Две вечери в зала България

Как да не отиде човек в зала "България" на концерт на филхармонията, след като програмата съвсем откровено го кани на среща с експонати от онзи, музикалноисторическия музей... Единствената симфония на Рихард Вагнер (парекселанс експонат, при това уникат за създателя си) и Реквием от Луиджи Керубини. Знам, че ще кажа нещо светотатствено за просветителския елит, но Керубини, старият италиански директор на Парижката консерватория, се е прославил през вековете най-вече с идеята да не разреши на Ференц Лист да учи в повереното му заведение, защото бил... чужденец. Другото му известно творение, операта "Медея", напомни за себе си, дори се превърна в "обект на желанията" от страна на оперните интенданти едва през 1953 г., когато Мария Калас изигра и изпя Медея, която се запомни като Медея на Калас. Това се случи в родната на Керубини Флоренция. И импулсира Пазолини да направи филма си - именно с нея, с Калас.
Симфония на Вагнер и Реквием в до минор от Керубини - програма, с която френският диригент Дидие Талпен гастролира на Софийската филхармония. Много интересна с външния си вид фигура, дошла сякаш заедно с избраните за концерта композиции от века на създаването им. Творението на 19-годишния Вагнер прозвуча динамически тромаво, грубовато, с една преднамерена помпозност в шествието на композиторите (Бетховен и Моцарт), чието присъствие в музиката си Вагнер по немски педантично отбелязва в "Моят живот". Както и да е, но в тази музика има и достатъчно "податки" към бъдещия Вагнер, които потънаха в общия грохот. Независимо от провокативно своеобразния жест на диригента. Може би прекалено своеобразен.
Много по-детайлирано бе изпълнението на Реквиема (най-сериозната "атестация" за творбата във времето са възторгът на Бетховен, Берлиоз и Шуман, но не съм убедена, че издържа на сравнение с Моцартовия реквием, с който бил "несравним за всички времена" - Шуман). Струва ми се, то се дължеше предимно на певците от Националния филхармоничен хор (диригент Георги Робев) - красиво, деликатно фразиране, хубави легати и хармонизиран баланс, които не можаха да бъдат затъмнени от известни интонационни несполуки, най-вече във високия регистър (сопрани и тенори). И доколкото музикантите от филхармонията се вслушваха и съмузицираха с хора, се стигаше до минути на красиво емоционално "разтваряне", каквото мелодичният пласт от фактурата на творбата предполага. Иначе Талпен, за разлика от външно романтическата си осанка, очевидно е привърженик на изпълнение, което публиката да си "довърши" в съзнанието - откъм изразност, емоция и градация на идеи в контекста на предложеното музикално слово.
Съвсем различна в посланието си бе програмата на радиооркестъра с шеф-диригента си Милен Начев. Най-популярни, "хитови" за създателите си произведения - Цигулковият концерт от Брамс и Четвъртата симфония на Чайковски, - събраха публиката в същата зала. И 25-годишната цигуларка Яна Дешкова, в момента специализантка при проф. Минчо Минчев във Фолкванг-академията в Есен (Германия). Дешкова дебютира с този състав и неговия диригент и с голямо удоволствие ще кажа, че това беше един много успешен дебют. В момента Дешкова е солистка със сериозен, висок потенциал - сигурност и стабилност на сценичното си присъствие, великолепна концентрация, която тя на концерта "изгреба" до максимум. Дешкова гради драматургията с ресурса на един модерен звуков манталитет, като рефлективно и гъвкаво се отзовава на всички идеи, които идват от диригента и оркестровия апарат. Концертното й поведение - като капацитет и резултатността, с който той се демонстрира - в най-добрия смисъл на думата е изпреварило възрастта й значително. Инструменталното й присъствие е в еднаква степен атрактивно - и там, където цигулката й води оркестъра, и в "обсвирването" на репрезентативни за оркестровите тембри епизоди. Забележително представяне, още по-забележително, подчинено на идеята за нейната изява, партньорство на Милен Начев. Неговият самостоятелен интерпретаторски "ход" бе Четвъртата симфония на Чайковски - изпълнение, което взриви публиката с емоционалното си внушение, подготвено, отработено и изведено до кулминацията си във финалната част на симфонията. Нямаше мелодрами, нито своеволни многозначителни ритарданди, още по-малко размекваща сантименталност; музикалната драматургия, достатъчно ярка в своята конкретика, бе експонирана по най-естествения, въздействащ начин, но мощно и с категоричен импулс на движението, който направо се развихри във финала. Оркестърът реагира преимуществено като балансиран, споен и владеещ своите възможности инструмент. Дори и един скептик по отношение на интересността на възможния днешен възглед за тази музика, какъвто съм, бе реално заинтригуван от цялостния ефект на въздействие.

Екатерина Дочева







Кресчендо
декресчендо