в едни пари, дето ми ги давали, за да ги правя тия лоши работи.2 Парите като мотивация за всяко едно мое действие от последните 12 години фигурират доста нагъсто в дебата (преброих 15 позовавания само в материала на Коприна). Има и подвариант, изложен от Боян Знеполски: как такива като мен са свели дейността си до "проект-пари-отчет", без да правят някаква работа "на терен"3, както бихме казали ние от гражданския сектор.
За какво са ми тия кинти? Според някои от дебатиращите моята работа е предимно да "се храня" - в случая от митичните "международни фондове". Е, ако само се хранех с тях пари, нямаше да съм стройният и мускулест тип, който съм. Явно с тия вагони пари правя и други неща, но диспутантите не предложиха хипотеза в това отношение.
Наред с тезите "убиец на българските интелектуалци" и "продажен тип", темата "каква свиня е Дайнов" имаше и по-неочаквани обрати. Покрай мен, например, го загазиха и така наречените "политолози". И те - пак аз, де, макар Богдан Богданов да ме дефинира като отделен вид - политолозите, излизат бая мощни змейове, като се има предвид, че цифром и словом наброяваме към трима и половина - четири човека в национален мащаб. "Одиозни фигури", според нашия старинен приятел бате Мишо Неделчев, политолозите сме безотговорни (според друг наш приятел Аспарух Панов) и нашата работа (пак според бате Мишо) е един вид търчи-лъжи: да прилазваме от едни политици към други, пренасяйки изкривени в наша изгода послания. Благодарен съм във връзка с това на Пухи, че спомена и други неща, които ние, политолозите, правим - например, пишем дебели книги. От моята най-дебела (711 страници, не е шега работата) - "Политическият дебат и преходът в България" - Пухи даже цитира, за да не се съгласи; и по повод това колко съм неправ в книгата (и следователно, колко не мога да съм прав конкретно за интелектуалците) ми предлага да си обръсна брадата. Де да беше работата в едната брада...
На някакъв етап покрай "политолозите" щяха да го отнесат и някакви хорица, определени като "експерти" в противовес на "интелектуалците". Идеята, доколкото я разбрах, беше, че "експертите" са някакъв обслужващ политиците персонал, работещ за много пари (и очевидно хранещ се непрестанно, като мен), за разлика от интелектуалците, които имат призвания. Ама тоя поддебат не се получи много - увяхна като стръкче марихуана на пладнешко слънце - та ще го оставя настрана.
Имаше дебатиращи, които се занимаха с моята персона отвъд проблематиката на тялото и личността ми, като се опитаха да ме напаснат някак на принципа "четвъртитото кубче - в четвъртитата дупка", за да видят какво съм и откъде може да ми се влезе. Според Богдан Богданов съм либерал и следователно - еди-какви си ги мисля. Май е прав, пусто. Явно, за да стигна дотам, закъдето съм тръгнал - да съм си прост анархо-тачърист или, по научному, десен либертарист - трябва още да се потя, докато надмогна детското (либералното) в себе си.
Учудих се обаче от твърдението на Ивайло Знеполски, че съм един същий Суслов. Тезата е, че като съм писал, че интелектуалците "не добавят стойност към обяснителния капацитет на обществото, т.е. не вършат работата, заради която обществото ги издържа", съм имал предвид друго. А именно: "че физическото усилие е основната добродетел и че всъщност интелектуалците са безполезни".
Ама, професоре, ако имах това предвид, щях това да напиша! Писал съм другото, защото съм имал именно него предвид. В тоя смисъл хич не съм постмодерен деконструктивист, а най-елементарен, семпъл дори просветител от хабермасиански тип. Херменевтичното втренчване в писанията ми е, от тази гледна точка, чиста загуба на време.
И изобщо, цялото занимание с моята особа - макар крайно забавно за четене (т.е. добавило стойност към качеството на моя живот) - не дава отговор на въпроса прав ли съм или не именно в онова, което пиша за интелектуалците именно в "Култура", именно във въпросната статия, от която почна всичко. Най-малкото, не съм написал статия на тема "Аз съм велик", та да съм чак такъв таргет. А и Богдан Богданов предупреждава (ама кой да чуе?), че съм "декласиран" - бягаща мишена, не си струва фишеците.
Когато обаче махнем заниманията с наша скромност, в дебата на тема интелектуалци остават сравнително оскъдно количество големи и значими (евристични?) територии. Единици, например, бяха моите критици, които се фокусираха върху програмната част - сърцевината - на статията: там, където градя тезата, че на знамето на интелектуалеца трябва да има думичките Разум, Свобода и Солидарност, за да бъде той (тя) интелектуалец. Според Румен Даскалов "малко хора биха се натискали да се наредят под Дайновото определение". Да бе, Румене, ама нали това точно казвам: не щат и следователно не си вършат работата (не изпълняват мисията) на интелектуалци. А никой - никой! - така и не ми каза защо е неприемливо да разгърне човек знаме, на което пише Разум, Свобода и Солидарност.
Евгения Иванова дори отиде по-нататък, като обяви цялата тема за лишена от смисъл, защото идвали едни времена, дето щели да изравнят "доматопроизводителите и интелектуалците в тяхната еднаква ненужност". Това за интелектуалците не знам, ама на доматопроизводителите им предстои златен век: според списание "Time" абсолютно най-полезното нещо на света (та дори против рак, инфаркти и такива) били полу-сварените домати.
