Антропоцентризъм, енимализъм

Росица Кирилова и Олег Кулик: произволност на конюнкцията или имена от един порядък? Посветителството, избрано от единия и другия настоява сякаш за второто: "За животните с любов" и "За свободата на животните" звучат повече еднакво, отколкото различно. Просветителството им обаче опровергава първия слух: българското телевизионно предаване обективизира животните, скандалният руски концептуалист ги субективизира; при първото животинското е прицелено в човешкото и прилича на него, при втория артистичното е прицелено в животинското, бори се за него.
Антропоцентризъм и енимализъм (бягам от думата анимализъм, тя извиква съвсем други проекции и конотации): първият е алегоричен, animals като anthropos, но по-наивен и симпатичен, един обрасъл с козина и движещ се с лапи хомункулус; вторият е манифестен, едно преобръщане на хуманизма, оттласкващ от човешкото и насочващ към животинското. Хуманизъм със зверско лице.
Телевизията, всяка телевизия предпочита първата стратегия. Няма предаване, където животните да не приличат на хора. Показателно в този смисъл е шоуто "Най-смешните животни на планетата" по bTV, където те са припознати като носители дори на най-човешкото качество - смеха. Отдавна е известно, че единствено и само човекът е homo risor, единствен той има тази способност. Само че тв предаванията за домашни животни не се съобразяват с тази истина, още по-малко с другата - че животните не са хора. Напротив, за тях те са само малко по-несъвършени човечета, които именно с тази своя несъвършеност са симпатични и приятни, мили: куче, което пее (наскоро гледах по "Нова телевизия"), друго, което кара колело, или пък котка, която бърше пода. Говоренето на Роман Кафалиев е изградено изцяло върху тази убеденост, в едно предаване покрай президентските избори той дори припозна животните като оформящи индивидуални политически практики. Казано иначе, животните са обект на внимание и любов не доколкото са животни, а доколкото не са; те трябва да се оприличават на хората, за да са интересни на камерата. Домашният любимец като умалено копие на своя стопанин, а стопанинът - идеал и учител на своя любимец.
На Олег Кулик това едва ли би се харесало. Както и на Акиф Пиринчи, автор на един доста възхваляващ котешкия род роман, който така се и казва - "Котки". След акциите на зелените, след екологичните катастрофи човечеството вече не е така убедено в своето превъзходство и цялата тази несигурност го кара да бъде предпазливо към твърдения от рода "венец на природата" и "най-висше същество на Земята"; към безкритичното оприличаване на животните с хората. Тече едно дискредитиране на антропоцентризма за сметка на енимализма, което е все по-силно. Провокативните акции на Кулик не са просто ексцентрична екстравагантност, а (вероятно) начало на закономерен процес, при който животните нищо чудно трайно да се превърнат в субект на правото. Както е било през Средновековието, когато животни са били обвинявани и изгаряни на клада. Но сега обвиненията са към човека: един американец например беше осъден наскоро за жестоко отношение към кучето си - изхвърлил го през прозореца на колата си. В този смисъл стратегията, която следват животинските шоута по българските екрани, изглежда демоде: може би вече е дошло време да се мисли, че не животните са несъвършени хора, а хората са несъвършени животни. И то именно защото са се превърнали в хора.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин