Завръщане
на монархическия дискурс
Както е известно, след последните общи избори в България, през юни 2001 г., новината за царя-премиер обиколи световните информационни агенции. Случилото се обаче не бе просто екзотика от една европейска периферия, от която всичко може да се очаква, а необичаен, но в известен смисъл закономерен феномен, надхвърлящ частния случай и изговарящ, макар и със специфични примеси, една обща за демокрации в криза тенденция. Тази тенденция определям с понятието "монархически дискурс". Следователно проблемът, който ме интересува, не е завръщането на монархията, а завръщането или по-скоро рециклирането на един необосновано оставащ извън вниманията тип политически дискурс.
Излизането на политическата авансцена на бившия монарх бе определено от някои коментатори като политически регрес, като нещо, което ни изважда от състоянието на нормалност. В уводната статия на един седмичник директно бе употребено понятието патология. "Патология е самото присъствие на Симеон [...] Величеството няма съзнание къде се намира и защо [...] Той има усещането, че е избран, защото се е родил със синя кръв [...] Патологично е и говоренето на Симеон [...] А най-голямата патология, уви, е, че рейтингът на това чудо все още е прекалено висок."1 Езиковите затруднения на живелия 50 години в изгнание монарх, граматическите и лексикални деформации на речта му са привидяни в метафора на една друга патология - тази на политическия му дискурс, редуциран до езикови актове.
Един друг коментатор, принадлежащ към дясното политическо пространство, демонстрира неочаквана куртоазност към довчера сочените за основен враг екскомунисти, уточнявайки политическия характера на въпросната патология: "Жан Виденов беше опасен за нацията, но остана в рамките на политическата система, която е най-стабилното нещо в България и ни пази от гражданска война непрекъснато [...] Царят е по-опасен от Виденов, защото удря фундаментите на българската стабилност, която е политическата система. Той казва, че не му харесва, иска да я махне, а от тази гледна точка иска да махне имунната система на обществото"2.

