Още за българските писатели

Антон Дончев

Могъща статия в японския "Дейли Йомиури", озаглавена "Ужас в името на Бога"1. Започва с уговорката, че епосите в киното рядко имат успех, защото тревогите на древните императори са чужди на днешните хора. Поради тази причина актьорите охкат и ахкат двойно повече от нормалното, при това щедро размесени с конска плът и костюми. За справка, вж. провалите на всички досегашни Клеопатри.
"Съвсем различен от тези епоси обаче е забележителният български филм от 1988 г. "Време на насилие", който ще можем да гледаме и през следващата седмица единствено в Бункамура. Изграден върху многотомния (sic) роман на Антон Дончев от 1975 г. "Време разделно", "Време на насилие" разтърсващо пресъздава истинската трагедия, която се случва в планинската част на страната близо до гръцката граница през 1668 г.
Въпреки че екранната версия е 2 часа и 44 мин., филмът държи здраво благодарение на вдъхновената режисьорска работа на Людмил Стайков, когото често наричат "българския Куросава". (Естествено, става дума за младия Куросава.) Стайков постига почти невъзможния подвиг да направи съдбите на хора, за които нищо не знаем в началото на филма, жизненоважни за нас."
Следват похвали за актьорските изпълнения на Йосиф Сърчаджиев, Иван Кръстев, Руси Чанев. Споменава се и за възможна алегория с комунистите, които взимат децата в политически организации още от малки.
Когато нещо е хубаво, не знаеш какво да съкратиш.

Веселин Андреев

Некролог, но си струва да се прочете2.
"Веселин Андреев, който почина на 72 години, бе един от най-изтъкнатите проправителствени писатели, въпреки че едно от последните му действия, преди да отнеме живота си, бе да прокълне бившия си покровител, диктатора Тодор Живков, и да напусне партията, на която е служил през по-голямата част от кариерата си. Като непоклатим поддръжник на комунистическия режим и ветеран от отряда "Чавдар", чиито кадри формираха елита от приближени на Живков, посттоталитарната ситуация едва ли му беше много по вкуса. В предсмъртното си писмо Андреев призовава колегите си писатели да очистят творбите му от комунистически фалшификации и заявява, че е щял да напусне много преди безкръвната революция от ноември 1989, ако е знаел за "икономическите, политически и античовешки престъпления" (Цитатите са преведени от английската статия - Б.а.)... "Проклети да са Живков и живковистите."
Следва кратка биография на покойника, състояща се от факти, които, общо взето, знаем - роден в Пирдоп, марксизъм-ленинизъм, партизанска дейност 43-44 г., песни и разкази за нея. "През 80-те този "придворен поет" на комунистическата партизанска клика се превръща в едно затруднение и анахронизъм. Когато накрая веригите се разкъсват, Андреев няма място нито в литературата, нито в политиката, а неудобните въпроси относно ролята му в много комунистически ексцесии зачестяват; говори се, че Андреев лично е убил принц Кирил, по-малкия брат на цар Борис и Регент на България през 1945."
Ако всичко това е вярно, очевидно само силата на словото понякога не е била достатъчна.
"- Мисля, че Андреев е бил депресиран - каза Живков, научавайки за смъртта му."

Стефан Цанев

Рецензия за "Последната нощ на Сократ" - първата постановка на румънската трупа "Театър на Леванта", гостуваща в Глазгоу3. Всичко на сцената е затъмнено, ехтят мрачни звуци, които внушават чувството за тоталитарно злотворство. Сократ живее в клетка с решетки и замрежени от паяжини тунели, "но подгизналият декор не може да замъгли блясъка на творбата, която е особено богата на драматични внушения.
Сократ (М. Андрееску) прекарва последната си нощ на осъден под гневните крясъци на тъмничаря (В. Уритеску). Взаимоотношенията им не се ограничават единствено до словесния дуел. Представлението е с подчертано физическа страна - те скачат нагоре-надолу по решетките и стените на килията скоро рухват.
Това е искряща, предизвикателна работа, която нанизва представата за демокрация на прът и безмилостно я размахва насам-натам. Интелектуално ангажираща."
Само едно ме притеснява и то е следното: "Няма превод, а само кратки резюмета на отделните сцени, но напреженията на сцената сами обясняват себе си".

