Съвременникът:
Едва след Първата световна война, с малки изключения, изкуството у нас започва силно да се интересува от развитието на Запад. А там след импресионизма, фовизма, експресионизма, кубизма, дадаизма, сюрреализма вече прииждат нови вълни и течения. Но в 20-те години талантливи български художници не внасят последните тенденции, не се и докосват например до сюрреализма, а по-скоро до късния импресионизъм и експресионизъм. Може би се е дължало донякъде и на силната инерция от "Родно изкуство" и академизма. И все пак художниците, които след войната са се учели в Германия, Франция, Италия, своеобразно осмисляли видяното. Без да разгръщат кой знае колко широкоцветната палитра на пленеристите, са творили Сирак Скитник, Константин Щъркелов, Никола Танев... От следващото поколение Иван Ненов е донесъл пластични прийоми и вдъхновение от Италия. Дечко Узунов, възпитаник на "Родно изкуство", след студиите си в Германия, е преминал към по-експресивни живописни трактовки. Кирил Цонев се е върнал с богат принос от Южна Америка. Разцъфтяла е палитрата на Бенчо Обрешков, Елиезер Алшех е напомнил и за фовите и за експресионизма, но всъщност разкрил своя деликатен, тайнствен вътрешен свят. Вера Недкова дръзко е внесла нова естетика (и я устоя до края на дните си...). Зоя Паприкова още сред съкурсниците си Илия Бешков, Илия Петров, Александър Стаменов е очертала яркия си талант, а доразвила възможностите си на Запад.
И вече в 30-те години десетки наши художници и художнички разкриват и творческия, и моралния си облик.
Но още в средата на същите години в създадените дружества започва онова, типично българското "заяждане -изяждане". Творците се делят не творчески, а политически на леви ("народни") и десни ("буржоазни"). Агресивни са някои от левите членове на "Новите". От позиции на "полезния реализъм", който ползва сюжета, за "да показва действителността", те се нахвърлят на "Независимите", обвинявайки ги във "формализъм, естетствуване" и пр. грехове. С политически тези започват да се налагат и "корифеи" на марксизма-ленинизма: През пролетта на 1939 година Тодор Павлов обявява, че в изложбата си Васил Бараков се е "плъзнал по наклона на естетизма, формализма и модернизма".
Малко след него, пак в "Заря" и пак през май 1939, несполучилият в изкуството Любен Белмустаков дебютира с ожесточена статия за "Мъртвата природа" на Бараков и скоро се превърна в ожесточен критик на "буржоазното" изкуство от позиции на "художествения реализъм", както у нас се наричаше за камуфлаж до края на Втората съветският социалистически реализъм.
Непосредствено след войната към Белмустаков се присъедини Богомил Райнов (после го осмя...). Талантлив и ерудиран човек, тогава той се отказа от всички свои стойностни естетически ценности и в ужасяващата си "Естетика" проповядваше, че социалистическият реализъм е единствено оръжие срещу изкуството на капитализма и империализма... Като отрече цялото модерно изкуство, обяви съветския соцреализъм за "всемирноисторическо" явление, защото... там били увековечени "най-скъпите образи на социализма - образите на гениалните вождове на революцията Ленин и Сталин. [...] Няма по-велика, по-любима, по-вдъхновяваща тема за съветските творци, от темата за вождовете...". Втората част на Естетиката представлява изключителни славословия за Вълко Червенков, речта му пред V конгрес на БКП и възторжено одобрение на Червенковата ярост срещу Александър Жендов... (Уви, самият Б.Р. пое изпълнението на неговото морално убийство...) И в това имаше нещо дълбоко трагично... Благословен от "горе", Б.Р преподаваше естетиката си на студентите. (Изданието е от 1951 г. в хиляда екземпляра, но който не го е прелиствал, не може да си представи.)
"Любимата, великата, вдъхновяващата тема" за вождовете още в първите години на социализма се внесе у нас и дори най-артистични дотогава творци започнаха да произвеждат стотици живописни портрети на Димитров, майка му, първата му жена, Червенков, Коларов (по-късно Живков, Людмила...), вождовете бяха и в обилието от графики, мозайки, скулптури, монументални композиции. Освен това възможно най-широко бяха застъпени партизански, септемврийски - от 1923 и деветосептемврийски сюжети, заедно с "Лайпцигския процес", "Димитров сред младежта", "Червенков сред кооператорите" (горкият Дечко Узунов!)... Някои и досега красят Националната галерия, а монументалните фрески в залите на НДК са доста нелеп фон на международни и нашенски президиуми на съвременни симпозиуми и конференции.
Но декретите, сваляни "отгоре", са едно, а приспособяването към конюнктурата - лично дело на вътрешно неустойчивия творец.
Към панегиричната теория за соцреализма на Б.Р. Атанас Стойков, малко по-късно, но като член на ЦК на БКП, идеологически се изсили да срине изкуството на капитализма и империализма в "Критика на абстрактното изкуство и неговите теории" (1963). Но в свръхлуксозно издадената книга цветните репродукции са доказателство за несъстоятелността на внушенията, че изкуството със своето съдържание трябва да обслужва комунистическата идеология и практика.