Дефиниране на чудовищния дискурс

Тази ситуация ми припомня една от тезите на Жак Дерида, останала може би периферна и отчасти забравена, но очертала плодотворен път за дефиниране на теоретичния статут на стряскащите ни чудовищни дискурси. По отношение на какво един дискурс се явява чудовищен? Ако приемем, че е по отношение на други дискурси, няма да е достатъчно, тъй като критериите за сравняването им би трябвало да търсим извън тях самите.
Дискурсите са чудовищни по отношение на нещо трето - и това е нормата, придобила или придобиваща характера на традиция и поради това институционализираща определени дискурси и отхвърляща други. Според Дерида основната характеристика на чудовищния дискурс е късането с традицията, предателството към установилия се нормативен модел, предателство към това, което в по-горе цитираната атака срещу появяването на Симеон Втори в политиката бе наречено "рамката" на обществената стабилност, макар вероятно по-подходящата дума в случая да е статуквото. Традицията предполага постигането на съгласуваност между елементите, т.е. хармония, предвидимост и сигурност. Цялата политичеста борба на прехода в Източна Европа преминава под знамена, върху които, с различни модификации, е изписан този девиз.
"Едно чудовище очевидно може да бъде фигура, съставена от хетерогенни организми, които са присадени един върху друг. Това присаждане, тази хибридизация, която поставя заедно хетерогенни тела, може да се нарече чудовище [...] Но чудовището не е само това, не е само тази химерична фигура, която присажда едно животно върху друго [...] Чудовище е просто това, което се появява за първи път и поради това още не е признато. Чудовището е вид, за който все още няма име, което не означава, че видът или съчетанието, хибридът от вече познати видове е анормален".3 Така че чудовищният ефект е резултат от сблъсъка с непознатото, неочакваното, което плаши. Бъдещето, отбелязва Дерида, по необходимост е чудовищно. "Фигурата на бъдещето, тоест това, което не може да не бъде изненадващо, това, за което не сме подготвени, естествено ни се явява под формата на чудовище".4
Ако анализираме политическите практики след падането на Берлинската стена, не само в България, но и в региона, не ще бъде трудно да установим, че по критериите, посочени от Жак Дерида, политическите дискурси на посткомунизма без изключение могат да бъдат определени като чудовищни. С тази разлика, че в случая е налице един обърнат детерминизъм. Всички те тръгват по пътя на нормализирането посредством разграничаване и дори разрушаване на една доказана и банализирана чудовищност, но моментът на предателство към "традицията" е съпроводен от допълнителната трудност, че декларирането на това "предателство" е условие за вписване в новата политическа ситуация, без обаче да гарантира отърсването от старата политическа култура, пропила социалната тъкан и манталитета на новите актьори върху социалната сцена. Липсата на валидна политическа традиция, невъзможността да се установи традиция е в основата на посткомунистическите чудовищни политически дискурси. Всички те в някаква степен се стремят да се самоинституционализират като говорители на някаква имагинерна традиция, един вид дискурсивно полагане на бъдеща традиция. Кои са традициите, в чиито силови полета възникват чудовищните (по съществуващите западни политически идентификационни стандарти) дискурси на посткомунизма? Това преди всичко е половинвековната традиция на комунизма, която по същество унищожи политическото, тотализирайки възгледите, отстранявайки другомислието и дълбоко внедрявайки в съзнанията идеята за материално равенство. Но тук се намесва също така и разнородната традиция на времето, предхождащо комунизма, насилствено и относително успешно изкоренена от съзнанието на младите, но запазила следи в съзнанията на по-възрастните поколения. Тази традиция е смесица от идеи за силно държавно присъствие, просветена монархия, либерална политическа система, авторитаризъм и