Феноменология на Умберто Еко
Днес може да го засечете случайно в някоя антикварна книжарница, най-вероятно из вътрешните й помещения, на лов за определен изключително рядък Атанасиус Кирхер, който недостига на екстравагантната му сбирка от стари книги. Или пък на публично мероприятие като кръглата маса на тема литературните игри, която ще се състои в Малкия милански театър, il Piccolo, на 21 януари и ще го събере с няколко френски автора и Дъглас Хофщадлер, гениалният американски философ, написал "Гьодел, Ешер, Бах". Но и в двата случая не става въпрос за прищевките на утвърден интелектуалец. Това да се чувства в собствени води в най-разнообразни и ангажиращи културни ситуации, за Умберто Еко е отдавнашен навик.
Още от дебюта си през 50-те години, Еко е интелектуалец-пъзел и нито едно от неговите парченца не е в състояние да го определи само по себе си. Забежките му от ерудицията в злободневието и обратно са станали пословични - от Средновековието към Рита Павоне, от Майк Бонджорно1 към Джеймс Джойс и, напоследък, от информатиката към библиофилията. Затова достолепният рожден ден на Професора (седемдесет години!) идва като изненада за всички - всички виждат у Еко неспокойния ум и нетърпеливостта спрямо институциите и почетните длъжности, които рядко се срещат у неговите връстници.
Разбира се, някои парченца от Еко-пъзела имат по-голямо значение от други. Сред първите неща, които следва да се кажат за Еко, е че става въпрос за семиолог. Семиотиката изучава начините, по които функционират знаците и начините, по които хората общуват помежду си. По ред причини (в това число и поколенски), в края на 50-те години Еко се намери във възможно най-изгодната позиция, за да осъзнае, че на италианския дебат му липсват аналитични инструменти за регистрирането на културните и социални последици от предстоящия икономически бум. С една многопластова дейност - като теоретик и телевизионен автор, като журналист и консултант към издателство - той внесе в Италия нещо, никога несъществувало преди това в Италия: първите проплаквания на новородения структурализъм и основите на новата семиологична наука. Дотам, че наложи означаването и общуването като централни теми за края на XX век.
Флейтист и словесен жонгльор, апокалиптик и праведен данъкоплатец, деен католик и след това интелектуалец-лаик, автор и издател, писател и преводач, журналист (едно слабо разгърнато, но несъмнено дарование), с отношение към телевизията (феноменолог на Майк Бонджорно) и без отношение към телевизията (появява се на малкия екран само за интервюта, и то много рядко), пътешественик и домошар, моралист и хуморист, стражар и апаш, структуралист и антиструктуралист, вълк-единак и звезда, момче и седемдесетгодишен мъж... Често парчетата от пъзела на Еко имат две лица.
Във връзка с романите например е трудно да се прецени дали е по-уместно да се говори за него като изследовател на разказваческото изкуство (наратолог) или направо като разказвач. Дебютът му с "Името на розата" разкри на невъобразимо широка и глобална публика онова, което читателите на есетата му знаеха отпреди: че една от най-характерните черти на Еко е способността му да разказва увлекателно. От любимите си средновековни автори, изучавани в университетски години, Еко е усвоил изкуството да строи примерни повествования, exempla, така че историята на Адсон от Мелк е разказана с удивлението и насладата, с които (на цяла една прочута страница) самият Адсон разглежда фасадата на манастира и се възторгва от фигуративното и алегорично умение на безименния й творец.
Истината е, че има и общ за всичките парченца елемент, който ги прави разпознаваеми като част от един и същи пъзел. Преди няколко години, след лекция на Еко върху християнската кабалистика в Колеж дю Франс, Ален Елкан подхвърли: "знаеш ли какво, Умберто, след такива лекции на човек му се прищява наистина да вземе да научи нещо...". Работата е там, че лекциите на Еко очевидно не само предизвикват желание за учене у студентите, но и възраждат порива на писатели и интелектуалци. Малцина биха прочели книга върху християнската кабалистика изобщо, но пък малцина не биха съжалили, че не са я чели, когато чуят как я коментира Еко. (В рецензията си за "Как се пише дипломна работа", Джорджо Манганели казва приблизително следното: "Тази книга на Еко въвежда в изкушението да се запишеш отново в университета и да си напишеш дипломна работа. Съветвам ви да се въздържате.").
За разбирането на този общ елемент от пъзела, най-полезно е да видите Еко в Болоня, където професорът преподава от 70-те и където понастоящем ръководи Висшата школа по хуманитаристика. В периода на написване на "Махалото на Фуко" Еко преподава в Департамента по изкуства, музика и спектакъл и се рови из цялата продукция на херметичната мисъл, от съчиненията на Хермес Трисмегист до езотеричните коментатори на Данте. Манталитетът и изразността на херметичната мисъл са избрани за тема на онзи лекционен курс, но методът, ползван при реализирането му, го превръща в своего рода сериен уестърн, с племена от алхимици и розенкройцери, вопиещи "в атака!" около дилижанса на западната мисъл и основополагащите й принципи. Декарт срещу змията Кундалини?2 Макар и не чак в такива пародийни измерения, Еко със сигурност вижда историята на мисълта и като зрелище. За него философът неизменно е и човек на действието.
Но професорът си е професор: и тъкмо почти бюрократичният аспект на преподавателския статус (присъствие във факултета, спазване на задълженията, вратовръзка) съвършено подхожда на пословичния му изпълнителен дух на пиемонтец. Не е въпрос на привързаност към формата - студентските книжки, катедрите, протоколите, формулярите... за преподавателя това са работни сечива, наравно с тебешира и гъбата. Истинската работа обаче се състои в събирането и препредаването на знания.
"Как се пише дипломна работа" е наръчник за абсолвенти, но и във висша степен автобиографична книга, а фактът, че двете вървят ръка за ръка е твърде красноречив. Е добре, там Еко твърди, че от мига, в който студентът и научният му ръководител уточнят темата и заглавието на дипломната работа, младежът се превръща в нещо като функционер на човечеството. И колкото и да е секторен или маргинален разглежданият въпрос, той е длъжен да го разплете докрай - това е негова задача, нещо повече, негова повеля. Еко е интелектуалец, защото мисли, че идеите имат социална функция и ги съобщава на другите. При това е разказвач, защото вярва, че идеите са част от историята и от историите, които си разказваме, за да се научим да съществуваме на този свят (а понякога измислените истории са по-истински от истинските). Но хумористът, флейтистът и букинистът, заедно с всички останали парченца от Еко-пъзела, се сглобяват цялостно около въпроса за предаването на знанията, школата, така да се каже. И в този смисъл няма какво толкова да честваме, а, както разказват хрониките, има много да работим по въпроса.

Ла Република, 4 януари 2002 г.

Стефано Бартедзаги





























1 Рита Павоне е известна поп-изпълнителка от 70-те години, а Майк Бонджорно - най-прочутият италиански TV-водещ от близкото минало. Всъщност заглавието на материала възпроизвежда заглавието на едно от най-острите есета на Еко срещу усредняването на културата, причинявано от електронните мас-медии, "Феноменология на Майк Бонджорно", където шоуменът е анализиран като символ на поп-културата, "най-яркият пример за свеждането на superman до everyman в Италия" - бел. прев.























































































2 Кундалини - символизираната в змийски образ потенциална енергия на човешкото тяло в хата-йога - бел. прев.