Вече в средата на 80-те години Димитър Аврамов, пишейки за десетилетието 1956-1965, прекръсти соцреализма в "академически реализъм" или натурализъм, но по същество и той силно защитаваше сюжета, съдържанието. Наистина, извади от "академическия реализъм" Дечко Узунов, Бенчо Обрешков, както и много художници от следващото поколение. Така или иначе, соцреализмът от 1944 г. си остана единствен официално утвърден поне до... 1984!
Ако прелистим каталозите на ретроспективната изложба "30 години българско социалистическо изкуство" от 1974 или на следващата Обща художествена изложба от 1975, посветена на 30-годишнината от 9.09.1944, ще се убедим, че все пак е започнало известно развитие. Сред подбраните картини, скулптури и разните графични техники (карикатурата липсва и в двете изложби!) вече са много по-малко патетичните соцреалистически сюжети и дори портретите на вождовете. От каталога на "Ретроспективната" се вижда, че много автори сами са преоценили своите творби от дългия период на соцреализма и са предложили други свои творби... с изключение на Стоян Венев, Никола Мирчев, Илия Петров, Александър Поплилов, Стоян Сотиров, Панайот Панайотов... Верни на сюжета - борба са останали и Атанас Нейков, Атанас Пацев, Симеон Халачев, Христо Стефанов и др. Само с портрети на Ленин и Димитров още държат да се представят неколцина, а с портрет на Живков, между иначе характерните си работи, бие на очи... Васил Стоилов(!), докато М. Пейкова и Г. Ковачев изписват Живков и колективно. Но в зависимост от това кога са правени, част от портретите, поне по техника вече не са соцреалистически. Сега като продължение на портретуването на вождове, се преминава към портретуване на герои на труда и заслужили деятели. Но като че ли повечето участници в тези паметни изложби са се поосвободили и още в 70-те години се представят с композиции, пейзажи, дори с натюрморти.
В 70-те години и Дечко Узунов и Александър Стаменов, и Ненко Балкански вече напълно са отхвърлили деветосептемврийското си старание, върнали са се към себе си. (Дечко - към експресивността, та по-нататък дори към абстракцията.)
Както големите - Алшех, Вера Недкова, низвергнатият след 9 септември 1944 г. Кирил Цонев, преживелият в лагер Тодор х. Николов и други, бяха устояли на натиска и арогантността, верни на себе си и на своята естетика.
Прехвърлях споменатите каталози и де спрях на словото на Павел Матев - тогава председател на Комитета за изкуство и култура при откриването на "Ретроспективната" от септември 1974. Там той подчертава, че "...българските художници са били и ще бъдат винаги с българската комунистическа партия..." Припомня също първия протокол на Съюза на художниците веднага след 9.IX. 1944, където между другото пише, че "...истинският художник трябва да има уяснена идеология, която да почива върху съзнанието за икономико-политическите условия". А в следващата точка следва и декларацията на художниците: "Готови са да се мобилизират, за да обслужват пропагандните и идеологически задачи на народната власт."
Боже, дай им сили вече да не служат на която и да било власт!
В порядък на известната в онези времена самокритика ще си призная, че не посмях дори да отворя дума за соцреалистическата "епопея" с паметниците и барелефите в скулптурата, в гигантското тиражиране на соц-графиката. Ограничих се само в авантюрите на живописта. Пропуснах и изреждането на титлите и званията (заслужил деятел, народен деятел, герой на социалистическия труд), така характерни и за даряващите, и за носителите, и за времето. Не се спрях и на развитието на своите съкурсници, с едни от които постъпихме в Академията в 1941 г. (напр. с Никола Мирчев), а след войната и ред други обстоятелства, когато завършвахме в 1946 г., в курса ни беше останал едва ли не единствен и като величина, и като фигура, Генко Генков. Още тогава той вече изявяваше в пълна сила творческия си капацитет и независимост.
(Колкото за скромната ми особа, по време на абсолвентската ни изложба в "Работническо дело" се появи много отрицателната оценка за мен от Косена Панева: Картините ми били формалистични, упадъчни... И тъй като вече ме бяха атакували за формализъм, упадъчна поезия, от страх, че ми идва твърде много, оставих рисуването само за собствено ползване...)
Сега в Градската галерия се представя сравнително малка част от образците на соцреалистическото наследство, но дори и толкова стига. Гледаме ги с печална усмивка. Загубен за развитието е повече от четвърт век и днешните поколения като бързат да наваксат, често вадят образци и подражават на вече доста похабените на Запад още в 50-60-те години нефигуративно изкуство, концепционализъм, инсталации и още какви ли не "изми", прибавяйки главно към инсталациите едно доста фриволно българско "нео"...

Невена Стефанова

Невена Стефанова е поетеса и белетристка, възпитаница на Художествената академия. Сред последните й книги са собствената антология "Помръкнали сияния", "Книга за Михаил Величков", автобиографията "Авантюри".