Стефан Гечев

Рецензия за американската постановка на пиесата на Стефан Гечев "а.к.а." в Центъра за изкуства Колумбия4. Режисьорът Николай Цанков е участвал в българската премиера през 1989 г., а сега е и преводач на текста, заедно с американската си съпруга Мими.
"Малко трудно ще е пиесата на Стефан Гечев "а.к.а." (Бел. ред. Вероятно с това заглавие е представена драмата "Процес за изчезване тялото на Исус Назарянина, наречен Христос".) да предизвика в Америка въздействието, което е упражнила върху публиката през 1989 г. в родината на драматурга България. Съдебна драма за изчезването на тялото на Христос, тя се появява на театралната сцена 17 години след написването си, едва когато демократичните сили превземат политическата."
Останалото е почти изцяло коментар на режисьора Цанков: "в крайна сметка тук зрителят е поставен на съд" и "пиесата имаше огромно емоционално и интелектуално въздействие върху аудиторията [в България (бележката е на американския журналист)]. Звучеше с недвусмислено политическо послание, като силен глас срещу тоталитарния режим."
Накрая Цанков изразява очакването си, че американската публика може да открие други аспекти на пиесата, с които да се идентифицира.

Христо Бойчев, Иван Кулеков

Статия за незабравимата 96-та година и предстоящите избори5.
"В София двама комици (истински) провеждат сатирична кампания за президентския пост срещу професионалните политици. Според думите им така са спечелили сърцата на недоволните гласоподаватели, че току-виж спечелили и изборите на 27 октомври.
- Смятаме, че всеки интелигентен българин с чувство за хумор ще ни подкрепи - каза писателят и сатирик Христо Бойчев. "Ако реакцията на хората по улиците означава нещо, ние ще спечелим."
Бойчев, 46-годишен, и съратникът му Иван Кулеков, на 45, се опитали да се кандидатират за президент и вицепрезидент още през януари 1992, но били отхвърлени поради технически детайл. Този път се ползват с подкрепата на малка партия, наречена "Движение на пенсионерите, безработните и бедните".
Това може да не прозвучи много смешно, но българите вероятно търсят помощ под дърво и камък.
В страната има дълбока икономическа криза...убийството на Луканов...месечна инфлация около 20%...очаквания за режим на тока и недостиг на хляб в предстоящата балканска зима.
- Нашата кампания може да се разглежда и като форма на политически театър, в който участва целият български народ - заяви Бойчев. - Българите имат много силно социално чувство за хумор и ние ще им дадем възможност да го изразят.
О, ха на бас, че са се смяли по целия път до урните."

Анна Заркова

Съобщение за похищението над българската криминална топ-репортерка6. "...сериозни изгаряния...извършителят е избягал...Репортажите на г-жа Заркова за организираната престъпност са спечелили няколко български награди за журналистика."

Румен Шомов

Рецензия за английската постановка на "Гълъба"7.
"Назовете пиеса на името на птица и публиката ще прекара останалата част от вечерта в очакване на момента, в който символичният й смисъл ще се разкрие. В "Гълъба", първата пиеса на Румен Шомов поставена извън пределите на родната му България, авторът се подсигурява да научим смисъла на заглавието още в самото начало, пък после ни го припомня в продължение на 90 минути."
Следва обяснението, че гълъбът на Шомов означава свобода на избора, и кратко представяне на четирите действащи лица, събрани в една стая, които трябва да се научат да живеят в посттоталитарни условия. Ето критичната оценка в края:
"Режисурата на Дж. Смит поддържа гробовно темпо и тон, и това не подпомага спънатото развитие на пиесата. Прекалено честите трагикомични сцени са лишени от напрежение и разреждат сатирата.
Актьорите изглеждат не по-малко угнетени и насилени. К. О'Нийл в ролята на Рихтер се чуди какво да прави и опитите на персонажа му да пресъздаде добрите стари авторитарни времена постигат половинчата ирония. Искрената игра на Л. Басет като Виктория плаче за малко по-виртуозна страст, а ексцентрикът Паско на М. Барнфадър, който събира мъртви гълъби от парка за черни дни, постоянно обещава някакъв рязък комичен завой, който уви така и не се случва.
В основата на "Гълъба" е залегнало трогателното послание, че упоритият оптимизъм в крайна сметка може и да победи, но в тази постановка то не е окуражаващо."

Разни

1. Тревожна статия във "Файненшъл таймс"8. "Въпреки че до 1987 г. нямаше компютърни вируси, днес има около 250 документирани и България е известна с позорната слава на страната с най-продуктивните писатели на вируси." (Английският израз е именно "писател на вируси", и поради това статията е попаднала в зададената програма "България + писател". Очевидно обаче писателите-вирусолози са достигнали далеч по-успешно до своята публика от конвенционалните.) Пострадали са Ролс Ройс, Британските железопътни линии, дезинфекцирането е трудно, хората се оплакват.

2. Съобщение за културна рубрика9."Големите промени в Източна Европа пълнеха заглавията през последните години. Но зад новините за стрелба, революция и икономически бунтове стоят историите на живи хора. Днес ще видим Източна Европа през очите на писателка, която разказва за детските си години в едно българско село край морето и разсъждава за цената, която хората са платили за революцията. Плюс: поглед върху някои от промените в България и съседните й страни."
Не става ясно коя е тази българска писателка.

