Социалистическият реализъм
или рискът на една изложба
Започна да се навърта втората година на ХХI век. Започнахме следователно да пълним историята на новото столетие и нещо още по-задължаващо - да комбинираме генно цяло едно предстоящо хилядолетие. Повечето от нас очакваха този момент заредени с витално-оптимистична или с леко скептична надежда за промяна към по-добро. И не защото самият край на ХХ век даваше повод за такива нагласи, а защото ние, българите, сме имали не особено радостна историческа съдба и като че ли постоянно сме чакали да стане "чудото".
В очакване на чудото, на вълшебното преобръщане на съдбата, е отминал животът на нашите предшественици, в очакване на "чудото" измина нашата младост, надеждата за "чудото" владее и зрелостта ни. Не че можем в конкретен образ да представим това преобръщане. Най-общо обаче очакваме "чудото" да ни предостави възможност за живот, различен от биологичното оцеляване, живот по-динамичен и по-удовлетворителен, живот по-нюансиран и по-човешки, живот на духовността или поне замислен живот през посткомунистическите десетилетия...
Нямам обяснение защо към такива простички разсъждения ме наведе изложбата "Соцреализмът от колекцията СГХГ" (15 януари - 15 февруари 2002 г.). Определено обаче зная, че не изложените картини, графики и скулптури са причината. Най-малкото защото те са изпълнени с кога наивен, кога насилен оптимизъм, който днес определено предизвиква усмивка.
Иска ми се да вярвам, че и авторите на експозицията са я правили с добронамерен хумор. Че идеята им, при откриването да връзват червени връзки на посетителите, е също така проява на закачливо намигане към едно отминало, но оставило драматични следи в душите на художниците (и не само на тях) време.
Така бих приела изложбата, ако все пак определени въпроси, които самата експозиция предизвиква, не тревожеха съзнанието ми.
Първо, още при влизането погледът на посетителя е прикован, а духът му потиснат от налепените гигантски факсимилета, представящи публикации от тогавашния специализиран и партиен печат. Разбира се, целта на организаторите може да е била само да въведат публиката в атмосферата на времето от края на 40-те - началото на 50-те години. Време, през което по силата на международните договорености, поставили България категорично в съветската сфера на влияние (такава информация естествено не съдържат и не биха могли да съдържат избраните публикации), се извършва сталинизацията на страната, един процес, който включва налагането чрез силата на държавната власт на т. нар. социалистически реализъм в изкуството. Подходът, макар и учудващо традиционен за днешния - повече от ексцентричен - културен живот, определено е подходящ за тематична изложба, сложена в конкретни хронологически рамки. И той би бил не само приемлив, а и приветстван, ако въпросните препечатки бяха предшествани от "намигаща реплика", която да предпази зрителя (особено младия) от неизбежно завладяващите го недоумение и объркване, постепенно преминаващи в стрес и дори в омраза. Едно състояние повече от естествено, тъй като от сюрреалистичната действителност на улицата зрителят попада в не по-малко сюрреалистичния свят, който му открива галерията.
Любопитна е и информацията, подготвена за улеснение на журналистите при отразяване на събитието. Едва в нея се уточнява, че експозицията визира времето от 1945 до 1960 г. Този период е определен като "продължил в най-суровия си вид само около 15 години, но принесъл в жертва таланта на много български художници".
Може колекцията на СГХГ да позволява подобен категоричен извод, но за българската култура, за българското изобразително изкуство като цяло той е ако не неверен, то поне твърде неточен. Не ми се струва възможно авторите на експозицията да не знаят, че има определени разлики между обществено-политическата и духовната атмосфера през първите две-три години след 9 септември 1944 г., тази - от края на 40-те и началото на 50-те и следващия период - края на 50-те - началото на 60-те. Да не говорим за времето след това, през което "социалистическият реализъм" се възприема преди всичко като теоретичен постулат без особено практическо приложение.
