Истината за миналото е тук и сега
Не съществува поглед към миналото, който да не е - в една или друга степен - селективен, тенденциозен. Чрез разказа си за миналото ние всъщност говорим не толкова за него, колкото за настоящето.
Какъв е погледът към миналото, който ни демонстрира наскоро откритата в Софийската градска художествена галерия изложба "Соцреализъм"? Ще се опитам да погледна на тази изложба не толкова като на арт-събитие, колкото като на събитие-симптом за случващото се (или по-скоро за неслучилото се) в света на политическото ни всекидневие днес.
В духа на Мишел Фуко и новите историци може да бъде направено едно твърде продуктивно разграничение: между историята, чийто предмет е миналото, реконструирано като набор от документи, и историята, която гледа на документите като на паметници. Да третираш миналото като документна маса, да накараш безмълвните следи да проговорят (по израза на Фуко) е един обективистки поглед, поглед, който веднъж завинаги ни откъсва от това минало и със самото това ни поставя в привилегирована позиция спрямо него; това е минало, което ни противостои като аналитичен предмет и в този смисъл ни прави свободни да боравим с него, нека го кажем пряко, като с инструмент. Обратно: да превърнеш документите в паметници, ще рече да търсиш и реконструираш една, макар и невидима с просто око, нишка, по която миналото се пренася и достига до нашето днес, до гледната точка, от която говорим за него. И по този начин ни обвързва със себе си. Тази връзка обаче е, така да се каже, двупосочна. Тя е веднъж от миналото към настоящето, доколкото, както посочват Фуко и Льо Гоф, документът е конструиран като паметник, тъй като е носител на властови структури и така е превърнат в конструкт, чрез който от миналото може да се упражнява власт над паметта на наследниците. На втори план връзката е обратна: от настоящето към миналото. Доколкото ние самите - без да си даваме сметка за това - сме носители на миналото, колкото и да ни се струва, че то завинаги е приключило. По този начин обаче се оказваме негови съучастници, а така - нещо особено важно - миналото не ни позволява да се оневиним. В един особен смисъл. Доколкото всички, дори и още неродените тогава, сме съучастници - поради това, че носим миналото в себе си днес. (И тук въобще не става дума за някакво минало, в което едни са били палачите, а други - техните жертви.) Става дума за онова, което Пиер Бурдийо нарича "въплътена история", история, която е инкорпорирана в нашите тела, в поведението ни, в безсъзнателното.
Когато казвам, че ще говоря за изложбата не толкова като за арт-събитие, имам предвид, че във важен смисъл на думата тя не е арт-събитие. Ако беше такова, то въпросният "мрачен" (както беше наречен от някои в пресата) период от социалистическото ни минало не би бил показан по начин, който позволява към миналото да се отправи един, ще го нарека, умъртвяващ поглед.
Става дума за следното. Изложбата в СГХГ представя не просто соцреализма, а както казва един от най-сериозните историци на този период в художественото ни изкуство Димитър Аврамов, неговата сталинско-ждановистка версия. Тя се отличава с категорична доминация на тематиката над формата на изображението. По тази причина са наложени няколко жанра (портрет, фигурална композиция), а останалите са напълно маргинализирани (пейзаж, натюрморт, да не говорим за изобразяването на голото тяло). Темите за вождовете, за строителството на новото общество, за трудовия ентусиазъм са водещи. Разбира се, може още много, професионално и в дълбочина, да се говори за този "нов стил" в изобразителното изкуство. Но ми се ще да обърна внимание преди всичко на начина, по който, струва ми се, той въздейства на лаика, при това днес. Защото най-лесното е да кажем: това не е никакво изкуство. Пред нас са произведения, които не предлагат, а вменяват гледна точка, позиция. Те са едноизмерни, натрапливи, дори агресивни. Замисълът им не е да поставят въпроси, а да налагат вече готовите отговори. Художественият канон на сталинско-ждановисткия соцреализъм не позволява да се изобразява съмнение, колебание, песимизъм. Димитър Аврамов привежда любопитен пример в тази връзка. През 1948 г. известният ни художник Илия Петров е нападнат по повод картината си Септември 1923 г. затова, че в лицето на ридаещата над трупа на сина си майка е изобразил единствено покруса, а не и радост от предстоящата след 20 години победа: "поражение - днес, победа - утре!", гласи точният цитат от статията.
