Анри Корбен и диалогът
между цивилизациите
Динамичните събития в света след 11 септември 2001 година поставят с голяма острота въпросите, свързани с диалога между християнството и исляма - сфера, в която официалното православие бележи застой, а инициативата отдавна е подета от Католическата църква и Запада.

Анри Корбен (1903-1978) е един от най-изтъкнатите европейски ориенталисти на ХХ в. Творческото дело на този французин нарежда името му сред учените, създали свой оригинален подход за изучаване на исляма и неговата духовна култура. На пръв поглед научните интереси на Корбен претърпяват странни метаморфози - германистът-философ се отдава на ориенталистиката, а изследователят на Хайдегер става почитател на великия персийски платоник, ислямския мислител Шихабуддин Яхя Сухраварди (поч. 1191). Противоречивостта на тези нагласи е само привидна, защото мисълта на Корбен запазва своята насоченост и целеположеност, като намира подходящо поле за своето разгръщане в културното пространство на исляма и историята на неговата религиозно-философска традиция. Така изследователят на "Стоицизма и августинизма в мисълта на Луи от Леон" се посвещава на изучаването на ислямската философия. Постепенно Корбен потъва в дебрите на ислямския езотеризъм с две от неговите основни проявления - шиизма и суфизма (ислямския мистицизъм).
Решаваща за творческата му "преориентация" се оказва 1928 г. Тогава 25-годишният учен получава литографското издание на "Източната теософия" (или "Мъдростта на озарението" - Хикмат ал-ишрак) на Сухраварди, с когото ще остане свързан до края на живота си. Книгата е дадена на Корбен от самия Луи Масиньон - една от най-големите фигури в съвременното католическо ислямознание. След тази среща ученикът на Жан Барузи и Етиен Жилсон става последовател на Масиньон.
Научната и обществена дейност на Масиньон води до преосмислянето на редица традиционни положения в отношенията между християнството и исляма. Неговата обширна преписка с католическите йерарси и личната му дружба с бъдещия папа Павел VI до голяма степен подготвят почвата за разискване на проблема за взаимоотношенията между Курията и мюсюлманите по време на Втория Ватикански вселенски събор (1962-1965). Тогава именно се коригира позицията на римокатолическата Църква към мюсюлманите, а отношението "християнство - ислям" навлиза в нов етап от своята история. Като българи-християни можем само да съжаляваме, че нашата Православна Църква и досега се самоизолира от този процес, като предпочита да се ситуира в предишния (по същество средновековен) етап от еволюцията на тези връзки. Официални "радетели на православието" продължават дори да не признават исляма като религия, за тях той е обикновена "християнска ерес". Докато на Запад, още в документите на II Ватикански събор, се обръща внимание върху общата авраамическа основа на двете религии, защото последователите им почитат Авраам (ар. Ибрахим) за свой прародител. Нещо повече - за мюсюлманите Ибрахим, бащата на Исмаил, е своеобразен "основоположник на монотеизма". Съборът обобщава по следния начин отношението на католиците към мюсюлманите: "Църквата гледа с уважение на мюсюлманите, които почитат единствения Бог, Жив и Съществуващ, Милосърден и Всемогъщ, Творец на небето и земята, който е говорил на хората" ("Nostra Aetate" - Декларация за отношенията на Църквата с нехристиянските религии, 28 октомври 1965).
Небивалият дотогава напредък в диалога християнство-ислям и поставянето на акцента върху взаимното зачитане и толерантността се дължат до голяма степен не само на Масиньон, но и на неговия продължител Корбен, който през 1954 го наследява като ръководител на секцията "Ислямознание и религии на Арабия" при Школата за висши изследвания на Сорбоната. До края на живота си Корбен работи върху търсенето на допирни точки между трите авраамически религии. След своето пенсиониране през 1974 той основава Международен център за сравнително духовно изследване при Университета "Св. Йоан" в Ерусалим, където ежегодно се провеждат научни сесии с участието на представители на юдейството, християнството и исляма. Анри Корбен умира през 1978, оставил значителни по своя обем и дълбочина изследвания.
Редом с "История на ислямската философия" сред по-важните негови трудове са: "Авицена и ясновидският разказ", "Циклично време и исмаилитски гносис". В "Творческото въображение в суфизма на Ибн Араби" се интерпретира проблемът за връзката между Бога и човека, поради което някои автори намират сходство между търсенията на Корбен и тези на Николай Бердяев. Сред съчиненията му особено място заема четиритомникът "В иранския ислям: духовни и философски аспекти". Интересът на Корбен към ислямски Иран и неговата шиитска духовна култура се задълбочава особено в периода след 1945, когато е натоварен да основе Департамента по иранистика при Френския институт в Техеран. Като резултат ще се появи прочутата поредица "Иранска библиотека", дала достъп на широка читателска аудитория до основни текстове на иранската ислямска мисъл - голямата страст на Анри Корбен.