Така в началния период българските художници живеят и творят в една все още плуралистична среда, която подхранва илюзиите им за нетолкова мрачна културна перспектива. "Соцреализмът" тогава е само едно от многото художествени течения. Непосредствено след това ситуацията коренно се променя. Засилва се и драмата на българските творци, които за да рисуват и излагат своите картини, са принудени да се адаптират към изискванията на нормативната естетика. Или да замълчат. В този смисъл възможност за избор на позиция има и в най-мрачните години на държавния социализъм.
През 1954 и 1955 г. - т. нар. начален период на постсталинизма - раздвижването в средите на художниците е осезателно. Именно тогава се провеждат бурните обсъждания на изложбата "Полски плакат", на картините на Ренато Гутузо, на Мексиканската изложба. Именно тогава рамката на "соцреализма" започва да се разчупва, за да се стигне постепенно през следващите години до сериозно (и тревожно за властта, в лицето на ЦК на БКП, който контролира културата) излизане от нея.
В началото на 60-те години либерализацията в политическия и в културния живот поставя началото на един необратим процес в развитието на изобразителното изкуство, в който участват и се реализират най-големите български художници, чиито творчески постижения до днес остават ненадминати.
Третият въпрос, който експозицията повдига, е защо организаторите са се изкушили да включат портрети от 70-те и началото на 80-те години. Дали защото "иконографията" на официалния портрет не се променя съществено във времето или защото искат (а може би не искат, но така се получава) да внушат, че всевластието на "соцреализма" продължава през всичките години на държавния социализъм. Възможно е ръководството на СГХГ да възнамерява в скоро време да покаже онази част от колекцията си, която представя създаденото между 60-те и 80-те години под примерното заглавие "Въпреки или заедно със соцреализма". Макар че, ако съдим по досегашната практика на галерията - експозицията "Плакатът в България 1946-1955 г." (март-април 1999 г.) нямаше продължение - това едва ли ще стане.
На излизане прегледах и книгата за отзиви. Написаното в нея потвърди основанията ми за тревога. От "осанна" до "разпни ги", от крайност в крайност, което оставя впечатлението, че освен възможност за емоционално отреагирване, изложбата във всяко друго отношение постига твърде малко. И не защото темата е "соцреализъм", а защото идейно-художественият проект на експозицията не е особено издържан. Защото по нашенски обичай мисълта на авторите е била еднолинейна.
Защото едва ли са си задавали въпроси от вида каква представа ще си изградят младите българи, именно поради младостта и незрелостта си и най-вече поради неосведомеността си, за творчеството на Никола Танев, Цено Тодоров, Дечко Узунов, Ненко Балкански, Стоян Венев, Александър Стаменов, Веселин Стайков, Васка Емануилова, Александър Поплилов, Никола Мирчев, само по видяното на тази изложба.
Оше по-малко са се замисляли авторите над проблема за самочувствието на съвременния български интелигент.
През 70-те години на ХVIII век Паисий е търсил, намерил и направил максималното, за да повдигне самочувствието на сънародниците си. Защото е бил убеден, че без съзнанието за собствената си значимост, те няма как да се възродят.
Днес българите като цяло не само нямат самочувствие, а са комплексирани и от държавата си, и от самите себе си. И ако единици се чувстват достойни, което ще рече уверени и настойчиви в пътя си напред, рискуваме да разколебаем и тях. Затова ми се струва, че и най-малкото невнимание, и най-малката грешка, и най-малката несполука могат да се окажат пагубни.
Иначе безспорно е, че за "сътвореното" и "унищоженото" в годините на "реалния социализъм" трябва да се пише, дискутира, то трябва да се експонира, но максимално обективно и непредубедено, чрез ключовата и отключващата дума "разбиране".
Защото когато разберем, можем по-спокойно да обвиним или оневиним, да предупредим или да предпазим, да строим мостове, вместо да рушим и малкото съществуващи...

Наталия Христова