Една необикновена книга
за един необикновен зограф


Преди няколко години идеята да се напише монография за основателя на Самоковската художествена школа изглеждаше абсурдна. Неговата личност беше енигматична - знаеха се някои семейни предания за неговия живот, оскъдни документални сведения, няколко подписани икони, които са толкова различни като стил, че предизвикваха съмнения относно принадлежността към творчеството на един зограф... В научната литература ключовата за възрожденското ни изкуство фигура на Христо Димитров присъства, винаги пречупена през индивидуалните качества и интуиция на различните автори, които реконструират творчеството му по различен начин. Впрочем споровете около това творчество се движат най-вече около атрибуцията на няколко неподписани стенописни ансамбли. Единствено покойните професори Асен Василиев и Атанас Божков преминаха прага на фактологията, за да направят някои наблюдения за стила и иконографията на Христо Димитров. Книгата е посветена на паметта на двамата изтъкнати български изкуствоведи, учители на Елена Попова.
И ето пред нас е един солиден, богато илюстриран том, в който пред читателя се изправя фигурата на един необикновен зограф с огромно по обем творчество, в което намират отражение вълненията на едно време, белязано от промени.
Самото излизане от печат на подобна книга е събитие. Сядайки да напиша този текст, помъчих се да си спомня кога за последен път е публикувана книга с научна стойност за изкуството на Българското възраждане - отказах се, не само заради това, че десетки години не са се появявали книги в тази област, но заради факта, че монографията на Елена Попова е несравнима със своята концепция и методология. Тя бележи ново ниво в изследването на цял важен период в българското изкуство.
Елена Попова тръгва от няколкото безспорни икони на Христо Димитров, за да утвърди трайните черти на неговия стил и въз основа на това извършва атрибуция на огромен брой икони и няколко стенописни ансамбли, голяма част от които досега неизвестни на науката. Подобна търпелива, внимателна и плодотворна атрибуционна работа досега не е извършвана в нашата изкуствоведска наука. Елена Попова разширява неимоверно кръга от творби на зографа Христо Димитров. Това става благодарение на активните й теренни проучвания и в резултат на една особена интуиция, която е основно качество на учения. От 1786 до 1819 г., когато самоковецът умира, той е работил в Самоков и Самоковско, Дупнишко, Пазарджик и Пазарджишко, Станимака (Асеновград), Горна Джумая (Благоевград), Рилския манастир, Кюстендил, София, Враца, Зографския манастир на Света гора, Щип, Велес, Лесновския манастир в Македония. Всяко атрибутирано на Христо Димитров произведение е представено в монографията детайлно, с всички необходими данни - местоположение, размери, надписи, литература, когато има такава.
Авторката подлага на критическо изследване известните "факти" за живота на Христо Димитров, времето на неговото раждане, мястото на неговото обучение, дори датата на неговата смърт, която се считаше за известна. Епилогът, където се резюмират нейните наблюдения в това отношение, има за мото "Совата не е това, което е", Д. Линч, "Туин Пийкс". Всъщност тук по-скоро се разколебават съществуващите представи, отколкото да се дават категорични отговори. Макар да се основава на логиката на установените от нея факти от творчеството на Христо Димитров, Попова не се ангажира с хипотези относно времето на раждане на зографа, "до откриването на някакви нови, документирани сведения, които да внесат яснота по въпроса".
Бегло подхвърленото в литературата семейно предание за това, че бащата на Христо Димитров също бил зограф, досега не е коментирано от никого. Елена Попова се заема с търсене на подходящ зограф с име Димитър, който би могъл да се идентифицира с бащата на самоковеца. Тя излага няколко подходящи версии, отваряйки вратичка към бъдещи полета на проучване и читателят остава с увереността, че е само въпрос на време самата Попова или някой друг изследовател да изясни и този въпрос. Авторката развенчава и друг мит, трайно присъстващ в специализираната литература - за пребиваването на младия Христо Димитров във Виена и неговото художествено обучение там. Съществен принос в монографията е хипотетичното установяване на мястото, където зографът е получил своята художествена подготовка - манастира Хилендар на Света гора. Накрая се разколебава и един мним "документиран факт" - че Христо Димитров е починал на 24 май 1819 г. на Света гора.