От една страна пред нас са наистина свидетелства от уникален период. Но това изобщо не значи, че негови ключови характеристики не продължават да влияят върху културния ни живот (и не само върху културния) до самата 1989 година, а по всяка вероятност, макар и в модифицирана форма, и след това. От друга страна тези десетина-петнадесет години след 1944 г. са несъмнено един от най-бруталните начини за налагане на новата власт. С други думи: оказва се, че това е изолиран, но същевременно и ключов период от социализма. Неслучайно колекцията от близо стотина картини, графики и скулптури е била недостъпна в продължение на десетилетия и се излага за първи път след онези години.
И тук за мен идва основният въпрос: как се реагира на подобна изложба днес? Трябва да подчертая, че наред с изключително интересните материали (статии от вестници и списания, речи на висши партийни ръководители, както и на критици и изкуствоведи, снимки, отзиви и анализи), които заедно със самите творби са част от изложбата с цел да пресъздадат още по-пълно атмосферата на онова време (в залата дори звучат революционни песни), организаторите са се погрижили да съберат и покажат публикуваните днес реакции на изложбата. А те са впечатляващи, тъй като варират от ирония (вицове за соцреализма) през възмущение (от бродещия отново призрак на комунизма) до преки аналогии с непосредственото настояще (президентът Първанов е изобразен като един от вождовете на изложените портрети). Толкова наситено е впечатлението за студ и ужас, че те побиват тръпки, докато си вътре, а мръсна София ти изглежда светла и красива, когато излезеш от галерията, се твърди в един столичен всекидневник. Затова наричам погледа към социалистическото ни минало, който изложбата Соцреализъм ни предлага, умъртвяващ. Това е едно дотолкова стилизирано минало, че започваш да се чудиш как е било възможно и дори да се съмняваш дали въобще е било.
Търсенето на истината за миналото не е самоцел, включително за професионалните историци. Особено по отношение на едно минало, към което изпитваме срам, вина, ненавист, желание за възмездие или може би дори носталгия. Неистовият стремеж да бъде посочено с пръст, заклеймено и отречено е обясним, но за съжаление далеч не е ефикасен. Защото така си присвояваме ролята на патолози на миналото: ампутираме го, за да му направим аутопсия. Но и тук не би имало проблем, ако то беше вече мъртво. Но миналото е живо, то е в нас, в нашето настояще - независимо дали го искаме или не. И тъкмо тук, в случващото се днес, е и истината за него. Колкото повече живи късове режем от паметта за миналото, а то ще рече от самите нас, толкова по-малко ще можем да си отговорим: какви сме днес и защо сме такива? И както казват в психоанализата, не съществува истина, която ние сме забравили и която психоаналитикът (или в нашия случай историкът) е в състояние да ни съобщи. Защото самият акт на забравянето е свидетелство, че споменът за миналото е отложен в безсъзнателното, било то биографично или историческо. А безсъзнателното, по думите на Мамардашвили, е онова, което не се е сбъднало и което иска да се сбъдне. Оттук: миналото е онова, което още не е било.
И връщайки се към повода за тези размисли, изложбата Соцреализъм, не мога да не си дам сметка колко зловещо звучи току-що казаното. Но то ще звучи все така зловещо, докато най-сетне не се проведе, колкото и болезнен да е той, публичният дебат за социалистическото ни минало. Тъй като ние, мисля си, нямаме друг изход освен - вместо да абортираме - да акушираме на раждането на истината за травматичното ни минало.

Нина Николова