За разлика от повечето ориенталисти Корбен постепенно скъсява дистанцията между субект и обект в своята изследователска работа. В този смисъл ислямоведската му дейност, подобно тази на неговия предшественик Масиньон, може да бъде адекватно разбрана единствено в контекста на неговия религиозен светоглед. И в двата случая огромната ерудиция на учения и разностранните изтоковедски познания се съчетават със своеобразно мистико-романтично чувство. То има своите конкретни проявления в съчиненията на Анри Корбен, като заедно със светогледа му формира оригинална концепция за историята на исляма и за разгръщането на неговата духовна култура. Тази концепция неизбежно се отразява и върху схващанията на учения за онази интелектуална дейност, която той предпочита да обозначи като "ислямска философия".
В световната арабистика и ислямознание има поне пет начина за дефинирането на тази философия, която се нарича съответно "арабска", "арабоезична", "арабо-мюсюлманска", "мюсюлманска" или "ислямска". Днес в повечето случаи по тези начини се обозначава съвкупността от няколко основни големи течения в интелектуалната история на исляма, обособени за целите на научното изследване с методите на ислямознанието. Тези течения са: ислямското богословие (калам), арабоезичният неоплатонизиран перипатетизъм (фалсафа), исмаилизмът, "източната" теософия (ишракизъм) и ислямският мистицизъм (суфизъм). Всички течения се опитват да дадат свое решение на редица общи основни въпроси, характерни за ислямското общество и култура. Представителите на отделните школи в рамките на съответните течения също търсят свои отговори, изграждайки оригинални учения в области като метафизиката, гносеологията, политиката и етиката.
Корбен предпочита понятието "ислямска философия" съвсем целенасочено, отхвърляйки етнически и лингвистично натоварения термин "арабска философия". Стремейки се да изведе на преден план "духовния екуменизъм на понятието ислям", той си поставя за цел да обори една друга шаблонна учебникарска схема в Европа, според която философският размисъл в исляма приключва със смъртта на Ибн Рушд (Авероес) през 1198 г. Това предопределя и Корбеновата периодизация на историята на ислямската философия - твърде интересна и нетрадиционна. Етапите според него са три. Първият е от началото на исляма до смъртта на Авероес. Вторият обхваща трите столетия, предшествали "сефевидския ренесанс в Иран", когато се развива т.нар. "метафизика на суфизма". След разрастването на школата на Ибн Араби (поч. 1240) той се съотнася към двете основни проявления на шиизма - имамитския шиизъм и "реформирания" исмаилизъм. Третият етап е свързан с духовния подем, започнал със "сефевидския ренесанс в Иран" през ХVI в. и продължава до наши дни.
Като истински продължител на делото на Масиньон, Анри Корбен пречупва цялата философия в исляма през призмата на проблема за търсенето на общите черти в духовната история на авраамическите религии. Той ги вижда най-ярко изразени в езотеричните традиции на юдейството, християнството и исляма. Изхождайки от общоизвестния факт, че в исляма няма Църква, нито Събори, нито духовенство, което да притежава "средствата на благодатта", Корбен откроява по свой начин едни от основните разлики между исляма и християнството. Според него християнската доктрина неизбежно стимулира растежа на историческото съзнание, защото то има за своя отправна точка въплъщението на Бога в личността на Христа и неговото "влизане в историята". От своя страна "религиозното съзнание на исляма е центрирано не върху един факт от историята, а върху един факт от метаисторията (т.е. то не е постисторично, а трансисторично). Този първоначален факт, предхождащ времето на нашата емпирична история, е Божественият въпрос, поставен към човешките духове, съществуващи преди земния свят: "Не съм ли Аз вашият Господ (Коран, 7:172)." Ако според други ислямоведи езотеричното в исляма е въплътено най-ярко в суфизма, Корбен предлага по-различно тълкуване: "шиизмът е езотеризмът на исляма". Макар да дава своите плодове извън чисто шиитските среди и да бележи ученията на мистиците и перипатетиците, идеята за езотеричното е в основата на произхода на шиизма. Френският учен смята, че от началото на исляма тъкмо шиитската мисъл подхранва философията от пророчески тип, съответстваща на една пророческа религия. Защото в шиизма профетологията намира своето необходимо допълване в имамологията. С този нов цикъл на Имама, следващ Пророка, се изявява идеята за езотеричното (батин), заместващо екзотеричното (захир), за "духовната доктрина" (хакика), заместваща "позитивната догма" на Закона (шариат). Така Корбен въвежда понятията йерогносис и йероистория, които са взаимосвързани. Те обясняват идеята за циклите на пророчеството и на имамата като история на духовните факти, съставляващи метаисторията (или трансисторията). А без нея историята е лишена от смисъл.
