На 14 февруари т.г. във Факултета по журналистика бе открита изложба Еротична фотография, организирана от "Spetema" и Българското фотографско сдружение. Изложбата бе открита от Георги Лозанов с думите:

Уважаеми дами и господа,
Знам, че съм в плен на повърхностни контрасти, но всички тези голи тела ме подтикват към идеологически клишета. Например, "програмна изложба". Спомняте ли се как през годините на социализма периодично излизаше някой мастит изкуствовед и заявяваше: "Настоящата изложба, организирана в чест на еди-кой си пленум на БКП, е програмна за съвременно българско изкуство"? Позволете ми, макар и със закъснение от един обществено-политически строй, и аз да заявя: Настоящата изложба, организирана в чест на кафето "Спетема", е програмна за съвременното българско фотоизкуство. Но не защото разкрива нови тенденции в развитието на актовата фотография (извинете ме за старомодния термин) или още по-малко, защото систематизира съществуващите. Не знам дали въобще си заслужава еротичните образи да бъдат разкривани или систематизирани. Снимането, ако се доверим на Зонтаг, възпроизвежда архетипите на сексуалното, а снимането на сексуалното обезсмисля и тази констатация. Получава се нещо като огледало, отразило открехната завеса, през която се вижда как някой открехва завеса... Единственият шанс да останеш в ситуацията е да се събуеш и да се измъкнеш на пръсти от нея, дори с риск да си проличи, че ноктите на краката ти са лакирани. И то не всичките.
Настоящата изложба е програмна по съвсем друга причина: една търговска марка е приела да защити публичното си място със (и със) средствата на творческата фотография; продажбата на кафе се е оказала съвместима с артистични жестикулации, които поставят на откровено изпитание инстинктите за битово самосъхранение. В този смисъл изложбата влиза в пряк диалог с естетическата програма на Българското фотографско сдружение, от името на което имам честта да говоря пред вас. Сдружението, откакто съществува, се стреми да осъществява срещи, включително и интимни, на комерсиалната загриженост с творческото безгрижие, на ползата със свободата. Подобен стремеж идва от очакването, че пастишите на постмодерността са в състояние да преодолеят разпалвано от мизантропи като Фройд противоречие между ценности и желания, между смисъл и удоволствие, между знаци и тяло...
Тялото. Тъкмо то превръща във фотографски обект културното очакване, което е родило изложбата, смесва ароматите на кафе и изкуство. Веднъж измъкнало се от непрогледните зони на табуто, от "затвора на душата", то се мотае голо из публичния свят, пресича интересите му и разпалва алчността му. Темата на изложбата, която откриваме днес (в деня на влюбените, според календара на нашата евро-атлантическа страстност), е въпрос: кой е законният собственик на голото тяло в съвременната култура?
Може би все пак рекламата, успяла да го препарира в милионни тиражи, да го натъпче, вместо със слама, със силикон и идеали и да го закачи на стената над камината...
Може би фикцията, тип Нютън или Вендерс, издигнала го в облаците по стълбата на грехопадението. Трябва ли да им вярваме, че днес голото тяло не може да бъде пипнато; че ако протегнеш ръка, само ще пробиеш екрана.
Може би тайнствеността, която кара изкуството да се спуска в клаустрофобичната пропаст на комплексите, за да доказва - отново и отново, че най-добрият начин да видиш голото тяло е с превръзка на очите.
Може би всичко е много по-просто - секс-шоповете, пределната достъпност и анонимност, прелюбодеяние с някой, който е никой. "Непозната, аз те предпочитам, ти единствена събуждаше желанието ми да бъда мъж". Елюар го е казал. Разбира се, ако съм успял да го цитирам точно.
Може би дори е още по-просто - обществените тоалетни, графитите по стените им. Тяло, съблякло и последните остатъци от личност, само плът, която движи плътта. Съвсем малко пространство на изчезналия "първороден срам", но по някой път си мисля, че има способността да се разширява като след взрив...
Всъщност, шегувам се. Всичко е ирония. Същинският собственик на голото тяло в съвременната култура е иронията и фотографите тук, струва ми се, го демонстрират с адвокатска ловкост. Иронията започва дори преди фотографията - от факта, че тялото е единствената вещ в света на вещите, която не е вещ. Така че всеки опит да се приближиш към него, те отдалечава, както всеки опит да се отдалечиш, за да го снимаш, предварително е обречен на неуспех. Затова най-сигурно е да търсиш образите му на дъното на чашката изпито кафе. "Спетема", естествено.
Честита програмна изложба!