състояние на гражданска война, на базата на сблъсъка между комунистическото проникване и профашистката ориентация. Мощно се намесва и една трета традиция - външна на обществото традиция-модел, заимствана от съвременните развити западни демокрации. Тя привлича като магнит политическите играчи, тъй като нейната реторика е сигурна легитимираща сила, но обществото, чуждо на историческите перипетии на нейното утвърждаване, остава неприятно изненадано от трудността да бъде присадена на родна почва. Всички тези традиции говорят едновременно, но никоя в своята пълнота. В техния хор се дочуват фалшиви нотки, но източникът им не е лесно разпознаваем. Открояващите се дискурси, дори и когато не се осъзнават като такива, най-често са хибридни, набор от фрагменти от различни традиции: фрагменти, съчетавани и присаждани според актуалните нагласи на своите носители. Политическото пространство на посткомунизма гъмжи от политически идеолекти. По този начин политическите дискурси се явяват едно двойно предателство или може би по-точно - едно двойно прелюбодеяние.
Възможни са два подхода към съществуващата традиция, към заварената норма: нейното радикално отхвърляне или нейното трансформиране - прекомпозиране на съставящите я елементи, променяне на акцентите, въвеждане на нови компоненти. В първия случай става въпрос за промяна под формата на деструкция. Акт на деструкция на политическото беше установяването на комунистическия режим в България след 1944 г. Що се отнася до промяната от 1989 г., тя протече като комбиниран процес на деструкция и деконструкция. Беше отхвърлена комунистическата политическа традиция, но в същото време редица елементи от заварената реалност, в това число идеологически нагласи и субекти на политическото действие, продължиха да съществуват в един променен политически контекст. Процесът на деконструкция, избягвайки насилието, беше създал предпоставки за изграждането на различна, демократична политическа система. Предпоставки, но не и самото изграждане - то си оставаше проект. Деконструкцията открои само това, което изглеждаше повече от препоръчително, това, което се явяваше, по израза на Дерида, безусловност (тоест - справедливост без власт). Деконструкцията на комунистическия политически дискурс разрушава неговата онто-теология, без да засяга идеята за възможността на "лява" политика в променен социо-политически контекст, но променяйки самата идея за "лява" политика. Извършената деконструкция, откроявайки отделни елементи от политическата структура и насочвайки към рекомпозирането им, направи лявото да работи по друг начин и в същото време създаде условия за формулирането на една дясна политика.
Деконструкцията по същество предполага явлението - призраци, симулакри, синтетични образи. Колкото по-непрозрачна е една епоха, толкова повече хората имат нужда да призовават призраците на миналото, както и фантомите на бъдещето. Заимствани от други епохи или от виртуални светове, те се подчиняват на една и съща логика - "фигури на заемането, фигури заимствани, фигуралността като фигура на заемането"5. Фигурата на Симеон Втори и на монархията е призрак от миналото, призован в самото начало на демократичната промяна именно от българската десница на помощ в неравната борба с мимикриращия комунизъм. В новото политическо пространство възникнаха повече от дузина, оспорващи приоритета си, монархически формации, които имаха за програма възстановяването на Търновската конституция от 1879 г. и на короната. В същото време и СДС се проявяваше като странна полумонархическа партия, която обаче прибягваше до призрака на монарха преди всичко в предизборни битки. Но призракът си оставаше съюзник, на когото се отказваше феноменално тяло. Така или иначе, на призрака му омръзна тази игра и в един момент реши да се еманципира от историческите си реаниматори. Сам предприе стъпки за материализирането си и най-голямата изненада беше, че възприе тялото на демократичен политик, готов да служи на републиката.

