Американският театър
след 11. IX.
Даниел Шрайбер: Г-н Карлсън, Вие сте професор по театрознание, а освен това и дългогодишен нюйоркчанин - след събитията от 11 септември какви значителни промени на театралната сцена в Ню Йорк приковаха вниманието ви?
Марвин Карлсън: Разбира се, има промени, които бият на очи, и все пак те не са толкова много, както навярно бихте очаквали. Естествено, веднага след удара театрите бяха затворени, а повечето от тях останаха затворени още четири-пет дни. Особено сериозни се оказаха икономическите последици, тъй като театърът в Ню Йорк е в значителна степен търговска формация. Особено големите постановки, които разчитат не на нюйоркската публика, а са зависими по-скоро от туристическите интереси, отбелязаха тежки загуби. Пет или шест шоута в Бродуей дори банкрутираха. Затворени бяха и няколко театъра на Бродуей, но не много, тъй като доста от тях зависят предимно от нюйоркската публика. В повечето случаи театърът - както впрочем и целият Ню Йорк - се завръща към обичайните си занимания, към това, което се е правило и преди. Друга значителна промяна е отлагането на няколко продукции, чиито премиери трябваше всъщност да се състоят след удара, тъй като техните постановчици прецениха, че са неуместни. Това са например "Убийци" на Стивън Сондхайм, пиеса, занимаваща се с редица убийства на американски президенти; извадена бе за продължителен период от плана на театъра и пиесата на Робер Льопаж "Времето на зулуса", очевидно защото сюжетно се отнася до катастрофирането на един самолет.
Даниел Шрайбер: Описвате реакция, която бихме могли да определим като политико-икономическа оценка. Дали има театри, които не споделят напълно тази особена форма на политическа коректност?
Марвин Карлсън: В общи линии театърът се опита да действа така, сякаш този удар не бе нанесен. Ще ви дам един пример: седмица след 11 септември отлетях за Европа, за да присъствам на няколко постановки в Лондон и Париж. За мен това гостуване бе особено вълнуващо, тъй като имах възможност да изживея тамошните реакции. Ето, например в Лондон гледах новата пиеса на Лео Бътлър "Излишен" и бих желал да ви прочета един пасаж от нея: "Не зная. Някой трябва да бомбардира тази кървяща страна. Това ще ни поразсъни. Садам Хюсеин или някой друг, ИРА или някой, който може да пожертва кръвта си. Какво е лицето му? Бин Ладен? Да, той може да го направи. Да пусне няколко тона антракс, за да ни научи какво наистина означава да страдаш." Премиерата на пиесата се бе състояла още преди удара. В Ню Йорк, в случай че изобщо не беше свалена от сцената, щеше да бъде зачеркнат поне този пасаж. Въпреки че именно с него се слага гвоздеят, именно в него се крие акцентът, който я прави значима. Но ние в САЩ не желаем акцентите. Не желаем да бъдем обезпокоявани. Ние не желаем да има неспокойство в сферата на американската култура.
Даниел Шрайбер: Обаче "Ливинг театър" постави например пиесата "Един ден от живота в Ню Йорк", която се смята за пряк отговор на терористичния акт. Какво мислите по този въпрос?
Марвин Карлсън: Това е единствената директна реакция в американския театър. Знам за още две съвсем малки театрални трупи, които повтарят това, което прави "Ливинг театър". А то е много просто: преразказват се истории, истории като например "Къде си бил по това време?", "Какво знаеш за случилото се?", "Как реагира?" и т. н. Е, би могло да се каже, че американският театър се занимава с удара, и наистина го прави, само че по съвсем различен начин. Защото в тази страна по отношение на драмата съществува много силна документална традиция - документалната драма, това е жанр, с който американците са свикнали, който те обичат. Така че изобщо не се поставя под въпрос важността на подобни художествени реакции или дори възможният им терапевтичен ефект. Но техният обсег е някак твърде ограничен. Ние тук се интересуваме много по-малко от теми, отнасящи се например до историята, а много повече от въпроси, засягащи психологията. В американския театър дори най-сериозните политически въпроси минават през филтъра на психологическия анализ. Необходимо ни е тъкмо това - да се чувстваме уютно с хората на сцената, които са седнали там заедно във всекидневната и спорят помежду си, обаче не за политика, а за това, което ги вълнува, за чувствата си. Да, и ми се струва, че този вид театър "Кажи ми как си се почувствал?" е твърде много американски, а и подобен художествен отговор на събитията съдържа голяма доза предсказуемост.
Даниел Шрайбер: В своя текст върху удара над Световния търговски център Славой Жижек описва нивата на символиката и на виртуалността на тези събития. И освен това поздравява САЩ с добре дошли в "Пустинята на реалността". Как се справя Америка именно с тази "Пустиня на реалността"?
