Опасният чар на класиката

Миналият четвъртък зала "България" бе почти пълна с публика, дошла да слуша съвсем класически тип програма с произведения от Шуберт (Пета симфония) и Моцарт (Две концертни арии и 40-а симфония). Прави впечатление завръщането на "твърдата класика" в практиката на нашите оркестри изобщо (в този сезон могат да се чуят два пъти Моцарт - 40 или Четвърта на Чайковски, или... примерите могат да се продължат) - репертоарен ход, който обикновено се предприема с презумпцията, че публиката ни (по-консервативна и не в състояние да преглътне провокациите на непознатото) трябва да се "котка". Добре, но си мисля колко представителни и за класиката произведения звучат или рядко, или никак в залите. Напоследък отново ми се върна усещането за мисловна безизходица у шеф-диригентите по отношение на репертоара. Или (още по-лошо) налагане на мераците на всяка цена "да издирижирам това, което другаде не биха ми предложили". Тъй като всеки оркестър вече си стана една отделна губерния, репертоарната координация съвсем се изтри като понятие и практика, и така все повече се стеснява кръгът на изпълняваното.
За да не бъда обвинена в черногледство веднага представям и една друга гледна точка - за възможността за сравнения - примерно между интерпретациите Миланов-Ковачев на Симфония - 40 от Моцарт или предстоящите Начев-Гилмур - на Четвърта симфония от Чайковски. Ако има какво да се сравнява, разбира се.
Тъкмо с подобна позитивна подготовка отидох на филхармоничния концерт. Още повече, че не съм от тези представители на гилдията, които се отегчават ужасно от много познати звуци. Човек винаги може да чуе нещо различно или да се замисли върху нещо. Така този път Юлиан Ковачев постави на изпитание поверения му оркестър, като го завъртя в орбитата на една тънка, деликатна фактура, каквато е Шубертовата, а след това и Моцартовата. В старанието си да бъдат колкото може по-изчистени, еднакви, балансирани и хомогенни, оркестър и диригент сякаш забравиха динамиката и интензитета в звука, което силно се отрази на персонификацията в изпълнението. Поради което Петата на Шуберт бе просто коректно просвирена; музикалният текст не "проговори" ясно, отчетливо и, което е най-важно, индивидуално. Малко по-амбициозно по отношение посланието към публиката прозвуча Моцартовата 40-а симфония, което не означава, че бе постигната необходимата изразна сила и философията на музикалното изграждане. Една среда, която не бих могла в случая да определя като "златна".
Колкото до ариите, те бяха поверени на Патриция Паче - певица с дълга и авторитетна биография. Представянето й бе изключително слабо - от случаите, когато човек започва да се чувства неудобно заради самия изпълнител. Допускам, че то се дължи на здравословни проблеми - въпреки, че в него се прокраднаха някои вокални "идеи", които бяха меко казано странни.

Екатерина Дочева







Кресчендо
декресчендо