Монархическият дискурс като чудовищен

Но защо, след като всички политически дискурси на посткомунизма в някаква степен са чудовищни, тоест хибридни и трескаво търсещи идентификация, монархическият дискурс ги измести, набра преднина? Тъй като те влагаха съзнателни усилия да ограничават своята чудовищност, стремяха се да я озаптят в униформа, в идеологическа рамка. Монархическият дискурс се явява в най-голяма степен близък до чудовищността, защото не се стреми да избяга от безформеността, нещо повече - сякаш залага на нея. Той сне алтернативата, установявана повече от десетилетие между "ляво" и "дясно", но не ги отхвърли, а се опита да съчетае елементи от едното и от другото - либерална икономическа програма с морализиращ популистки дискурс, подкрепа за бизнеса и грижа за малкия човек.
Монархическият дискурс идва да характеризира тип политическо поведение, а не форма на държавно управление. От такава гледна точка той може да се свърже с различни форми на държавно управление: абсолютна или конституционна монархия, президентска република, комунистически режим, парламентарна република, авторитарен режим... Неслучайно американската и френска политология създадоха понятията "Republique royalle" или "Republique imperialle". Дискурсът на Дьо Гол например носи всички характеристики на монархическия дискурс. Правомощията на американския президент далеч надхвърлят правомощията на конституционния монарх.
Какво направи актуален монархическия дискурс в някои страни от Източна Европа? Голямата политическа промяна бе съпроводена както от специфичните трудности на мирния преход, така и от отзвука на кризисните процеси в развитите западни демокрации. Налице са процеси на присаждане, на наслагване на проблеми и кризи от различни етапи от изграждането на демократичната система. Ексцесите на младенческата треска на прохождащата демокрация се смесват с политическата меланхолия на напредналите демокрации, при това по един неособено добре артикулиран начин. Новите демокрации не са се освободили напълно от родилната треска и носят редица белези на тоталитарната утроба, от която са излезли, но в същото време репродуцират кризисни моменти, свързани с умората и изчерпаността на западните политически системи.
Кризисните процеси на изграждането им условно могат да бъдат групирани в три основни пункта:
- свръхпроизводство на идеологически реторики и в същото време размиване на идеологиите;
- възникване и изграждане на множество различни партии като гръбнак на политическата демокрация, криза и неефективност на новосъздаваните партии; преждевременното им стареене;
- криза на политическите репрезентации и на политическата легитимност, изразена преди всичко във формализиране на политиката и затваряне в тесни кръгове на компетентността за вземане на решения по проблеми от всеобщ интерес.
Технократично-бюрократичните елити загубват от погледа си "човешкия аспект". Технико-икономическата рационалност на решенията е противопоставена на изискванията на всекидневния живот, на емоциите, чувствата и очакванията на хората. Това води да криза на демократичната репрезентативност. "Когато съществува една такава пропаст между икономическата рационалност и желанието, хората не се чувстват представени. Депутатите, министрите не се възприемат като техни представители, а като хора, които живеят в друг свят, със свои собствени закони, тези на властта. Обществото се разцепва на ние, другите, и на те." Тези думи не са изречени от някой български наблюдател, ако беше така, той задължително щеше да прибави и още едно ниво на отчуждение на хората от властта - а именно, че центърът на технико-бюрократичните решения е разположен извън страната и е олицетворяван от международните финасови институции. Не, тези думи принадлежат на Пол Рикьор, коментиращ голямата стачка във Франция от декември 1995 г., предизвикана от намерението на правителството Жупе да въведе непопулярни икономически реформи, които самият философ намира за целесъобразни.6 Политическите елити загубват своята легитимност, след като не са в състояние да решават ефективно проблемите на обществото и застават над него като санкционираща инстанция. Просто в очите на широката публика няма инстанция, която "на колективно ниво да обоснове някакъв общ смисъл"7.

