Ничия земя 5. Медиите
Модераторът Ивайло Дичев предложи на участниците в дебата да рационализират по същество афективната медийна публичност в България. Той определи като важен проблем на културната ситуация у нас липсата на трайна перспектива на медийния дебат.
В своето изказване, "Държавата като проблем, или танц с пирамида", Валери Найденов заяви, че когато днес говорим за медии, фактически говорим за държавата. Той съобщи, че по условие медиите се полагат между държавата и културата, но тяхното реално поведение е на сиамски близнак на властта. Затова и критическият език, чрез който биват интерпретирани медиите и държавата, на практика е един и същ. И едните, и другите се стремят към централизация, бидейки враждебни към всякакви външни влияния, изтъкна Найденов. Според него, медийните субекти в България не се противят на включването си в държавната йерархия - споровете между отделните български медии се дължат на това кой, къде и в каква степен е внедрен в държавната пирамида в сравнение с конкуренцията. Затова и българските медии драматично преживяват смяната на политическата власт като смяна на конкретни личности, но не и на граждански норми и правила. След всяка изборна победа започват политически уволнения на шефове и неприятни водещи, но в българските медии те се извършват косвено: чрез промяна на регулаторните закони. Найденов смята, че ако медиите искат приемането на Закон за печата, то значи ратуват за доброволно робство в морално и правно отношение; робските рефлекси са хоросанът на държавната пирамида. Той реторично попита дали частните медии не се явяват обществени, след като обществото ги издържа без държавна принуда. Според него всички медии следва да бъдат изцяло частни, за да не може чрез обществените медии и органи като бившия НСРТ и СЕМ да бъде смазван политическият противник на управляващите. Само частната медиа може да се противопостави на политическата пирамида.
Бойко Василев обсъди слабостта и силата на обществените медии в България през призмата на Националната телевизия, за която "всички знаем, че ни най-малко не е обществена". Но трябва да стане такава, призова той, и това ще бъде истински знак за социално здраве и силна държавност.
Василев опроверга преобладаващите мнения, че никъде по света няма обществени телевизии, давайки примера на ВВС, PBS и други водещи световни медии. Той поясни, че не е задължително една обществена телевизия в малка държава да има имперски манталитет. Водещият на "Панорама" обори и становището, че обществената телевизия е по дефиниция невъзможна - една обществена медиа може да бъде налице, ако не бъде финансирана пряко от държавата, както и ако политическата власт не й поставя каквито и да било условия. Той остроумно нарече обществената телевизия "вярна съпруга", а частната привидя като "изменчива любовница". Според него общественият характер на телевизията ще бъде осигурен, стига да се съблюдава изискването в Програмните съвети да влизат независими и авторитетни публични фигури, както и да се следят рейтингите на предаванията и отделните журналисти. На травматичния за държавата проблем ще може ли тя да се изказва в обществената телевизия, Василев предложи следното притчово разрешение: Политическата власт, както Соломон, трябва да се откаже от своето собствено дете - телевизията, - за да не бъде то разчекнато.
Журналистът не вярва на тезата, че "безплатните" частни медии са изначално добри, а "платените" обществени - лоши. Често именно "скучни" за мнозинството зрители предавания са необходимите културни оазиси. Според Василев, дори когато му предоставят свобода, българският журналист не я цени. Обществото също не може да излъчи свои мощни представители в медиите. В крайна сметка: ако обществени медии у нас има, значи гражданското общество реално съществува. "Пък и може би трябва да погледаме съседските телевизии, за да заобичаме малко отмалко своята собствена БНТ."
Андрей Райчев заяви, че медиите - като съвместен продукт на икономиката и политиката в България - страшно са изкривили публичното пространство. Той смята, че медийният проблем се заключава във въпроса: в пропорцията между власт и собственост кое следва да преобладава? Райчев е убеден, че експертите у нас проспиват следното теоретично обстоятелство: в нашата цивилизация вече повече от триста години доминира икономическият ред. Отношенията, основани на обмяната, биват пренасяни и в други неспецифични за тях типове ред, в които по принцип трябва да съществува логиката на дара и контрадара. Като следствие, в публичното пространство, включително и медийното, са налице изключителни деформации, флуктуации и еклектики. Непазарните отношения, според Райчев, обичайно биват мислени като пазарни. Пазар за българите представлява и демокрацията, в която избирателите се самовъзприемат като купувачи. Той твърди, че факторите, съдействащи за "изправянето" на пространството, са нарастването на субектността и свободата в медийната среда за сметка на обмена. По-голямата самостоятелност на журналистите, ограничаването на медийната собственост и прозрачността на капиталите са решение на повечето медийни проблеми. А защо и журналистите да не бъдат собственици на медиата, докато работят в нея, попита накрая Райчев...