Богатото творчество на Христо Димитров е подложено в книгата на всестранен анализ. Проследени са криволичещите пътеки, които изминава еволюцията на неговия стил, влиянията, на които е подвластен, както и влиянието, което е упражнил върху някои свои съвременници. Уникална за нашата научна книжнина е частта, посветена на надписите върху свитъци и книги от иконите и стенописите, изпълнени от самоковския зограф. Всеки надпис е идентифициран, дадено е неговото гръцко или славянско съответствие, уточнен е източникът му, както и връзката с богослужението.
Очевидно Христо Димитров е познавал извънредно добре богослужебните текстове и е подбирал вещо цитати, за да обогати и нюансира чрез текста значението на изображението. Не без значение е и наблюдението, че в ранните творби Христо Димитров показва едно не особено добро владеене на гръцкия правопис и граматика, докато постепенно ги овладява до съвършенство и това вероятно става на Света гора. Изводът на Попова е, че "Христо Димитров е не само надарен живописец, но и една от най-образованите и многостранно ерудирани личности на своето време".
Едни от най-увлекателните глави на книгата са посветени на тематиката на стенописните ансамбли, изпълнени от самоковския зограф, на новите теми, които той въвежда, някои от които остават уникални, а други се задържат дълго във възрожденското ни изкуство. Става дума за емблематични за Възраждането композиции като "Митарствата на душата", "Праведно и грешно изповедание", "Отиване при врачката за лек". За някои от тези теми са намерени източниците, от които зографът черпи - главно гравюри, както и атонски стенописи и икони. Според обичайната за времето практика Христо Димитров е познавал и ползвал зографските наръчници - Ерминии, макар че негова лична Ерминия не е запазена.
Като истински роман се чете главата, посветена на стенописите в риломанастирската постница Св. Лука, чиито редки и необичайни изображения се обвързват вещо и убедително със съдбата на ктитора - монаха Игнатий, бивш разбойник, убиец и грабител, който преживява своя личен катарзис, приемайки монашество в Рилския манастир. Читателят се приближава необичайно близко до съкровените подтици, които определят тематиката на един стенописен ансамбъл.
Творчеството на Христо Димитров не се разглежда "лабораторно", то е поставено в контекста на времето и на процесите, протичащи в Османската империя и в православното изкуство през ХVIII и началото на ХIХ в.
Книгата е богато илюстрирана, като особено ценни са репродукциите на неизвестни досега икони на самоковския зограф, както и непубликувани фрагменти от неговите стенописни ансамбли.
Подобна комплексна и оригинално концепирана монография за един възрожденски зограф не се е появявала в България. Въпреки това книгата не изглежда като нещо напълно, веднъж завинаги завършено. Самата Елена Попова очертава посоките на бъдещите търсения, свързани с личността и творчеството на Христо Димитров - вероятността да се намерят още негови произведения, районите, където това е възможно, да се уточнят някои детайли около неговото обучение, да се конкретизира ролята му за формирането на Самоковската художествена школа, за неговите ученици, за хората, с които е работил. Тази "незавършеност" и отвореност към бъдещето е едно от многото достойнства на книгата.
Сега, когато личността на твореца Христо Димитров е очертана толкова плътно и убедително, могат да се правят и по-широки обобщения за времето на Българското възраждане, за големите фигури, стоящи в неговото начало, за влиянието, което упражняват върху своите съвременници и следовници.

Иванка Гергова





Елена Попова. Зографът Христо Димитров от Самоков. С 111 чернобели и 35 цветни илюстрации. Издателска група АГАТА-А. София, 2001.