Празното място на властта

Изброените белези на кризата, въпреки различните модалности на проявата им, са общи за съвременните европейски общества. Защо тогава в България те се проявяват по толкова по-категоричен начин? Новите демокрации, страните в преход имат много по-слаба имунна система. При тях кризата не се превръща във фактор на социално мобилизиране, не предизвиква креативни защитни реакции, водещи до стабилизиране на системата, а точно обратното, изразява разрушителната си природа. Съединените американски щати все още могат да разчитат на опората на американската мечта, поддържаща вярата в системата чрез надеждата за стремителен личен просперитет, към който се прибавя и гордостта от световното лидерство.
Кризисните вълни във френския политически живот срещат изпитания вълнолом на радващия се на консенсус респект и вярност към републиканските ценности. Германия построи своето въздигане, стабилност и икономическа мощ върху ценностите, които Хабермас определи с понятието конституционен патриотизъм. И в трите случая става въпрос за големи символични стратегии, излъчващи интегрираща убедителност и привлекателност, не на последно място и поради факта, че почиват на исторически утвърден успешен път на развитие. Те се явяват акумулатори на суверенитет, на ценностни регулатори на кризата и гаранти за приемливи позитивни трансформации. Посткомунистическите страни нямат какво да противопоставят на кризата на политическото. Те са двойно нестабилни - демокрации в процес на изграждане и демокрации, рефлектиращи политическата криза на развитите демокрации, което ги характеризира като общества едновремено от миналото и от бъдещето, но с проблематично настояще. Поради това в много по-голяма степен е възможно и появяването на нестандартни феномени.
Клод Льофор в книгата си "L'invention democratique" разкрива базисната промяна в упражняването на властта, настъпила с Френската революция и отстраняването на кралската институция. Демократичното изобретение е именно въвеждането на демократичната изборна процедура като основен политически регулатор. При демокрацията мястото на властта се превръща в чисто символен конструкт и не може да бъде присвоено от никаква политическа сила. В такъв смисъл мястото на Властта е празно място, т.е. никой вече не може да го заеме трайно. В рамките на демократичния хоризонт всеки, който заеме мястото на Властта, потенциално се озовава в ситуацията на узурпатор. Посредством изборната легитимация даден политически субект временно поема властта в качеството си на пълномощник на основния суверен - народа.8 Битката и стремежът за опазване на празното място на властта от ново отъждествяване с него е в основата на механизма на якобинския терор, който на свой ред сам по себе си заплашва да дискредитира самата идея за демокрация. Впрочем още преди революцията, сякаш предчувствайки приближаващите колизии, Тиер лансира идеята за конституционната монархия като възможно решение. На 8 юни 1871 г. в реч пред Народното събрание той отправя призива: "Трябва принцовете да признаят, че монархията е по същество република, една република с наследствен президент"9. Хегеловата концепция за държавно устройство се разгръща точно на тази плоскост - фигурата на неговия монарх притежава по същество функцията да служи като защитник на празното място на властта, предпазващ от кървавите екцесии, които биха последвали от сблъсъка на разнопосочни попълзновения. "Това означава - коментира Славой Жижек, - че неговата функция има чисто негативна природа: той е празен феномен, формален фактор, чиято задача е да попречи на настоящите изпълнители на властта да "залепнат" за нейното място, тоест да се идентифицират непосредствено с нея. "Монархът" не е нищо друго освен позитивация, материализация на разстоянието, отделящо мястото на властта от тези, които я упражняват [...]. С други думи, единственият начин ефективно да попречим на политическите субекти да "залепнат" за мястото на властта е да субективизираме отново тази бариера в личността на монарха. Порочният кръг на Терора - на демократите, които до безкрай си режат главите един на друг - така бива прекъснат. Така монархът е един вид инверсия на якобинския парадокс - той се явява пазител на празното място на властта, тоест на нейния демократичен характер". 10 Случилото се у нас в известен смисъл повтаря тази ситуация, но поради различния международен контекст - в смекчен вариант.
Посткомунистическият терор, за разлика от якобинския или болшевишкия, притежава по-скоро символен характер, а взаимното рязане на глави между "демократите" до такава степен опази празно мястото на властта, че то се превръща буквално във вакантно. В началото на демократичната промяна, след минимална електорална победа, един политически деец издигна лозунга "С малко, но завинаги!". Претенциите за монопол върху демократичната власт, придружени от символно насилие, оформиха принципно негативната нагласа на хората към всяка власт. Можем да говорим дори за априорна враждебност към всеки, спечелил изборите. С първите му стъпки в управлението той е третиран като некомпетентен самозванец. Българските политически субекти, които след 1989 г. последователно поемат властта, се привиждат на избирателите като двойни узурпатори - един път, по разкритата от Клод Льофор логика на заемане на "празното място на властта"; и втори път, поради неефективността и некомпетентността при упражняване на временно предоставената им власт. Те заемат нещо, което не само не им пренадлежи по право, но и не са в състояние да практикуват ефективно. Когато това убеждение се настани достатъчно трайно в съзнанията, бившият монарх взе решението си да се включи в политическия живот в качеството си на гражданин, но не съвсем обикновен. Призракът на монарха, а не реален монарх, се изпречва пред редуващите се "узурпатори" на властта. Очевидно изразеното в последните избори предпочитание на българите не е съзнателно концептуализирано, то е по-скоро израз на отхвърляне на символния якобинизъм на българския преход, на некомпетентността и корупцията, на умора от демократичното боричкане и на ситуацията, в която празното място на властта се превръща в липсата на власт.
Но нека се запитаме от кого е опразнено мястото на властта в посткомунистическата реалност? То е опразнено не от бившия цар (пребиваващ 50 години в изгнание), управлението от чието име е притежавало привкус на авторитарност, но не е било абсолютно, а от монархическата фигура на Генералния секретар на комунистическата партия, опирала се не на авторитета на династия, а на Партията. Оттук и психологическата съпротива срещу всяка нова партия, напомняща за тази единствена всемогъща Партия, която проявява претенциите да "залепне" за властта и за монополно притежание на визията за бъдещето, било то и демократично. В очите на избирателите Симеон Втори се привидя като ефективен пазител на "празното място на властта", доколкото като един всеобщо признат естествен авторитет той самият не се нуждае от власт. Така той се привижда като гарант срещу страховете от узурпиране, в това число и по отношение на участниците в собственото му движение.
Начинът, по който Симеон беше посрещнат, даде израз на вътрешната необходимост у хората от набавянето на известна трансцендентност на властта. Необходимостта от една нова онто-теология на властта. Беше сключен договор извън установената политическа регламентация, макар и "узаконен" чрез формално легитимиращия акт на електоралната процедура. Основната философия на поведението на царя-премиер е концентрирана в ключовата фраза: "Вярвайте ми!", която предполага друг тип договор.