Иво Прокопиев настоя, че обществото търпи корупцията именно заради търпимостта на медиите към нея. Той изнесе данни, според които българският медиен пазар е изключително малък; никой, според него, няма каквито и да било идеи за стратегическото му развитие. Повечето медии са буквален инструмент на държавната власт и отдавна са забравили медийната си природа. За Прокопиев българската държава се случва съдържателно в медиите, но не и в самата себе си. Той смята, че за разрешаването на проблема с пазара трябва да бъдат взети спешни антимонополни мерки (за 1999 и 2000 година 80% от приходите от продажби на вестникарския пазар и 96% от печалбата в сектора се падат на ВАЦ). Нямаме никакви основания да смятаме, че българският политически елит ще се откаже от контрола си върху БНР и БНТ, добави Прокопиев. Според него най-разумното решение е назначенията на генералните директори в обществените медии да бъдат извършвани директно от премиера, за да може общественият натиск върху него да предизвиква и по-голяма отговорност спрямо взетото решение.
Георги Лозанов пожела да представи прост и близък до медиите разказ. Той смята, че дебатът "Какъв е проблемът с медиите?" фактически преповтаря стари дебати, в които всички очакват да се появи онова ново и нечувано, което да даде тласък за разрешаване на кризата в медийната ситуация. Престанал да вярва в чудото, Лозанов предпочете да говори с меланхолия.
Според него, формулировката на медиите като четвърта власт може да бъде интерпретирана единствено като метафора. Медиите могат да бъдат ресурс на власт само доколкото през тях функционират останалите три власти. Четвърта власт може да бъде единствено медийната аудитория - защото същинската власт винаги овластява своя краен потребител. Лозанов вижда като задължение на медиите това да проблематизират публичните установености и да връщат на аудиторията правото на избор, и то, забележете, непрестанен избор. В действителност чрез медиите в периода между избори управлява самата аудитория.
Доц. Лозанов си представи оксиморона държавна-пазарна медиа като редуване на "Актуално" с чалга... Той смята, че само тази смес осигурява изключителна публична акустика. Според него частните медии могат да изпълняват обществени функции, но пък тогава те разбиват пазарното мнозинство и играят буквално срещу себе си.
В заключение доц. Лозанов заяви, че чрез гражданското общество в медиите трябва да навлязат капитали, които да наложат и изискват нови медийни стандарти. Единственият изход е гражданското общество да играе в сърцето на медийния терен, като неговите задължително големи залози бъдат по оста капитали срещу поведение.
Живко Георгиев описа проблема на аудиторията с медиите. Той видя силно конкурентния български медиен пазар като изкривен както от монополните влияния, така и от ниската покупателна способност на българските граждани. Българинът, според Георгиев, гради своя собствена информационна стратегия, разфасовайки и колажирайки медийния продукт. Той подбира само онова, което пасва на "когнитивната му карта". Така отделният човек решава собствения си проблем: защо хем е добър, хем е зле - още повече, че произвелите въпросната реалност "лоши" хора му биват посочвани от Слави Трифонов, Маргарита Михнева, Бойко Борисов и пр.
Както малкият човек наказа политическия елит на прехода с избирането на Симеон II, така и днес той вече се чуди с кого да накаже своя избраник. Печеливши днес стават медии, които ругаят политическите интерпретатори; журналистите, които казват, че всички лъжат за голямата кражба... Всичко това кара Живко Георгиев да заяви, че днес аудиториите овладяват медиите. Свободата на журналистите няма никаква стойност, а медиите могат да имат единствено негативна власт - само когато искат да свалят някого от поста му. На няколко пъти той заяви, че не хората имат проблем с медиите, а медиите имат огромен проблем с хората.
В проведените след основните изложения разисквания Ивайло Дичев разполови изказването на Райчев на следните въпроси: Може ли журналистът да бъде виждан като чиновник, който произвежда определен продукт, или трябва да говорим предимно за морала, престижа и солидарността на журналистическата професия. Както и: От кого трябва да бъде налагана модернизацията в медийната среда - от държавата или от третия сектор?