Ивайло Знеполски е един от малкото диспутанти, които атакуват моята дефиниция. Той навлиза с херменевтичната си артилерия и в тази територия, за да съобщи, че - отново - не съм имал предвид онова, което съм написал. Аз писах, че Разумът предлага избор и следователно "заниманието с разум е занимание със свободата, защото изборът е външната порта, през която се влиза в територията на свободата". Знеполски Sr. пише, че всъщност имам предвид точно обратното, защото "във всички подобни случаи" разумът бивал асоцииран с Ред и следователно съм имал предвид марксическия затвор, закодиран в тезата за свободата като осъзната необходимост.
Аз не съм "всички подобни случаи". Ако бях, щях да си го напиша. Отделен случай съм (уф, пак този либерализъм). В херменевтиката на постмодерното совите може и да не са онова, което са, ама тази тука сова е точно това, което е. Макар, според Знеполски, и с програмата "Солидарност" да съм го загазил яко, защото с нея заменям лозунга "Братство" (да, точно това правя и съм го обяснил защо го правя). Такава замяна, обаче, във Франция била отречена като "подмяна на политическото наследство и на републиканските ценности". Де го Торкемада да ме подхване с нажежените шишове за тая солидаристка ерес...
Предложих в статията си и една типично Водолейска (за ерата става дума, не за седмичния хороскоп) теза: че "интелектуалец" не е професия, а подход към обясняване на (и творчество в) света. И че, като се има предвид потенциалът, закодиран в развитието на информацията и ученето, в крайна сметка целта е всеки да стане по малко интелектуалец - т.е. всеки отделен човек да може да се отърве от подчинение на обстоятелствата и сам да определя онова, което му (й) се случва. Богдан Богданов и Гого Лозанов (доколкото тук-таме разбрах какво казва) се съгласиха, че има нещо такова.
Според мен, подобно общество е общество на свободни хора, които творят себе си и света. Според Ивайло Знеполски: "това ще бъде едно общество от полезни хора, тоест едно общество, в което всеки си знае мястото... пак стигаме до конструктора на обществото, някой, който носи идеята за структурата, който знае Истината".
Аман... До нищо подобно не стигаме. Всеки рационален субект - всеки индивид и всяко общество - може да избере да стане свободен и следователно творец на своя живот, а не жертва на обстоятелствата, на историята, на географията, на световната конспирация или на Големия брат. Работата на интелектуалците - доколкото все още имат такава - е да подготвят почвата за това. Да разпръскват мрака на невежеството и на зависимостта с факела на разума и свободата. Познавам професори, познавам дърводелци, шивачи, музиканти, кръчмари, че дори и селяни, които правят това. Край на проповедта.
Други дебатиращи избраха не толкова да атакуват моите дефиниции за интелектуалец, колкото да разгръщат свои. Тук вече ми стана повече интересно, отколкото само забавно.
Богдан Богданов и Андрей Райчев отвориха голямата тема за интелектуалеца като "светски духовник" (Богданов), като шаман, който "отговаря за лисицата, която държи небето" (Райчев), така поддържайки връзката между тук-и-сегашното и голямото Отвъдно.
Ето това е вече сериозна, голяма и хубава тема. Прави са хората, спор няма. Ако няма религия, която да държи връзката между Града на земята и Града небесен, с това трябва да се нагърбят онези, които - макар само светски хора, а не ангели (които, както е известно, единствени разбират докрай Божия замисъл) - разбират, че в основата на Града небесен, на неговите правила (software) е свободата и авторството (творенето) на света. За удобство наричаме такива хора "интелектуалци".
Или поне - правихме това от XVII до XX век. Очевидно за Ерата на Водолея трябва да се замислим дали не е време да намерим друго наименование, което да включи и "религиозното", като извадим "интелектуалеца" (или както там ще го наричаме) от тясната вече килия на "светското"4. Най-малкото е ясно, че ако сега работата се върне само към религията (без добавката на Разума, Свободата и Солидарността), рискуваме да се породят фундаментализмите, от които започна цялата дандания, която в момента се опитвам да обобщя.
Да не тичаме много напред, но все някак ми се струва, че в бъдеще работата по освобождаването и авторството ще се върши от типажи, които по-скоро приличат на сегашния Далай-лама, отколкото на Гьоте, например, или на Хабермас. Ще видим, скоро ще е.
Романтичната теза на Николай Василев, че интелектуалецът е длъжен да стане жертва, за да се реализира, не приемам. Около подобни позиции витаят духовете на скучни протестанти, живели отдавна в тъмни и студени страни, които искрено биха се възмутили от повечето неща, правещи съвременния живот забавен и цветен.
Малко във вебериански дух Богдан Богданов предлага едно елегантно отчленяване на интелектуалската от гражданската позиция, докато повечето от останалите дебатиращи сливат двете в едно (както по принцип съм склонен да правя и аз). Богданов предлага теза, според която интелектуалската позиция гледа на нещата от много страни едновременно (малко като кубистичната китара на Пикасо и Брак от началото на миналия век, така си го представям), и следователно се гради на повече от един принцип. А гражданската активност, за да бъде изобщо възможна, се гради на един принцип и на ясно отграничаване между добро и зло.
