За Възраждането отвътре

В полето на новото българско литературознание книгата на Катя Станева е особено интересна като усилие да се изговори възрожденският опит "отвътре" - с фактите, мирогледните посоки и идеологическите принципи на неговото дискурсивно наследство. В този смисъл тя представлява коректив на наложилата се напоследък културологична тенденция да се чете Възраждането подчертано херменевтично, като се налага върху тялото на неговата текстовост моделът на някаква модерна концептуална интерпретация. Този стремеж е особено ясно, дори полемично заявен в първата студия: "Факти, фактори, фикции за Българското възраждане. Паисий Хилендарски". Изследването влиза в дебат с няколко появили се през 90-те години статии, които разбират рецептивното влияние на "История славянобългарска" като конструкт на следосвобожденското мислене, преди всичко на неговата потребност да изгради митология на националната идентичност. Историята, включително литературната, не е само мистификатор, твърди книгата, тя трябва да има своите основания във фактите и в идеологическите нагласи на всяка епоха, затова трябва да бъде правена, без да ги изпускаме от логиката и прицела на интерпретацията, без да ги жертваме в името на някакъв съблазнителен в пъстрата си модерност социокултурен модел.
Непосредствено след изследването върху Паисий, на другия тематичен полюс в обговарянето на възрожденската дискурсивност, бих поставила студията "Колажът като интерпретация: женски идентификации през Българското възраждане". Двете студии обрамчват тематичното пространство на книгата: от високата проблематика на националната идентичност в исторически-митологичен аспект до битовите (нерядко комични или пародийни) репрезентации на жената, на възрожденската женскост. Дори в "Колажът...", който очевидно работи с методологическия опит на съвременните изследвания върху рода, обективизмът на историческата ситуация е разбран като по-важен пред хипотетичната истинност на някаква модерна интерпретация. Целта на работата е чрез колажиране на "гласове/редове от емблематични творби" да сглоби "фиксирания в предосвобожденската литература портрет на българката". Все пак колажът, би трябвало да добавим, сам по себе си е твърде амбивалентен в "истинно" отношение конструктивен похват. Желанието да се намери "истинският" образ на българката през онези години няма (и не може да има) ясна граница с потребността да го разберем от позицията на собствения си опит.
В тясна връзка с това изследване е статията върху Петко Славейков: много интересен прочит на една традиционно и симптоматично пренебрегвана част от неговото наследство - сантименталната любовно-шлагерна лирика, онези преработки и подражания на ориенталската любовна поезия, които по принцип са неудобни за високия ред на българската културна памет. Оказва се, че именно там, в "низината" на историческите изисквания, Петко Славейков е особено интересен със своята изключителност спрямо възрожденската норма на мъжко-женските (любовни) отношения. Между рамките, които задават тематичните полюси в книгата, се нареждат портрети на Васил Априлов, Найден Геров, Добри Чинтулов, Райко Жинзифов; прочити върху Раковски и Христо Ботев. За да ги обобщя, ще кажа, че книгата е подчертано професионална, подчертано компетентна в полето на знанията върху българската възрожденска литература. Тя е текст, който предизвиква доверие, успокоява със сигурността на овладения факт, с неговото промислено разполагане в система от социални и дискурсивни явления.

Милена Кирова







Думи
с/у думи





Катя Станева. Гласове на Възраждането. Издателство Полис.
С. 2001.