Что делать?

В речника ми пише, че "циганин" идва от гръцкото "atsiganoi", малоазийско племе. Речникът ми е чужбински - няма смисъл в българския тълковен да се търсят етимологии, защото там се мъдрят загадъчни определения от сорта на: "човек от пръсната из Европа и Азия народност от индийско потекло, която води скитнически или заседнал живот" ("Наука и изкуство", 1973). От двата речника заключавам, че "циганин" не съдържа априори обида, както и че политическата коректност в по-недъгавите й прояви не е от вчера. Това, че заменихме на административно и медийно равнище името "циганин", натежало от хубави, грозни, кокошкарски, музикантски, дрипави и щедри, хитри и нещастни, разпътни и честолюбиви истории, с циганското "ром", съвсем не ни сближи, а очерта нови форми на лицемерието и ехидната насмешливост. Както това, че общоевропейската администрация ни махна визите, не направи общоевропейското население по-благоразположено или по-информирано за нас. Българските граждани сме "гетизирани" в Европа с дейното участие на Европа (в по-малка степен и на самите нас), затова някак си изглежда естествено българските граждани да сме особено чувствителни към проблемите на гетата в собствената си общност. Но съжителстваме като непознати.
За малцинствата се говори малко или никак (изключваме броени целеви акции на неправителствено равнище с международно финансиране). И ако изпитваме най-общо любопитство да се просветлим по въпроса чрез радиото например, ще трябва да претърсим с лупа куп програми и я намерим, я не нещо малцинствено, в часове и с водещи, от които може и да ни се отще. Не познавам някой, който да има мотивацията и времето да се занимава с лов на специализирани предавания. Единственият шанс на културната журналистика да изпълни дълга си в този смисъл е да се разприказва за малцинствата от неочаквани трибуни и да не спира, докато различието не стане споделен навик, вместо повод за вестникарски жълтописи или интелектуалничещо тъпчене на място.
Беше чудесно да чуя интервюто на Анюта Качева и Георг Краев с доктора по история Румян Сечков в последната "Политура" (предаване за взаимодействието политика-култура, събота, от 16 до 17 часа по "Христо Ботев"), тъкмо защото беше неочаквано и добронамерено, нищо че като цяло не излезе от дифузния начин, по който се говори по щекотливи, но труднопродаваеми теми в България. Хубавото беше, че за няколко минути специалистът резюмира дати и съотношения, които не са широко известни, а трябва: у нас (10% от населението ни) има над 30 различни подгрупи цигани, които избягват да се сродяват помежду си и говорят на 18 различни диалекта; през 1957 г. с декрет е предприето последното "усядане" на номадстващи групи в България; през 1961-62 г. насилствено са сменяни имената на циганите; днес 80% от циганите отчаяно са заети с физическото си оцеляване, вследствие на което културният им статус е крайно неадекватен спрямо предизвикателствата на съвременния живот, а гетата се възпроизвеждат и обособяват. Имаха смисъл и бързите въпроси-отговори на водещите за неангажираността на управляващите в участта на малцинствата, но откъм изпълнение, в предаването остана да преобладава дифузното: темата не се експлоатира максимално (възможно ли е да говориш за циганите, без да дадеш думата на нито един? това не омаловажава ли популяризаторското ти усилие до упражнение по стил на гърба на някого, когото тихомълком подценяваш?), събеседникът в студиото не беше провокиран и поощрен достатъчно, илюстративният материал беше смущаващо произволен (анкетата със случайни минувачи бе на тема "Потребни ли са политиците?", а във великолепно подбраните за съпровод цигански музикални изпълнения изневиделица цъфна танго на Астор Пиацола, композирано за филм за военната диктатура в Аржентина). Най-големият проблем обаче беше общият тон на подялба (макар и дружелюбна) на "те" и "ние" - Георг Краев дори изтърва нещо за неравнопоставеността на "чуждия гражданин" спрямо българския (сещам се за Сали Ибрахим, която в "Пътят към рая" на Илко Дундаков развълнувано нарича България "златна държава" и "спяща красавица" - тя ли е чужда?). Не бе дори формулиран въпросът какво да се прави, най-важният по същество.
В "Приятели мои" на Марио Моничели има четирима застаряващи другари, които периодично се грабват и без предупреждение отпрашват заедно накъдето им видят очите да вършат дивотии, да гуляят, да се кикотят, но най-вече - да ползват правото си на свобода и веселие, спестено в неугледните им ежедневия. Наричат го "да ходим да циганясваме". Мисля, че, от една страна, шейсет минути могат да са предостатъчни за казването на нещо важно, а от друга - че само говоренето не стига. Иска се отношение, пристрастие.

Нева Мичева








От въздуха
подхванато