Двете шапки на Симеон Сакскобургготски

Изглежда Симеон Втори в по-голяма степен от нашите политически анализатори има съзнание за ситуацията, която създава статутът му на цар-премиер. В неговите редки и пестеливи интервюта можем да намерим имплицитно теоретично, синтезирано от опита на династията, осмисляне на ситуацията и ключ към нейното тълкуване. На журналистически въпрос, след поемането на министър-председателския пост, как се чувства в коридорите на властта, той отговаря по следния начин: "Коридорите на властта? Не бих го нарекъл така... Защото властта е за мен нещо присъщо и нормално, било е и другаде"11.
В друго свое интервю на въпроса влизането му в политиката означава ли, че се отказва от короната, той отговаря: "Винаги са ме учили, че царят не е в активната политика, и това съм го осъзнавал и прилагал. През петдесетте години на изгнание се опитвах да поддържам тази роля с достойнство. Сега обаче, както споделих с един от моите щастливо царуващи роднини, въпросът стои така - ако действително бях цар, и през ум нямаше да ми дойде, дори и насън, че ще действам така, както действам в момента. Но тъй като не съм [цар] и, от друга страна, виждам, че съществува капитал, този продукт на доверие, мисля, че мога да помогна, и то много, за да внеса нов дух в моята страна [...] Независимо от това дали продължавам да се чувствам цар или не, моят народ ме приема като цар. Но собствената ми дискретност, скромност, дипломатичност ми позволяват да живея с две шапки, както казват американците"12.
В тези изявления няколко ключови фрази привличат вниманието. Какво означава, че за него "властта е нещо присъщо, била и другаде"? Кое е това другаде? Дали е ситуирано във времето (времето на династията, към която принадлежи) или в пространството (България от 40-те години на ХХ век)? Нито едното, нито другото - това другаде е време-пространството на символа, извън реалното време и реалното пространство, отпращащо не към конкретна власт, а към монархическия принцип, чийто носител се чувства Симеон.
Да се спрем по-подробно и върху следващата фраза: Симеон приема, че трябва да живее с две шапки. Кои са тези две шапки? Това по-лесно ще разберем, ако се обърнем към един академичен еквивалент на същата тази мисъл - става дума за класическата постановка на Ернст Канторовиц за "двете тела на краля" и дихотомията на суверенитета. Тази феодална концепция за кралското достойнство (royaute) предполага, че кралят има две тела - едното профанно, естествено, подчинено на страстите и на смъртта, и другото - божествено, безсмъртно и политическо. "Кралят - човек, който ръководи други хора, и кралят - човек между хората, представляват едно цяло".13 Второто тяло - политическото, продължава да съществува и отвъд смъртта на реалния суверен (ще добавя: отвъд детронирането му, прогонването му - тоест отвъд политическата му смърт). Призракът на монарха е условие за единството на Държавата-нация.
Но днес се изправяме пред привидно парадоксална ситуация, когато двете тела на краля формално са разделени. Има две различни шапки, според нуждата, а не една шапка с две функции. Профанното тяло на Симеон Втори е живо, тук пред нас и между нас, в светлината на прожекторите. (Един репортерски микрофон дори го беше ударил по носа.) Монархът е отделен от монархията, но дали политическото тяло на царя е наистина мъртво? Или продължава да е живо, макар и подменено с друго тяло, това на републиката? Впрочем за някакъв неопределен период то е било мъртво, но хората, избирателите, отново му вдъхват живот. "Независимо от това, дали продължавам да се чувствам цар или не - казва Симеон, - моят народ ме приема като монарх." Това означава, че самите обстоятелства, социално-политическият контекст извикват необходимостта от сакралната концепция за живота. И тя е свързана с начина на възприемане на нацията, на Държавата. "Заклех се пред България - заявява Симеон. - Дали тя се нарича република, дали е царство, тя си е България, стига да е демократична".14 Оказва се, че двете тела не могат да бъдат разделени механично, тъй като символното тяло има свойството да променя модусите си, отделяйки се от реалното тяло на монарха и вселявайки се последователно в други тела - това на народа, на нацията, на Партията, на Държавата... Явлението се крепи върху определена психология на възприемането на реалността, устремено към запълване на вакуума на разколебаната идентичност и суверенитет.
От тази гледна точка би било полезно да се върнем отново върху смисъла, вложен в призива на Симеон: "Вярвайте ми!". Този призив може да бъде определен като отказ от политическото държане. С него се заявява фактът, че ние (Аз и останалите) имаме едни и същи нужди и интереси, поради което не бива да си губим времето с говоренето на излишни неща. "Вие ме познавате" - допълва Симеон, но отново няма предвид реалната ситуация. Просто това означава, че монархическият принцип може да действа само при наличието на безпрекословно доверие, на основата на вярата. Хората по същество не познават или знаят много малко за гражданина Симеон Сакскобургготски, завърнал се от изгнание в Мадрид, чийто частен живот остава забулен в дискретна неизказаност. Призивът му изисква доверие и в реалния човек, но в много по-голяма степен в принципа, който той олицетворява. Макар че идва на власт посредством механизмите на демократичното електорално легитимиране, призивът "Вярвайте ми!" говори за променен механизъм на репрезентиране, основаващ се на една проверена онто-теология на властта, необходима, за да вдъхне увереност на декомпозиращия се социум. Монархическият принцип се оказва по-универсален от самата монархическа институция. За това сведетелстват и резултатите от проведените по време на общите избори през лятото на 2001 г. социологични допитвания до гражданите. Според тях само 18% от анкетираните подкрепят евентуалното възстановяване на монархията.
Симеон е едновременно десен и ляв, монархист и републиканец, аристократ и прагматичен буржоа, месиански настроен и реалист, призрак от миналото, загърбващ миналото и предлагащ обещание за бъдеще, но не за светлото бъдеще на утопията, а за близкото, обозримо бъдеще на обикновения делник. Той се стреми да примири обществото с миналото му в името на бъдещето и го освобождава от идеологическата реторика на ХХ век дори само с факта, че бидейки заплаха еднакво за съществуващите в момента ляво и дясно, ги принуди да сложат край на ожесточената си вражда и да направят първи стъпки към нормален диалог. (Ефект, забелязан за първи път по време на президентските избори през ноември 2001 г. и в ритуалите по предаване на правомощията между стария и новия президент.) Неговият дискурс измести политическото говорене от плоскостта на идеологическото към етическото, към един набор от морални категории: отговорност, дълг, саможертва, работа, почтеност, религиозни норми, опрощение, обещание, доверие, добронамереност и т.н.