Този шиитски уклон на Корбен обособява фигурата му в съвременното западно ислямознание. Той е склонен да приеме дори разпространената в Иран теза, че предшественикът на Ибн Сина (Авицена), великият представител на арабоезичната елинско-елинистична философска мисъл Абу Наср ал-Фараби (поч. 950) е бил шиит. Приема тази иранска теза най-вече защото съзира в учението на ал-Фараби дълбини, свидетелстващи за "дълбоко религиозен и мистичен дух". Последователно следвайки своята периодизация, Корбен се опитва методично да обори схващането, че "след Авероес арабската философия се е затрила в пясъците".
Според френския ислямовед е изключително погрешно общоразпространеното схващане, че след Ибн Рушд в областта на философията забележителни постижения има само великият мислител от ХIV в. Ибн Халдун (поч. 1406). Макар и да няма преки последователи в своето време, този арабски гений е почитан като предвестник на модерната социология. Въвеждайки разликата между философията на историята и историософията, характерна за шиизма, Анри Корбен подчертава, че творчеството на Ибн Халдун представлява една "радикална лаицизация и секуларизация". Той изразява съмнение в ползата от превръщането на философията от "слугиня на богословието" в "слугиня на социологията" и обществените науки. Това пристрастно твърдение произтича от светогледа на Корбен, който в заключение поставя въпроса дали всъщност "модерната секуларизация, довършвайки програмата на Ибн Халдун, е вървяла успоредно с изличаването на онова, което е представлявал и още представлява един Ибн Араби". Впоследствие, разбира се, според неговия възглед, суфизмът след родения в ал-Андалус Ибн Араби (поч. 1240) "връща" езотеричната традиция на изток - в Иран, където е фокусирана до днес.
Поради своя нетрадиционен характер книгата на Корбен е изключително интересна, но и доста трудна за разбиране от неподготвения читател. За щастие, изкушената от проблематиката аудитория в България вече разполага с няколко сериозни монографии по история на исляма, откъдето може предварително да се почерпят необходимите факти за ситуирането на Корбеновите идеи, изложени в неговата "История на ислямската философия". Издаването на български превод на книгата, осъществен с вещина от арабиста-ислямовед Александър Веселинов, несъмнено е важно културно събитие. Това издание запознава по-широката читателска аудитория с един особен поглед към историята на исляма и неговата философска традиция. Затова то е поредна стъпка в преодоляването на парадоксалната ситуация у нас, забелязана навремето от проф. Иван Шишманов, че в България "близостта на Изтока не действа съживяващо на изтоковедението".
Запознаването с книгата е стъпка в опознаването на Другия - не само в абстрактния феноменологичен смисъл на любимия на Корбен германски философ Хайдегер, а и като конкретен факт на културата. Истинското уважение към Другия и реалното зачитане на неговите ценности не означават отказ от собствената идентичност, нито размиване на границите между отделните религии. Без да възприемаме "икуменизма" на Анри Корбен, ние можем да осмислим идеята за искреното признаване на "другата" идентичност, да й позволим да послужи като мост за взаимното обогатяване на обществата и културите. Ако се вслушаме в основните послания на Масиньон-Корбеновата интелектуална дейност, ще се убедим, че превърнатият напоследък в идеологема хънтингтъновски "сблъсък на цивилизациите" не е неизбежен. Напротив - той всъщност е невъзможен, защото разделителните линии между тези цивилизации не са толкова ярко очертани, колкото е общото между тях.

Симеон Евстатиев


Симеон Евстатиев е арабист, д-р по история, преподавател по история на арабския свят и исляма в Софийския университет "Св. Климент Охридски" и по арабо-мюсюлманска философия в Центъра за източни езици и култури при СУ. Участвал е в международни форуми във Великобритания, Испания, Германия, Холандия, Унгария, негови статии са публикувани в специализирани научни издания у нас и в чужбина. Член е на Европейския съюз на арабистите и ислямоведите, на Германското ориенталистично дружество и на Германската асоциация за изследване на Близкия изток.
Анри Корбен. История на ислямската философия,
превод от френски Александър Веселинов. Фондация Маулана Джалалуддин Руми. София. 2000