Хари Потър, обяснен за мъгъли*
- Защо в книгата си "Философските тайни на Хари Потър" (издателство "ЛИК", 2001) почти никъде не споменавате името на Джоан К. Роулинг, авторката на вездесъщия днес персонаж?
- Основната тема на моята книга е посочена в подзаглавието: "Опит върху философията на приказното". Така че всъщност книгата е писана по повод на "Хари Потър", без да е собствено изследване на литературното творчество на авторката. Не се опитвам да търся и личната й философия - предполагам, че Джоан Роулинг не е въвеждала съзнателно дадени "теории". Нейният случай е различен от този на професионалния мислител Толкин, в чиито творби се усеща индивидуален философски стил в пресъздаването на онова, което той нарича "вторичен свят на приказното".
- Защо тогава написахте книгата си?
- Интересни за мен са съдържащите се в "Хари Потър" културни кодове. А те са донякъде независими от авторския стил, просто "прозират" в самата тъкан на интригата като нейна основа. Вероятно самата авторка би била изненадана от броя на откритите културни пластове, но това е въпрос на разгадаване при четенето. Всеки читател разгадава по своему и в това е богатството на такива увличащи истории.
- Как обяснявате актуалната потребност от магическото, която се прояви с феноменалния успех на романите за Хари Потър? Само в България първата от общо трите издадени от "Егмонт" книги търпи 35 000 тираж и непрестанни допечатки, а с пускането на филма на екран се очаква усилване на манията. А и професионални читатели на сложни текстове, след като преодолеят предубежденията си, биват обаяни от романовата интрига. Дали с "Хари Потър" не показваме своята потребност от завръщането на пределно отчетливи сюжет и персонаж?
- За мен "Хари Потър" беше възможност да се опитам да разбера една философия на обратното омагьосване. След Макс Вебер постмодерните философски среди много се занимаваха с теорията за разомагьосването на света, според която днес не само религиозното съзнание, но и вкусът към "невероятното", към "не може да бъде!" отбелязва спад. Но "природата" на мечтанията също не търпи празно пространство. Нормално е хората да не искат да приемат факта, че имат на разположение само една действителност. Психологическите опити да бъде уплътнен описаният вакуум насочва мнозина към най-различни форми на "магичното", където липсва скуката на ежедневието. Всички продължаваме да изпитваме нужда от приказки, които ни пренасят другаде, в една обещаваща и винаги по-добра "действителност". Такъв тип нужда задоволяват на "битово равнище" сапунените сериали примерно. Нашият битов свят все повече се управлява от пазарни "ценности", а човешкото съзнание се чувства все повече рамкирано в зададените модели за "щастие". Човек не е нито онова, което се изисква от него, нито пък може да се изчерпи в това, което му се предлага "отвън". Той иска да е "потенциален взрив" на възможности, на непредсказуемост, на свобода. А както е казал Дейвид Хюм, най-свободното нещо е въображението. Истории като "Хари Потър" дават точно тази свобода на въображението.
- Защо обаче точно "Хари Потър"?
- "Хари Потър" не е най-философската приказка, която познавам. Различията й с четиво като "Властелинът на пръстените" на Толкин са явни, макар че има някаква вътрешно "английска" връзка. За мен ще бъде изключително любопитно да съпоставя начините на екранизация на двете "мегаистории", доколко "виждането" на образите е "точна илюстрация" или "развихрено въображение" по повод на оригинала... Засега, поне по уважавания от всички касов признак, "Властелинът" излезе напред... Защо ли? Най-просто казано, има два типа приказни истории - едни, които се държат много близко до действителността и само "малко" я украсяват, и други, които силно се отдалечават в опита си да пресъздадат друга действителност. Е, "Хари Потър" е от първия тип и това донякъде обяснява огромното му влияние - децата много лесно разпознават своята училищна действителност - с предметите, гадните и добрите учители, приятелите и неприятелите, всичко това обаче "въоръжено" с една проста магическа пръчка, която начаса решава всички проблеми. "Властелинът" е от втория тип и изисква доста повече интелектуални усилия да си представим нещо "безподобно". Затова пък "безподобното", онова, което няма преки и скучни аналози в действителността, сигурно повече е въодушевило сценаристи и режисьори...
- Всяко дете иска да промени своя живот...
- ... И да си напише домашните с един мах на магическата пръчка, да превърне лошото другарче в жаба и т.н. Точно тук се намесва магията, която най-точно отговаря на спонтанността на желанието. Желанието за разлика от волята е мощен порив, който търси да бъде удовлетворен веднага - децата нито умеят да чакат, нито търсят рационални основания и моралност на изборите, които се налага да осъществяват. Докато възрастният човек общува предимно чрез своята воля, отнасяйки се критично към въображението си и дистанцирано към действителността. Магията е винаги желанието да си улесним живота...