Опитомяване на чудовищността

Днес и в България, подобно на Запада, се говори за нуждата от "нова политика", но дали в двата случая в това се влага едно и също съдържание? Очертавайки исторически сложилата се приемствена верига на трансформации на носителя на суверенитета - Бог, монарха-носител на "божествено право", народа, демокрацията, нацията - Жак Дерида отбелязва, че всички те притежават едни и същи теологични атрибути. Ето защо на въпроса, как днес да се отнасяме към суверенитета, той отговаря: "Трябва да се деконструира понятието за суверенитет, никога да не забравяме неговия теологичен произход и да бъдем готови да го поставим под въпрос навсякъде, където се упражнява." Това, според него, може да се постигне чрез поставянето на силен акцент върху нашата гражданска активност, върху събитието, другостта и непредвидимостта.15
Монархическият дискурс, който се стремя да анализирам, като че е ориентиран точно в обратната посока. Нека погледнем от друг ъгъл на изразената от Дерида перспектива, която е и перспективата на определена тенденция във френската нова, бих казал, неорганизирана левица от края на ХХ век в страна с класически структурирано политическо и властово пространство, страна в авангарда на мондиализацията. Съвършено други са условията и пътищата за освобождаване на събитието и на другостта в контекста на травмата на посткомунизма. Току-що е разрушена онто-теологията на комунистическата власт и в хаотичното състояние на борба на не докрай идентифицирани политически субекти прозира опасността точно от обратното, от неконтролируемо разрастване на непредвидимостта и размиване на суверенитета. Именно в този контекст напред излиза проблемът за характера на суверенитета в условията не на развита, а на утвърждаваща се демокрация, без собствени традиции и най-важното, без собствена политическа философия, без собствено теоретизиране на базисните си принципи. Създавайки политически условия за преформулиране на посоката на търсене на принцип на суверенитета, монархическият дискурс създава условия за разширяване на възможностите за участие във властта, във вземането на решения и в регулирането на различни сфери на живота. Казвам "създава условия", но в каква степен ще се реализират, зависи от поведението на конкретните политически субекти. Винаги съществува заплахата и дори изкушението да се възпроизведат старите властови рефлекси и аспирации. В такъв смисъл монархическият дискурс се оказва освобождаващ от наслоени от прехода негативи и извеждащ към нова изходна позиция на демократичното изграждане. Тя се състои в повторно изземане на Държавата, конфискувана от партии и групи на частен интерес. Това е събитие, чийто смисъл е в преформулиране на суверенитета. Чак след това онто-теологията на този, гарантиращ социалния ред, облегнат на символното олицетворяване на държавата като рационално цяло суверенитет на свой ред ще се превърне в проблем, който трябва да бъде осмислен.
Свидетели сме на едно кръгово движение, което започва да се очертава с първите съобщения от ръководството на Националното движение Симеон Втори за намерението му да се трансформира в политическа партия. Намираме се пред фигурата на змията, захапала опашката си. Трансформацията на българското политическо пространство едва ли може значително да се отклони от модела, който по обясними причини винаги досега е бил външно поставен. Но в края на краищата ролята на НДСВ като катализатор е на път да бъде осъществена - променяне на нормата, без да бъде поставена под въпрос. Кризата на формата "партия" на този етап не е толкова дълбока, че да доведе до революционни промени. Партийната система е още витална и, в нашите условия, далеч не е изиграла ролята си. Макар партиите да фокусират неодобрение, да се наблюдава отлив от тях, те са в основата на парламентарното представителство и на хармонизирането на обществените структури. Ето защо големият въпрос е до каква степен НДСВ ще успее да се съхрани и запази позициите си без този, който я е създал, или при отслабване на носения от него символен капитал. Един от непримиримите опоненти на движението наскоро предрече, че то ще бъде принудено да влезе в парламентарната логика на нормалната демокрация, а Симеон ще престане да бъде цар за всички и ще се превърне в политик за някои. Бих обърнал логиката на това предвиждане: с нормализирането на ситуацията Симеон по всяка вероятност ще се превърне в цар за някои и в политик за всички. Тъй като такова е посланието на появяването му - цялото да не е резултат от сбора на дейността на множество политици за някои.
Чудовищността не е стабилно състояние. След преодоляването на оцветените в крайно ляво или крайно дясно чудовищни дискурси на посткомунизма предполагам, че ще станем свидетели и на снемането от логиката на политическото разгръщане и на монархическия дискурс. За Дерида чудовищният дискурс е брод към нормалността, брод към променената традиция, примирена с промяната, която не се схваща като късане с традицията. "Пред чудовището - казва той - осъзнаваме каква е нормата и когато тази норма има история - а такъв е случаят с дискурсивните норми, философските норми, социокултурните норми, - всяко появяване на чудовищността в дадена област позволява един анализ на историята на нормата [...] Но когато възприемем чудовището в чудовището, започваме да го опитомяваме [...] да го сравняваме с нормата, да го анализираме и като резултат - да овладяваме това, което в тази фигура на чудовището може да бъде плашещо".16 Появяването на чудовищността, на "патологията" (ако се върнем към приведеното в началото българско определение) не е било напразно и не ще остане без последствия. "Текстовете и дискурсите, които в началото провокират реакции на отхвърляне - продължава Дерида, - които са разобличени именно като аномалии или чудовищност, са точно текстовете, които преди да бъдат на свой ред пригодени, асимилирани, подложени на акултурация, трансформират природата на полето на рецепцията, променят природата на социалния и културен опит, на историческия опит". 17 Ще прибавя: остава да витае съмнението - носителите на нормата ли опитомяват чудовището, или чудовището опитомява тях?

