Наследникът:
Винаги съм смятал, че в епохата на соцреализма има нещо изкуствено, нещо преднамерено и демонстративно. Посещението на изложбата "Соцреализъм" в Градската галерия не промени това ми мнение; дори напротив, поради синтезираността на наблюдението, то по-скоро го затвърди. Не зная дали фактът, че моето поколение е почти извън рамките на това стегнато в себе си време, оказва положително или отрицателно влияние на мнението ми. От една страна сме, може би, прекалено "отвъд", за да разберем или поне да схванем онова съзнание на епохата, което се оформя само когато си вътре в нея и дава различен поглед на посланията; от друга обаче, може би именно това би ни помогнало да отсъдим по-безпристрастно, независимо дали в положителна или отрицателна посока, да погледнем на картината просто като картина, имайки, разбира се, все пак задължителното минимално познание върху времето и нормите, в които е била сътворена.
Но така или иначе, нещото, което ми направи най-силно впечатление, е отново тази показност и демонстративност, на моменти дори еднаквост, залегнала в основата на почти всяка една картина. Толкова прозирно и преднамерено желание да бъдем убедени, че зад червената идея стои "всенародно единодушие", "всеобщо въодушевление", масовата убеденост в правотата на пътя и начина, по който той се извървява, че за човек на моите години не остана почти никакав шанс за разглеждане на изложените картини без чувството на една голяма и твърда ръка отгоре, чиято политическа детерминираност е не стимулирала, а ръководела това изкуство, демагогизирала е това изкуство и най-сетне се е налагала в него като негова цел. Почти нямах чувството за убеденост на художниците, за горящо вътрешно желание, а за поръчковост, за това неумолимо, тежко и изкуствено присъствие на ръката.
Бих разделил повечето картини на два типа: от една страна преобладаваха грубите форми, обезличените лица, еднаквостта на тълпата (убедена до последния човек в червената идея, в нейните приципи, път и подходи), мрачността на този път и ежедневието на всеки един, обусловено от извървяването му, сивотата и грозотата на света. От друга страна, обаче, имаше картини, в които задружността в изграждането на този комунистически, по-добър свят, това наперено и отново еднакво щастие преобладаваше. Произведения, изобразяващи вече осъщественото ТКЗС, в което всеки веднага и с неизмерима готовност е предал собствеността си, за да работи в общия "колхоз" за общото благо. Тук, за разлика от повечето други картини, всички бяха засмени, силни народни люде, обединени в общото щастие.
Където бе изобразен един човек (освен Вождовете), съвсем ясно личеше стремежа на художника (може би по-скоро на партията) да се покаже, че той не е сам, че е един от множеството, от народа убедени комунисти. Ако това не можеше да се постигне чрез похвати от типа на вътрешна убеденост, блясък в очите, ясно послание на щастлива не-самота, убеденост в идеята и пр., то се прибягваше до други: например, една картина на Кирил Буюклийски е озаглавена "Песен за родината", като на нея едно момиче е изобразено с пионерска връзка (определеният стереотип на ученичка в онова време, на което и аз сам свидетел), със щастливо лице и "песен за родината" на уста. Съвсем ясно е за кой период от родината става въпрос, че самата песен не е просто за България, а за комунистическа България; сякаш откровените песни за родината имат епоха, време и режим, в които тя е по-обичана.
В други картини откривах асоциации с чужди художници. Да вземем например "Разстрелът при село Ястребино" от 1947 година на Димитър Драганов. Там открих не само прилика в заглавието с може би най-известната картина на Гоя "Разстрелът на бунтовниците" (3 май 1808), но и същата уродливост в лицата на жертвите, същата стойка на изпълняващия присъдата. Тоест тук личните ми впечатления от изкуството на испанския художник ме накараха да видя нещо друго в тази картина, освен гореспоменатите наблюдения. Нямам никаква представа дали този ефект е целен, но ако е така, се питам защо обречените на разстрел, които би трябвало да са положителните образи, имат досущ уродливостта на капричията на Гоя?!
Може би най-различно, не дотам показно впечатление ми направи портретът на Людмила Живкова от Дора Бонева. Там видях различност в изображението, липса на така крайната еднаквост на образите. Допускам, че картината е от по-късен период, например 80-те години, защото моите спомени от тогава са, че изисканите жени се обличаха именно така. Портретът ми открива една дама, облечена с вкус и елегантно, доста далеч от народните жени с яки прасци и забрадки, представени на повечето други картини. Самите цветове, размити и преливащи, показваха, поне за мен, малко по-голямата освободеност на художничката, различния похват и излизането от тази нормативност на обречено щастливи, народни, комунистически предани хора.
Изобщо през цялото време се чувствах успокоено-отдалечен от цялата тази епоха, често смаян, поради изброените по-горе причини, леко отегчен от това еднообразие в общото послание и донякъде неразбиращ цялото съществуване на това изкуство или може би на изкуството тогава, поне в тези му форми. Въртях се сред множеството (често почти идентични, въпреки различните автори, а понякога и коренно различни) портрети на Ленин, Сталин и Георги Димитров, под червените знамена, които и аз в ранните си ученически години съм носил с гордост и изправена стойка.
Но в крайна сметка епохата си е едно, поколенията съвсем друго. Моят поглед върху нещата, макар и съвременен, все пак е донякъде свързан или обременен от това отминало време. Би било интересно мнението на някой, роден към 1989 г., когато официално то приключи. Защото неговият поглед вече би бил съвсем изчистен от социална субективност и мотивиран от чистата история. С мен не е съвсем така.

Емануил Ангелов
студент V курс в СУ
23-годишен