Танц-галактика
Младите хореографи Галина Чолакова, Анна Пампулова, Росен Михайлов и Мариан Стефанов представиха в Националната опера и балет свои творби. Трима от тях са членове в трупата, Росен Михайлов е гост. Идеята за вечерта е провокирана за първи път от младите сили и подкрепена от борбената прима и директор на балета Маша Илиева. Тя сподели, че танцьорите са репетирали извън работно време и спектакълът е вътрешна продукция. Според Илиева, работата на трупата е възпрепятствана от липсата както на средства и спомоществователи, така и от безхаберието на Министерството на културата, което не помага.
Танц-галактика представи четири премиери. Откри се с "Притча за съдбата и мечтата" на Галина Чолакова по музика на Горан Брегович. В хореографския си дебют на тази сцена Галина развива темата за съдбата и мечтите като движещи сили на човешкото битие, не през фаталността им, а през копнежното търсене на смисъл. Хореографията на Чолакова не се отличаваше със завършеност, нито с нови инвенции, на пластичния език липсваше цялостност и еднородност, което може би се дължи на нейната неопитност. Но не липсваха и интересни моменти като дуета и дамското трио преди финалната сцена.
На финала видяхме "Хаосът в мен" на Мариан Стефанов по музика на Кемикъл Брадърс. Той прави опит хореографски да обедини техно, рейв и акробатични елементи с модерния танц. Динамичното полу-дискотечно, полу-транс усещане бе внушено доста сполучливо, а и оригинално. Не мога да отмина великолепното брейк-стил изпълнение на Николай Радев, който изуми с пластика, а и с артистизъм. Стефанов търси различните темпераменти, които се разкриват най-добре в движението. Въпреки експанзивната сила на неговия спектакъл личеше, че все още не успява да прелее едно към друго и да характеризира отделните хореографски платна, както и да градира динамиката на движенията, като в няколко кратки момента това се усещаше като празнота.
Хармонично впечатление носеше краткият, но силно ефектен спектакъл "Сами" на Анна Пампулова (музика Габриеле). Хореографията те доближава до театър-усещането. Движението е разпределено в три огледални двойки, които влизат в синхрон. Тук желанието е музиката да очертае и уплътни движението, то първоначално изниква от тика - конвулсивна кинема, което обаче се оказва не само индивидуализиращ елемент в спор с личността, а се превръща в издайник на душевните й метаморфози; на влечението към взаимност, близост и обич, които са самата и най-съкровена човешка субстанциалност.
Предизвикателството на вечерта се оказа хореографията на Росен Михайлов - "Хетероподи II". Може би най-експерименталният ексцентричен, но и креативен спектакъл. За съжаление публиката не можа да го разбере и да го акламира. Първият вариант ни е познат от Балканската танцова платформа. Музиката на Румен Бояджиев-младши е специално създадена за него. Втория вариант е също особено сполучлив, отново мултимедиен диалог между живи и виртуални танцьори. Движенческата партитура е на границата физикъл театър и танц, вписва се в тенденцията на пластиката на лежащото тяло. Бремето на гравитацията се преодолява от визията, а не от лекотата и скока, както е в класическия балет. Лежащото тяло унищожава силата на гравитацията чрез хиперболизирането й. Особено впечатляващ бе моментът, когато на огромен екран подобни на гърч движения виртуално се множат на пределен брой екрани. Докато в същото време девет женски тела, разпределени в групи по три, огледално ги продължават. Хетероподията, която в приблизителен превод означава "разностъпалност", е уникалността, която се устремява към другия. Стъпките са път между различието. Стъпалата търсят срещата, общото битие. Вървенето един към друг и пресичането е предадено чрез "шокиращото" пластично-визуално съсредоточаване върху стъпалата, пръстите, прасците и тяхното естетизиране. Оригинално се внушава идеята за транс-физическо усещане на комуникацията. За съжаление финалният видео-момент натежава поради липса на диалог с живото тяло.
Въпреки противоречивите внушения на четирите хореографски платна и различията в тяхното равнище, общото е стремежът личното усещане да се впише като фрагмент от цялото. Разбира се, добре е и за публиката, а и за самите артисти, да се срещат с нови естетически предизвикателства и идеи, изказани чрез езика на танца.

Петър Пламенов