Марвин Карлсън: Една моя много добра приятелка бе взела преди няколко дена участие в манифестация, посветена на мира, и ми разказваше, че била шокирана от враждебността и яростта, които взели връх там. Мнозина са сериозно разстроени от превърналото се вече в рефлекс размахване на американското знаме, както и от автоматичното демонизиране на врага. Обаче в сравнение с други американски градове, Ню Йорк е много толерантен, докато в САЩ има много градове, където си реално застрашен, ако участваш в подобна миролюбива манифестация. От определена перспектива в целия въпрос се вплитат до голяма степен и театрални елементи. Защото пред гледката на горящия и колабиращ Световен търговски център, естествено, през ума на почти всеки от нас минава една и съща мисъл, припомняща ни филмите на ужасите и на катастрофите. В края на краищата, гледали сме "Денят на независимостта", гледали сме как, например, Белият дом, големите ни исторически паметници биват сринати от бомбите, как Годзила се разхожда по улиците на Ню Йорк. Всички тези картини нахлуват в съзнанието ни и в това няма нищо изненадващо. Още повече, че за американците тези неща имат още по-далечни последици, защото нямаме никакво отношение към трагедията като елемент от културата. На нас ни липсва сетивото, с което да почувстваме трагичното; ние проявяваме усет единствено за мелодраматичното. Нашият национален жребий е да общуваме с тъмната, неосветената страна на човешкото битие. Естествено, всички тези филми са мелодрами. Да си представим типичния сценарий на някои от тях: там ще срещнете както извънземни същества, така и чудовища или дори терористични групи, които съвсем неочаквано нападат напълно невинни американски градове, разрушават Статуята на свободата или нещо подобно. Всеки от нас се чувства изключително шокиран, обаче Америка събира сили, отвръща на удара и унищожава злите твари. Това е познатата ни история и, за съжаление, това е и историята, която се върти постоянно в главите на повечето американци. Голяма част от "размахването на знамената" и на несекващото "Бог да благослови Америка" е перманентното художествено претворяване на тази история.
Даниел Шрайбер: Често се чува твърдението, че понастоящем Америка страда от някаква травма. Смятате ли, че театърът и представлението, в качеството им на медии, могат да играят известна роля в (повторното) изживяване и нахлуване на спомена за тази травма, още повече, че вие и без друго говорите за театрално измерение на събитията?
Марвин Карлсън: Искам да вярвам, че това е така. Но не съм оптимист. Много малка е вероятността театърът да заеме водеща роля в преобразуването и новосъзиждането на американския дух. Причината е, че в американската култура театърът се възприема преди всичко като бизнес и развлечение. Може би това е трудно разбираемо за европейците, особено за немците, които имат стародавна театрална традиция, от която се очаква намесата на театъра в политическия и културния живот. Ние просто не постъпваме така, а не виждам и причина в момент на криза американците да се насочат към театъра.
Даниел Шрайбер: Наскоро Жак Дерида говори тук, в Ню Йорк, за пробудената от удара печал по липсата на политическа концепция, засягаща, например, понятията тероризъм, граници или суверенитет. Смятате ли, че в хода на подобна кампания, свързана с тъга по липсващи ценности, биха се открили възможности, които не се изчерпват с настоящите зловещо-идеологически лозунги и водещата се война?
Марвин Карлсън: Както медиите, така и американските управници са схванали силата и въздействието на познатите сюжети на споменатите вече филми на катастрофите и се опитват да ги пренасочат и повторят, като използват за модел и приключилата вече война в Персийския залив.
Телевизионите кадри от бомбите, хвърлени над Кабул, са едва ли не същите като тези от бомбардировките над Багдад. Преобладаващата реторика също е извлечена от познатите сценарии и отново преразказана. Конструирането на заговор, зад който стои злокобният водач, непрестанните уверения, че само неколцина граждани ще станат жертва на прецизно проведените атаки, напълно изхабените вече лозунги от войната във Виетнам - чуя ли отново всичко това, ме обзема безгранично учудване: та те са лишени от всякакъв усет за иронията на историята. Проблемът на травматичните реакции е, че те осъждат жертвите си на непрестанно повтаряне на един и същи опит. Обаче и като индивиди, и като цялостна култура ние сме длъжни да намерим път, който ще ни помогне да се освободим от повторението; път, който да ни отведе до ново културно самосъзнание. Ала е твърде рано, за да преценим дали подобно нещо ще се случи. Преповтарянето на старите познати сценарии за военна разплата, търговската експлоатация на американското знаме, свързаните със Световния търговски център спомени на всеки ъгъл от улиците на Ню Йорк и накрая, нека се върнем към нашия контекст, отказът на театъра да се занимава с кризата, бездруго не ме изпълват с големи надежди.

Сп. Theater der Zeit, ноември 2001 г.

Превела Донка Илинова


Марвин Карлсън е преподавател в Колумбийския университет в Ню Йорк и е издател на списание "Западноевропейска сцена".
Даниел Шрайбер е театровед в Ню Йорк.

Даниел Шрайбер разговаря с
американския театровед
Марвин Карлсън