Пътувания в страната на войните
За югославската гражданска война се изписа междувременно цяла библиотека: проюгославска и антиюгославска, анализи и наблюдения, добронамерено обективни книги или явна пропаганда в полза на някоя от воюващите страни. Заинтересованият читател може да си спести много време и усилия в търсенето на истината, ако започне с новоизлязлата книга на Курт Кьопрунер "Пътувания в страната на войните". Авторът е австриец, инженер и мениджър на търговска фирма за машинни части със седалище в Регенсбург. Освободен от етническа обремененост или политически пристрастия, авторът от края на 80-те години многократно посещава частно или за фирмата си разпадащата се и затъваща в гражданска война югославска федерация. Отрано разочарован от обясненията на медиите, австрийският инженер и бизнесмен се опитва със собствени усилия да проумее и разбере случващото се. Без претенции за балкански експерт, но с достатъчно познания за историческия, етнически и икономически контекст на събитията, Курт Кьопрунер написа една книга, за която левичарската и консервативната преса в отзивите си намира само ласкави думи. Книгата на Кьопрунер - и това е едно от най-големите й достойнства - представлява същевременно безпощаден коректив на доста едностранчивото антиюгославско и антисръбско отражение на конфликта в медиите.
Тук предлагам извадка от книгата на Кьопрунер, както и разговор с автора за впечатленията му от последните развития на терена на бивша Югославия.


"Вечерта бяхме поканени на гъби при най-близките приятели на Снежана. Аида бе строителен инженер, приятелка на Снежана още от забавачницата, и, както казват, "чистокръвна хърватка". Съпругът й Ариф бе мюсюлманин, социолог и - което особено събуди любопитството ми - военнослужещ. Не какъв да е, а преподавател във военната академия в Задар, по-точно в Земуник, където е задарското летище. Това обстоятелство ми се видя извънредно интересно, защото при нас още тогава човек можеше да прочете какви ли не ужасии за тази армия и преди всичко, че била тотално доминирана от сърбите и в решаваща степен отговорна за поддържането на сръбския потиснически апарат. Сега го гледах пред мен: мюсюлмански офицер от Югославската народна армия. Представителен млад човек, от типа на хърватската тенис-звезда Иванишевич. За съжаление като чужд език знаеше само руски, така че без чужда помощ не можех да разговарям с него. Оказа се, малко злостно казано, добър слуга на господаря си, а ласкаво изразено - служител, изпълнен с лоялност към работодателя си, югославската армия. Била най-демократичната армия на света, строги директиви още от Титово време определяли пропорционалното разпределение на офицерските рангове според различните югославски народностни групи, всички решения се взимали от командни структури, които имали също пропорционално разпределен състав. Никога тази армия нямало да нападне чужда държава, всичките й структури били създадени изключително за отбрана. Търпеливо и с разбиране на критичните ми въпроси Ариф с ясни и убедителни отговори нищо не остави от представата ми, която имах от нашите медии за тази армия.
След това не се виждах често с Ариф, ала често си мислех за него, защото всичко вече се предусещаше. Той, а с него и цялото му петчленно семейство, се намираха в извънредно деликатно, по-точно - в отчайващо положение. Какво ще прави, ако Хърватия се обяви за независима държава и неговата армия в същия ден неминуемо се окаже окупационна сила в Хърватия? Ами ако се стигне до сблъсъци, до престрелки, до истинска война? Вечер ще се връща при семейството си, а сутринта пак в казармата ли? Да стреля срещу хора, с които е прекарал целия си живот? Ами ако тази армия се изтегли? Да замине с нея за Сърбия ли? Човекът обичаше армията си, това бе ясно. Но какво да прави в Сърбия? Там никого не познава. Задар му е като роден град, който обича не по-малко от жена си, хърватката Аида, и от чаровните си деца, полумюсюлмани, полухървати. Да дезертира ли? Той, мюсюлманинът, да кандидатства за въоръжените сили на католическа Хърватия? Естествено, че от Ариф се опитах и да разбера какво значи да си мюсюлманин. Ариф бе атеист, и при това убеден и начетен. Никога не се е молил, ни на Аллаха, ни на друг Господ. Защо е тогава мюсюлманин? "Баща ми беше мюсюлманин, казва, такава ми е традицията." А какъв израз намира това в делничния живот? "Никакъв!" - гласеше краткият му и незадоволителен отговор.
Два месеца и половина след първата ми среща с Ариф войната в Хърватия пламна и Ариф действително дезертира от югославската армия. Предполагам, след тежка вътрешна борба, която лесно мога да си представя. Хърватската териториална отбрана му предлага да се присъедини към нея, на което Ариф под силен натиск и при липсата на алтернатива се съгласява. По всяка вероятност е участвал и в обсадата на старото си работно място, югославската казарма в Задар, стрелял е по довчерашните си колеги, държал ги е гладни. Когато го видях отново, година по-късно, вече беше пламнала и войната в Босна. Малко преди това ООН обяви ембаргото си срещу Сърбия или "Остатъчна Югославия", и то с аргумента, че югославската армия воюва на страната на босненските сърби срещу една суверенна и призната от цял свят държава. Срещу Хърватия не бяха обявени никакви санкции, макар че и хърватската армия воюваше в Босна. Тази едностранчивост бе един от смъртните грехове на Запада, една от важните причини за по-нататъшната ескалация. Малко преди да срещна Ариф в новата ситуация, научих от други познати, че непрекъснато бил в Босна, където участвал в страшни кръвопролития. Ариф, надарен фотограф, фотографирал всичко за хърватската армия - разпрани тела, отсечени детски глави, изгребани очи и т.н. Ариф се бе преобразил в съвсем друг човек: стоеше пред мен в страховитата си униформа и с вкаменено лице, като нито веднъж не ме погледна в очите. "Не, каза, хърватската армия не воюва в Босна, ала ни позволява да помагаме на нашите мюсюлмански братя. И ние им помагаме, длъжни сме да им помагаме в борбата срещу тези полудели сръбски убийци. Вярно е, че и хървати ни помагат, но те вършат това съвсем доброволно. Никой хърватски войник не воюва в Босна по искане на босненското правителство."
Спестих си труда да споря с него по тази явна безсмислица. Ариф просто се придържаше към официалния езиков регламент. Впрочем, само няколко седмици по-късно официално сам Туджман гордо потвърди хърватския военен ангажимент в Босна. Ако съм виждал човек с изпран мозък, това бе Ариф. Доскоро въодушевен привърженик на югоармията, той очевидно пред другите и особено пред самия себе си искаше да оправдае преминаването си към противната страна, надминавайки дори хърватите в антиюгославската си фразеология.
По-нататъшната съдба на Ариф бързо може да се разкаже. Изхвърлиха го от хърватската армия, защото тя бе само за истински хървати. Като мюсюлманин нямаше в Далмация никакъв шанс и за друга работа. Подложена на натиск, цялата му фамилия напусна Задар и се премести в по-либералния Риека. И там обаче за нея нямаше никаква перспектива. Известно време полагахме опити да изтеглим Ариф и семейството му в Германия, но не успяхме. През 1996 г. цялата фамилия се пресели в Нова Зеландия. В Хърватия за тях нямаше бъдеще, макар че Аида произхожда от знатно хърватско семейство и един ден ще наследи богата покъщнина. Ариф междувременно получил два инфаркта, но иначе добре се били уредили там, на другия край на света."

Kurt Kopruner: Reisen in das Land der Kriege
Espresso Verlag 2001