Тъй като съм, един вид, перверзно естетизиран окамист, съм склонен да приема веднага всяка красива и стегната теза само заради това, че е красива и стегната. В този случай обаче си натискам спирачките - и то не само поради причината, че аз съм убеден (като Николай Василев в неговия принос към дебата), че интелектуалецът задължително трябва да заема публично видими граждански позиции. Другата причина е в това, че големите просветителски мислители, които са нашето вдъхновяващо наследство (заедно с рокендрола) от инак доста мърлявия XX век - Исайа Бърлин, Ричард Рорти, Джон Дюи, Джон Ролс, Робърт М. Пърсиг - пледират за сглобяване на двете позиции, "интелектуалската" и "гражданската". Предтечите на XXI век, като същия Пърсиг, Ричард Бах, Тимоти Лийри, Робърт Уилсън и подобни, носят същото послание. Само заради красотата обаче съм склонен да си поиграя известно време с тезата на Богдан Богданов.
Темата за интелектуалеца и политиката, макар присъстваща във всички оспорващи статията ми позиции, всъщност е изведена по интересен начин само от двама-трима дебатиращи. Бате Мишо Неделчев, след като веднъж ме е дефинирал като "политолог", критикува "политолозите", че по времето на неговото (свободното, преполага се) СДС са стояли отвън, а след това, когато СДС се е болшевизирало, са влезли вътре. Като никога нечленувал в никаква партия и като никога не вземал пари (кинти, манги) от какъвто и да е вариант на СДС, аз не се чувствам мишена на бате-Мишовата критика. Но проблемът за това как се отнасяме с властта (политиката), без да изгорим в нея (т.е. да престанем да бъдем независими или рязко да оглупеем), си е един истински проблем. Просветителят (обяснителят) си дава сметка, както казва Андрей Райчев, че ако можеш да накараш политиката да ти е съюзник, това усилва неимоверно ефекта от думите ти. И това е постоянното ни изкушение. Рискът, разбира се, който май никой не отчлени достатъчно ясно, е в това, че всеки допир с политиката и властта опустошава част от душата на гражданския активист; и ни отнема част от дневния ред, за промоцията на който си играем с политиците.
Не знам какво е истинското лекарство тук. Аз практикувам хомеопатия: периодично бягство в природата за възстановяване на вътрешен интегритет и дневен ред, преди отново да мога с някаква степен на сигурност да знам, че допирът до политическото мога да го издържа, без да се разпадна, изложа или стана като тях. Други сигурно правят друго. Интересно ще ми е да споделят, да знам повечко рецепти за оцеляване при общуването с политици. Само двама души ми върнаха заяждането, че интелектуалците човек може да ги разпознае по употребата на надути думички. Съвършено резонно Богдан Богданов напомни, че това е хулиганстване от моя страна и че сложните думички си имат мястото в съответния дискурс. Хулиганска проява си е, признавам, още повече, че тия думички и аз ги знам и даже чат-пат ги ползвам в академичните си писания.
Боян Знеполски обаче се върза и разгърна едно мащабно платно, в което такива като мен сме побарали едни модерни думички, като "гражданско общество", "човешки права" и подобни, и ги излъчваме в посока "определени финансови институции" (очевидно, за да вземаме прословутите пари, с които да се "храним"). В края на своята интервенция Знеполски Jr. даже пита дали, ако палачинката се обърне и сложните думички станат по-популярни, разните "социолози и политолози" няма "мигом да се преобразят в херменевти и феноменолози?"
Няма, Бояне, няма. Бил съм там, правил съм го. Страшно е. Дори само като си помисля, ме засърбяват зъбите от скука. Доматопроизводството, да вземем един пример напосоки, е по-забавно и по-интересно занимание.
Гаден номер, който никой не хвана, е, че всъщност аз лично си произвеждам доматите, които затварям в буркани (60 кила миналото лято, смятам поне 100 кила през идното) за зимно овитаминяване на организма, както препоръчва списание "Time". Само след няколко седмици всеки любопитен индивид ще може да ме види в двора на село как вдигам (с права лопата), разрохквам и правя лехи (с мотика), набивам колците и после набучвам разсада за тазгодишната реколта, връзвайки го впоследствие със сезал за въпросните колци. От тая гледна точка продължавам да оспорвам твърдението на Богдан Богданов, че съм "типичен интелектуалец". Опазил ме Коацекоатл от тая баш участ!
Силно подозирам, изчитайки цялата дискусия наново, че от нея не е имало извънредно голяма (смислополагаща) полза нито за читателите, нито за участниците. Имаше (все е кяр) две-три адски свежи неща, които могат да прераснат - ако паднат на подходяща почва - във важни за обществото концепции. Не че оЦареното (оСимеонено, ганевизирано) фундаменталистко племенно сборище, което имаме в момента, е общество, ама все пак... Аз обаче съм искрено благодарен на всички за тяхното време и внимание, защото получих конкретни ползи за себе си. Отвъд забавлението и прочитането на няколкото интересни и/или мащабни мисли, ми остана и една предметна придобивка. От "Култура" научих за книгата "Архивът на Митрохин"5, в която, наместо да се "храня", инвестирах от парите, дадени ми от "фондовете" за изтребване на българските интелектуалци.
Удивително интересно и поучително четиво е тази книжка. Препоръчвам я всекиму и особено - на ляво настроените прогресисти.

