Спете спокойно, деца!
... Колкото по-ограничено е полето на човешкото съзнание, толкова повече са психичните съдържания (образи), които се срещат като квазивъншни привидения, било под форма на духове, било като магически сили, проецирани върху живи хора (магьосници, вещици и пр.)... Сред всички възможни духове тези на родителите са най-важни от практическа гледна точка, оттам и универсалността на прародителския култ.
(Карл Густав Юнг, Избрано, Евразия - Абагар, Плевен, 1993).

Спете спокойно, деца! Екранизацията на "Хари Потър и философският камък" е най-после и на български екран.
Като изключим книжнината на Дж. К. Роулинг, за появата на този филм е виновен преди всичко английският продуцент Дейвид Хейман. Той създава компанията Heyday Films през 1996, а година по-късно - когато романът вече е излязъл, но писателката и персонажът й са все още неизвестни - издирва Роулинг и успява да получи авторските права. С проекта си Хейман привлича интереса и на филмовия гигант Worner Bros. След дълги баталии със студията той налага режисьора Крис Кълъмбъс - холивудски фаворит върху терена на инфантилното развлечение дори само покрай еуфорията от непостижимата детска изобретателност (на Макколи Кълкин) в "Сам вкъщи" - 1, 2, както и от родителската (на Робин Уилямс) в "Мисис Даутфайър". В интерес на истината, в своеобразната му terra incognita "Хари Потър...", изпъстрена с британски реалии (и препратки), американецът Кълъмбъс е дърпал яко конците на забавата (уж) според повелята на английската традиция - от стилизираната визия, през актьорските присъствия до магьосническия съспенс и... чувството за хумор - е, доколкото го има.
"Хари Потър и философският камък" е импозантно зрелище, материализирало с мегаразмах съмнителната фантазия на Дж. К. Роулинг (неслучайно книгите са без илюстрации). Екранът е романтична гладиаторска арена на битката между Доброто и Злото, където детското несъзнавано се превръща в герой - благодарение на магическа пръчка, разбира се. И на литературно-кинематографичния бекграунд, използван с пълни шепи от авторка и екранизатори.
Филмът "Хари Потър..." е нещо като минипъзел от лустросана версия на "Дейвид Копърфилд", частична тавтология по трилогията за Индиана Джоунс и плахи цитати от хоръра на Тим Бъртън ("Слийпи Холоу" например). С малка разлика - при Дикенс сантиментът на посланието е генериран от социалния патос, при Спилбърг - от перипетиите на креативната фантастика, при Бъртън - от издевателското остроумие, а компромисното им натаманяване в новия продукт се свежда до единия квазикулт - към какво ли...
Метли, сови, пръчки, хипноза, книги, мълнии, гори, тъма, полети, внушения, огледала и прочие атрибути на магьосничеството, въведени като алтернатива на делничния утилитаризъм, танцуват в такт с приказно-фантастичната екранна традиция - резултат и от майсторлъка на Кълъмбъс, впрегнал изкусителната визия на Джон Сийл (операторът на "Английският пациент" и "Талантливият мистър Рипли"), но сякаш повече от мощта на компютъра.
Автентичната връзка между "Дейвид Копърфилд" и "Хари Потър" е прелестният 11-годишен Даниъл Радклиф, забелязан именно в екранизация на Саймън Къртис по Дикенс за ВВС (1999), а дебютът му в игралното кино е "Шивачът от Панама" на Джон Бурман (2001). С изражение на любопитен мъдрец (благодарение и на очилцата), това дете въплъщава чаровното любопитство на света, гарнирано с тренирана от сирачеството скромност. Неговият Хари Потър е неустоим (поне за децата) с привидната си ординерност. Трогателни са и двамата му другари по приключения в магьосническото училище "Хогуортс": Ема Уотсън като прилежната командаджийка Хърмаяни Грейнджър и Рупърт Гринт като рижия нескопосник Рон Уинзли.