Коментирайки изказване на Евгени Кънев относно неуспелия опит на медиите да формират нов манталитет, Христо Буцев се спря на нуждата от общоприети етически стандарти в журналистическата работа. Според него, появата на качествена медийна продукция е обективно възпрепятствана. Той се противопостави на логиката, според която щом обществото, по липса на друго, купува нашите "спукани гърнета", то ние следва да продължим да ги произвеждаме пак спукани.
Георги Лозанов поясни, че не само че журналистическата гилдия в България още не е конституирана, но и нейният ценностен консенсус възниква кампанийно, само в кризисни ситуация. В "мирно време" съгласие относно основните етически параметри в българския медиен свят няма.
Чавдар Найденов обясни, че доверието в медийните актьори пада в момента, в който те започват да обясняват смисъла на своето собствено представление, а Иво Прокопиев използва случая още веднъж да каже, че у нас вече няма никакво значение какво съобщават медиите...
Тук се намеси Андрей Райчев, който поиска да уточни въпроса дали медиите се явяват посредник или не са такива. Ако медиите се оплакват от своите клиенти, то тогава най-добрият посредник се оказва източникът на информацията. Парадоксално, но най-добрият посредник всъщност не е никакъв посредник...
Александър Кьосев се опита да върне дебата към зората на масмедиите, доказвайки, че вестниците ни най-малко са били прозрачни препредаватели. Историческият му ракурс ни отведе към края на XVII в., когато вестниците съвместяват възпитанието на обществото чрез протестантски морални аргументи, от една страна, с точната информация в помощ на търговския бранш, от друга. Кьосев описа възхода на полемичния етос на зараждащите се медии, провокиран от преместването на третото съсловие от кафенето във вестника. Никога медиата не е била прозрачна, заяви Кьосев, в нея непрестанно се борят пазарните гласове с гласовете на общественото мнение.
Копринка Червенкова вметна, че илюзията за свобода, която след 10 ноември медиите създадоха, постепенно се изроди в кръвожадност. Явления като Слави Трифонов, Маргарита Михнева и пр., според нея, сочат, че не бяха сложени своевременно някакви етически решетки, не бяха отворени и други канали, по които да протича общественото усещане за свобода. Сега то е сведено до правото да се режат чужди глави - най-вече на елита. Ние сме станали вампири, непрекъснато имаме нужда от кръв, заяви Червенкова.
Тук Валери Найденов се почувства уязвен и се постара да препрати темата за кръвожадността като типична за партийните вестници, но не и за неговия модел на работа в "24 часа"...
Огромният промискуитет на журналистическите нива, смята Ивайло Дичев, дава възможност в едно и също телевизионно предаване да бъдат равнопоставяни журналист от сериозния "Дневник" с журналист от булевардния "Монитор". Той изтъкна липсата на малцинствени и елитарни медийни пространства у нас, правейки аналогия с това как се разполага престижният, но не многотиражен в. "Монд" сред френския вестникарски пейзаж.
Според Бойко Василев в Германия също има рекламодатели и политически елити, които да удържат на повърхността елитарната политическа преса, но той не е сигурен, че българското общество разпознава нуждата от такива културни стратегии.
Михаил Неделчев припомни на аудиторията времето на "Всяка неделя" и нейния стремеж да удържа цялата аудитория, организирайки една фалшива общност, в която всеки отделен човек скрива собствената си липса на индивидуално битие. Според него днес подобни нереални общности организират "24 часа" и "Труд".
Андрей Райчев изтъкна, че българската публичност боледува от тежък дефицит на авторитети, които у нас обичайно представляват форми, но не и смисли. Така и Бойко Борисов само замества реалния фашист, а всъщност е "обвивка без бонбон"...
В заключителните си думи Живко Георгиев спомена, че хората ще бъдат все по-разомагьосвани от медиите, защото изчезва нуждата им от интерпретация. Както и че жертва на страховитите преходи от власт във власт - било тя политическа, икономическа или културна - стават първо медиите.

Марин Бодаков



На 9 февруари т.г. Центърът за култура и дебат Червената къща организира поредния форум от серията Ничия земя, този път под наслов Какъв е проблемът с медиите?.