Камък в челото
Наистина, като че ли е вярна мъдростта, постановила, че не биха могли да бъдат разбрани книгите, в които всеки исторически период записва делата си, без да се прочете книгата на изкуството, сътворявано от различни епохи. Родено от страстите на момента, то, изкуството, бързо се превръща в безстрастно свидетелство, в знаци от друг, по-малко трагичен, отколкото в своето собствено време, порядък от кодирани знаци, предизвикващи често възхищение, понякога само интерес и чрез които остава записана аурата на отделните стоп-кадри от цивилизацията.
"Народната власт", "Социалистическия строй" или "Периода на ускорено строителство на комунизма", ако се огранича само в тези три крилати заклинания от недалечното минало, се живееше като нещо, което ненавиждахме, но бяхме приели за неизбежност с отворен край, като проклятие, чиято отмяна нашето поколение мъчно вярваше, че ще дочака. Стряскащо внезапният миг, разрушил омагьосания замък на Желязната завеса, със своята най-спектакулярна емблема - падането на символа на не-свободата, Берлинската стена, бързо превърна спомена в "Империята на злото", в комичен театър на абсурда, в ужасяващ кошмар, опасен само докато го сънуваш и преживяваш във вид на реалност, от която не е сигурно, че някога ще се събудиш, и който се превръща в смехотворна небивалица от спасителната дистанция на утрото. Цялата "промяна" на annus mirabilis 1989 A.D.* запази двойнствената природа от безизходната предопределеност на романтизма (Едгар Алан По, "Залезът на дома Ъшър") до катарзисната празничност на рок- и бийт поколението от фестивала в Уудсток до концерта на Пинк Флойд "The Wall" пред сградата на Райхстага. Последвалото опаковане на същата сграда от Кристо добави последния, пост-модернистичен акцент на разваляне на магията и превръщане на демоните на миналото в безопасни, смешни и донякъде симпатични гномове и призраци.
Социалистическият реализъм беше наложен като част от неизбежността на махалото на историята на 20-ти век, разсякло континента Европа и по-голямата част на планетата на Съветска империя и останалия, релативно свободен свят. Той беше повече феномен, отколкото период в изкуството; по-малко стил, отколкото тъкмо "метод" за изковаване на "бойно оръжие в ръцете на пролетариата" и висш израз на изкривеното съчетаване на изкуство и тотална власт, пророчески видяно от Джордж Оруел ("1984"). Докато стиловете в историята на изкуството се определят в облика си с канони или догми, соц-артът направи експеримент със създаването на стил чрез репресия, тогава, когато изкуството вече беше достигнало състоянието, да може да бъде предимно изразяващо свободната духовност, противопоставяща се на условната подреденост на битието.
Всяка, дори и най-противоречивата историческа епоха, бързо отдалечаваща се назад към хоризонта на изтичащото време, бързо се преобразува в екзотика и произвежда екзотика. В любопитен паноптикум днес на пренаредената наужким мозайка от образа на желязната хватка на миналото се превръщат и творбите, рожба на предписания на всевластната посредственост, и партийния кич, и страховитите статии в "Работническо дело" и бойната пролетарска песен. Онова, което някак изгубва в забрава значението си, е че зад платната и скулптурите, възпели "новия герой" скрити остават човешки и творчески съдби, остава тежката дилема на художника да остане художник или драмата на бездарника, издигнал се върху вълната па политическата благонадеждност.
Изложбата "Соцреализъм" съзнателно е лишена от дидактическия детерминизъм на епохата, която представя и изследва. Тази експозиция има друга амбиция, освен професионалния научен интерес на нова светлина върху уж добре познати или недотам забравени явления, с цел те да бъдат обяснени (и самообясняващи се) по-добре от дистанцията на едно или три-четири десетилетия.
Тя поднася "срез от времето" на публика, намираща се исторически или емоционално достатъчно близко до представения период, за да може да остане безразлична. Тази изложба е пост-модерния опит от страна на Градската галерия да сътвори културен продукт от сеизмичния резонанс на срез от някогашен културен продукт, неочаквано запратен като камък в меката плът на съвремието.
Това е художествената сцена, може би?

Филип Зидаров

------
* Година на чудесата, лат. (б. а.)