Virtuoso di tutti virtuosi

Рядък мармалад с неприятен вкус потече от екрана миналата седмица, когато гост на шоумена Слави Трифонов бе "диригентът-виртуоз" Найден Тодоров (определението е на водещия). Днешният главен диригент на Пловдивската филхармония (впрочем той действително се записа в историята на българските оркестри като най-младия шеф на оркестър) бе решил очевидно да разкрие на публиката някои истини за музиката, за диригентското изкуство, за /не/традициите на класическата музика у нас и за себе си (дори!). Вследствие на което от екрана заваля дъжд от "открития". Такива, че по едно време си помислих как милионната аудитория на шоуто слуша момчето и приема всичко, което то съобщава, като "информация от първа ръка". Защото "как да не е така, след като Слави го кани. Та той кани не кой да е." А и Найден Тодоров не е главен диригент на валсовия оркестър във Виена или на фестивалния оркестър в Лос Анжелис, или на... други подобни суперформации. Той ръководи оркестъра на Добрин Петков (казано на аборигенски). Е, пожертвал се, така да се каже, човекът, въпреки че за него (както ни съобщи) се борят най-големите оркестри в света. Но Тодоров като Чапаев от прочутия виц е обърнал гръб на всеки един от тях и... пловдивчани рипат от радост. И музиканти, и публика. И не само те. И ние също - зрители, слушатели. Защото толкова щастливо невежество и безразборно дърдорене трудно може да се чуе на един път. Че то не бяха констатации ("диригент частично е трудно да се направи, от една страна - не от всяко дърво свирка става"), че то не бяха информации (всички най-големи диригенти в днешно време са учили при Карл Йостеррайхер, например...?), че то не бе самоотвержен ентусиазъм (дори да има грешки, гафове, технически проблеми, всичко това е без значение - когато се получава музиката) или пък прозрението, че да се различава рокмузиката от класическата е като да отделяш Бах от Барток. Страхотно! И Слави почти цъка с език, като че ли никога не е търкал виолата и не е виждал симфоничен оркестър... Като че не знае що е то диригент и какви такива са имали почва у нас, пък и комай до ден днешен има няколко... Пардон, спомена Васил Казанджиев в контекста на своето уважение към него. Но (о, сладък миг!) май и на него му дойде много, когато гостът му изтресе, че в България класическата музика няма никакви традиции. (Майтап бе, Уили!) И изпълнение имаше (в такива случаи Вивалди винаги спасява положението) - изпълнение, което плуваше между музиката на шоуто и шоуто на музиката.
Така на границата между инфантилното самохвалство и потупването по рамото си вървеше всичко като моабет в кафене. А зрителите какво? Мислят си: действително е талант човекът, щом с 500 думи, такъв словоред и едната само ръка осъществява комуникация с оркестъра. Пък макар и само за "един Вивалди или един Битовен". Стига да го "пожилае". В едно му повярвах: наистина ще напише в биографията си, че е дирижирал вече и Куку-бенд.
Но това няма нищо общо с професията на диригента. Не да си пред Куку-бенд, а така да правиш биография. Иска се наръч от специфични сръчности. И малко фантазия в сферата на ординерното самохвалство.

Екатерина Дочева







Кресчендо
декресчендо