- Но и възрастните се заразиха с "Хари Потър".
- Трудно ми е да отговоря защо. Може би това са възрастните, които не са престанали да бъдат деца, може би естествено се увличат от ефекта на "криминалната история" с продължение "следва"... Може би са поразени от ефекта на книгата върху децата им, а съвременните деца, трябва да признаем, не се изкушават кой знае колко от книгите.
- Забелязах обаче, че докато четем, ние непрестанно се занимаваме с разпознаването на персонажи, които кореспондират с Хари Потър... Ту Пепеляшка, ту Грозното патенце, ту Мери Попинз, ту Реми от "Без дом"...
- Е, в четвъртия том се появява и българин, Виктор Крум... Описвате интелектуалистката позиция, която разпознава културни кодове и шифри, пренасящи памет за традицията. Магията на въздействието върху читателя обаче се осъществява не чрез кодовете, взети сами по себе си, а чрез стила на поднасяне на въображението и чрез обсебването от играта - в случая интригата. Шахът - една затворена система от правила, съществува от хиляди години, но пак се играе не толкова заради огромното количество комбинации, а защото всяко съзнание преживява свое, индивидуално удоволствие от преживяването на тези комбинации. "Хари Потър" не е енциклопедия по магически практики (макар че е въведен реалният персонаж на алхимика Никола Фламел, пък и други исторически "припомняния", които децата няма как да разпознаят), а внушителна игра с "типичното" в детското въображение.
- Искате да кажете, че всички стародавни персонажи, които изброих преди малко, не са запокитени в забрава от триумфиращия навсякъде днес Хари Потър?
- Не са, защото всеки може да пренапише колкото си иска културни кодове (както Шекспир е възпроизвеждал антични сюжети), но най-важно е "разиграването" им. Кодовете са скелети, които трябва да бъдат одухотворени със стил. Философският пълнеж дава живата плът на една история, а стилът е нейната тръпка.
- Защо "Хари Потър" стана такъв небивал медиен феномен?
- Защото за детето светът на Хари Потър е точно толкова реален, колкото и неговият собствен. Няма друга подобна книга, медиите отлично напипаха тази нейна особеност. Пък и имаше вакуум, който трябваше да се заеме от някой голям герой. Може би Мики Маус овехтя и остаря, пък и вече изглежда доста наивен, простоват и неинтересен. Освен това си е мишка. На негово място бе коронясан Хари Потър, едно обикновено момче. По-късно от емблема той логично се превърна в продаваема марка, в мода, която стана предмет на заразителна реклама.
- Критична ли сте към този развой?
- Не, доколкото той е естествен. Всички опити да се "анатемоса" книгата са смешни и жалки. С намесата на "Кока-кола", чашките, стикерите и вафлите обаче "Хари Потър" се превръща в индустрия, в нещо, което може да се пипне и изяде... Защо ще му е вече на едно дете да чете книгата, когато може да попълни албума със стикери и като комикс да научи историята? Също като една реклама за майонеза, която ни убеждава, че това е "Вкусът на мечтите"! За съжаление, времената са такива, да си ядем мечтите, намазани на филия... Не знам дали това разомагьосване не е по-опасно от един философски анализ примерно.
- Какви са децата, обсебени от Хари Потър?
- Дали са "обсебени" не знам, просто са завладяни от факта на самоотъждествяването и предполагам, че историята ще ги "държи" не само с продълженията си. Просто Джоан Роулинг е остойностила реалното, обикновеното. Хари не е супергероят, както никое дете не е супергерой. Той е обикновено момче - естествен, спонтанен, без особени качества, много практичен, умее да оцелява при всякакви ситуации с помощта на приятели. Такива са и децата ни. Те са живи, докато ние сме до голяма степен изкуствени. Нашият опит е платен с борби и разочарования, а днес те не са длъжни да се борят, просто напредват. Днешните деца имат практически усет, какъвто повечето от нас нямаха. При нас всичко се получаваше някак си с усилие, измъчено, докато техният живот търси лекотата. Когато една ценност е полезна за живота им, те я възприемат - стига чрез нея да могат да се развиват и оцеляват. Нека не приравняваме обаче утилитаризма на прагматизма, в него също има морал. Но все пак има голяма полза и от "безполезните" неща... Мисля, че в това е големият риск за децата ни - да не разберат някой ден ползата от "безполезното".

29 януари 2002

Въпросите зададе Марин Бодаков


Лидия Денкова е старши научен сътрудник в БАН, доктор на философските науки. Води курсове по история на философията и световните религии в НБУ. Преводач на значими философски трудове от четири езика. Автор на коментирани антологии в областта на история на идеите. В началото на 2002 г. ЮНЕСКО издаде последната й антология "Толерантността".
Разговор с
Лидия Денкова



* Mъгълите, според романите за Хари Потър, са хора без магически способности.