Ноември 2001 г.

Ивайло Знеполски


Проф. Ивайло Знеполски (1940) е културолог, семиотик, литературен, филмов и масмедиен критик. Ръководител на Катедра "Културология" във Философския факултет на СУ "Св. Климент Охридски".
Автор на "Актуалното кино", "Пътища и пътеки на българското кино", "Кинематографичният процес", "Между насилието и отчуждението", "Култура и социална активност", "Из историята на филмовата мисъл" в два тома, "Умберто Еко и уханието на розата", "Катастрофата като филмова метафора", "Езикът на имагинерния преход", "Новата преса и преходът" и др.

Посткомунистическо разколебаване на суверенитета




























1. Амелия Личева, Литературен вестник, 17-23 октомври 2001г.


















2. Евгени Дайнов, в. Труд, 26 октомври 2001 г.




















































3. Jacques Derrida, "Passages - du traumatisme a la promesse", in Points de suspension (Entretiens), Ed. Galilee, Paris 1992, pp. 399-400



4. Пак там, 400 с.




































































































































5. Jacques Derrida, Spectres de Marx, Ed. Galilee, Paris 1993, p. 179

































































































































6. Paul Ricoeur, Pour comprendre la crise, in Le Journal du dimanche, 10 dec. 1995





7. Andre Comte-Sponville, Luc Ferry, La sagesse des Modernes (Dix questions pour notre temps), p. 480






































































8. Claude Lefort, L'Invention democratique, ed. Fayard, Paris 1994, рр. 172-173, (първо издание 1981)








9. Цитирано по: La royaute sacree dans le monde chretien (Colloque de Royaumont, mars 1989), Ed. de l'EHESS, Paris, p. 50


























10. Славой Жижек, Понеже не знаят какво правят (насладата като политически фактор), Изд. Критика и хуманизъм, София 2001 г., 326-327 с. (оригиналът на словенски от 1991)






































































































11. Симеон Сакскобургготски, Заклех се в България (разговор с Валерия Велева), в. Труд, 2 август 2001 г.
















12. Симеон Сакскобургготски, Нямам алтернатива: ставам премиер, в. 24 часа, 2 юли 2001 г. (Интервю, препечатано със съкращения от испанския в. Ел Мундо).























13. Ernst Kantorowicz, Les deux corps de roi. Essai sur la theologie politique au Moyen Age, Ed. Gallimard, Paris, 1989, (първо оригинално американско издание 1957 г.)



























14. В. Труд, 2 август 2001 г.




































































































15. Jacques Derrida, Elisabeth Roudinesco, De quoi demain... (Dialogue), Ed. Fayard/Galilee, Paris 2001, p. 152




















































































































16. Jacques Derrida, Points de suspension (Entretiens), pp. 399-400










17. Пак там, 400-401 с.