"Хари Потър..." е пренаселен с големи актьори, принудени да играят ту барокови чудовища, ту колежански клишета, ту фентъзи-герои... Честно казано, бих издържала Маги Смит не само като котка, а и като мишка, но сърцатото й присъствие не запълва ямата на буквалистката екранизация. Автентичната връзка между "Хари Потър..." и "Междузвездни войни" и "Индиана Джоунс..." е композиторът Джон Уилямс, но тук патетичната му музика се оказва не коментатор или двигател на действието, както сме свикнали, а най-досаден папагал.
Някъде четох признание на Кълъмбъс, че можел да направи филма и 9-часов - толкова му харесвала книгата!? Добре, че все пак се е удържал - и сегашните два и половина часа ми изглеждат мудни, подобно на триглавия пес Пухчо (разбирай: Цербер), не чуе ли свирня.
Парадокс - във време, когато дигиталната мания победоносно мете културните полета, се явява филм, интересът към който е инспириран от четене! Въпреки че екранизациите на бестселъри са отдавна присвоен холивудски приоритет, навярно за първи път в историята на киното появата на филм е следствие от детска читателска хистерия. Тя е толкова страховита, че се превърща в обсесия и за възрастни - вчерашните маниаци на "Междузвездни войни", трилогията за Индиана Джоунс, "E. T." или "Батман" се тълпят на "Хари Потър", сякаш изпаднали в амнезия. Нещо повече - почти всички участници в екранизацията са приели авантюрата, подтикнати от френетизма на своите деца и внуци.
Световният зрителски бум на "Хари Потър" феноменално затвърждава тезата, че голямата литература адски трудно се поддава на екранна версия - някой да е дръзнал досега да екранизира "Сто години самота" или да създаде игрална версия на "Малкият принц"; да е известна добра екранизация по Достоевски или Толстой, въпреки че са десетки (включително и в Холивуд)... Филмът "Хари Потър..." е верен следовник на печатния първоизточник с бесен успех (над 100 милиона екземпляра на 46 езика). При това двоен следовник - от една страна сценаристът Стив Клоувс коректно е адаптирал "литературата" (доколкото е такава), от друга - моментално се превърна в маркетингов гейзер, далеч преди да се появи на екран у нас. Нетърпеливи да дочакат заветната дата 15 февруари 2002, българчетата настояват за "Хари Потър..." на DVD или едноименната компютърна игра и буквално принуждават родителите да влязат в магическо съзаклятие с пиратската индустрия. По простата причина, че не биха желали да изглеждат клети "мъгъли" в очите на своите, посегнали към книжка, рожби. Какви ти тук добри сили, какво ти цивилизационно бягство - "Хари Потър" си е истински сабат на псевдокултурата.
Хитрите стратези на маркетинга вече подготвят втората част - "Хари Потър и стаята на тайните", за 2004 е заложена и третата. Но ми се струва, че поне у нас нещата ще приключат още преди да се е появил готовият втори филм. Както стана с манията "Покемон" - анимационното филмче си върви, но аксесоарният интерес към него е изчерпан. Между другото, това ми го подсказа мълчанието на моята 6-годишна племенница Димана, след като героично изгледа почти без смях "Хари Потър" на компютъра.
Да обобщя: феноменът "Хари Потър" за мен си остава енигма - почти колкото българската ситуация след 17 юни 2001.

Геновева Димитрова



Хари Потър и философският камък, САЩ,
152 минути, по едноименния роман на Дж. К. Роулинг, режисьор - Крис Кълъмбъс, сценарист - Стив Клоувс, оператор - Джон Сийл, музика - Джон Уилямс, художник - Стюърт Крейг, костюми - Джудиана Маковски, в ролите: Даниъл Радклиф, Рупърт Грин, Ема Уотсън, Джон Клийз, Роби Колтрейн, Ричард Харис, Йън Харт, Джон Хърт, Алън Рикман, Маги Смит и др. Разпространява Александра филмс, премиера в България - 15 февруари 2002.