Евгений Дайнов


Евгений Дайнов (1958) е доктор по политология. Магистър на Оксфордския университет, член на Общото му събрание; председател на Центъра за социални практики; преподавател в Нов български университет. Автор на 4 монографии и три сборника; участник в около 30 колективни сборника (включително издавани в САЩ, Европа и Русия) из областта на политологията, политиката, социологията, културологията и прочее.




























































































































1 По повод това как години наред съм утрепвал критичните позиции, предлагам моя greatest hits collection "Преходът: вместо история (1989-1999)" (София 2000), където всеки може да види какво съм писал по вестниците в десетилетието.










2 Относно парите: годишните отчети на Центъра за социални практики са публично достъпни както от нас (тел. 980 8170), така и в нашата страница www.csp-sofia.org.


3 И тук работата е ясна, човек като почете малко. Например: да бръкне из нашите отчети, извади координатите на наши съратници из провинцията (ние в София не работим) и ги пита: "Какво, аджеба, свършиха Дайнов и хората му на място?". Да, ама за такива работи човек трябва да чете, докато по-лесното е да си измисли някоя митология от типа urban myth, както правят моите полуграмотни фенове във форумите на някои всекидневници ("Дайнов е чифутин, рязан читак, американски шпионин, мангал, крадец, национален предател" и пр).






























































































































































































4 Все пак е очевидно, че нещо като Бог има, защото не може да няма.














































































































































5 Научих и други неща, ама не чак толкова важни: че Дерида продължава да е потънал безвъзвратно в тинята на XX век; че съм отървал интересна сбирка с Дарендорф (правих си доматите), на която той напопържал интелектуалците; че хора, с които съм от години в много пр. кореспонденция - Ричард Рорти, Пол Джонсън и др. такива - не се котират особено по нашите земи и пр.