3. Паметното четвърто място на световното през 1994 г. и няколко статии за футбола, промъкнали се в темата, включително и нещо като комбинация между очерк за и интервю с Христо Стоичков10 (876 думи). Текстът е написан с възторг, с безрезервно ценителство, Стоичков от портрета очарова дори с недостатъците си като Хан Соло от "Междузвездни войни".

4. Десет статии за Елиас Канети, всяка от които започва с "роденият в България нобелист..." Мнозина мислят, че България още няма нобелист и това ще бъде повод Нобеловият комитет да погледне по-специално насам. Статиите за Канети показват, че вече имаме такъв и всеки следващ писател от нашия край, особено пък от Русчук, ще бъде втори. Не цитирам текстовете за Канети, защото книгите му не са писани на български и в този смисъл стоят встрани от фокуса на предварително заявения интерес.

В заключение

ще направя кратко сортиране: от цитираните 22 статии 20 са за писатели в общоприетия смисъл на думата. От тях 11 са пряко за политика и 9 са за култура. 6 са рецензиите на конкретни литературни постижения, получили свой живот и в някаква външна среда. Политиката не е замесена, акцентувана или предложена като алтернативен прочит само в 2 (две) от тях. Мисля, че тук има проблем и той е двустранен. От една страна, в България изглежда витае едно чувство, че това, което се предлага на света, трябва да е политическо, та да му "хване окото". Или може би политиката, ориентирана по оста комунизъм-демокрация (минало-бъдеще, старо-ново, тоталитаризъм-свобода) така се е разраснала в публичното пространство, че е закрила устата и на личното. От друга страна, светът сякаш трудно може да повярва, че имаме да се изкажем по някой друг въпрос освен за прехода. И е склонен да открива алтернативни политически тълкувания дори когато политиката в прав текст липсва, без съмнение поради факта, че авторът е от България.
Вторият проблем, за който от време на време дискретно ставаше дума, е езикът "свещен на моите деди". Ясно е и с просто око, че българистите в Англия (примерно) не са колкото англицистите в България. В резултат преводите са дело на личности с възрожденски подбуди, на тукашни специалисти приели поръчката или чисто и просто на никого. За съжаление тези неща стават с пари.
Третият проблем е какво всъщност означават тези 22 неутрални, положителни или критични статии и бележки. Много ли са, малко ли са? Тук стигаме до отговора, който най-много ме тревожи, а именно: като за "нас" са много. "Нас" е неубедителна дума, когато става въпрос за отделни личности, оспорена е от Бентам още в края на XVIII век и е все по-чужда на интерпретаторите на идеята за обществен интерес. Но когато те гледат отвън, тя си идва на мястото. Та колко от нас ще направят книга, пиеса или филм в чужбина, ще я продадат и ще получат рецензия? И понеже вече видяхме, че политиката ни е закачена с безопасна игла за кожата, като иконката върху гърдите на недоказано лудия Иван Николаевич от "Майстора и Маргарита", каква роля ще играят политическите афинитети при пресяването от наша страна? А при очакванията от отсрещната?
Големи. Защото писателят, който пътува от името на държавата, си остава правителствен пратеник. Не може държавни литератори да се срещат с частни и да им направят необходимото впечатление. В България в момента няма пазар за български книги. Поради това е рядко срещана и убедеността сред пишещото братство, че читателят представлява някакъв фактор - било като клиент, било като оценка. Поради това издателите избягват да застават зад авторския текст така, както рекламират преводната литература. Поради това много от писателите, които знаят чужд език и не изпълняват чиновническо-съветнически функции, пишат безплатно и печелят парите си с превод. Държавата е силна, но помага само когато иска да покаже, че на, вижте, и ние си имаме творци, а институциите и гражданските организации са финансово немощни. Българският писател е образът на Пенчо Славейков от петдесетолевката - знае, че съществува, но рядко се е държал в ръце. Кръгът е толкова порочен още оттук, че при всеки качествен пробив в системата, той намира начин да се сключи наново.
Надеждата ми е в новите и свежи неща, които напук на всичко излизат. Например романът на Алек Попов "Мисия Лондон". Политическият му сюжет не е от онези, които се умилкват за политическа протекция. Книгата е остра, наблюдателна, находчива и е заслужена награда за читателя. Вижда се, че светът не работи в полза на малките нации с отделен език. Но бъдеще може да има само този, който има и настояще.

Кристин Димитрова


Кристин Димитрова е автор на поетичните книги "13-ото дете на Яков", "Образ под леда", "Лица с преплетени езици", "Разглобяване на талисмани". Автор на много преводи на англоезична лирика, вкл. поезията на Джон Дън.


С този текст приключва цикълът публикации Из чуждите чекмеджета, в които Кристин Димитрова описа присъствието на българските писатели в интернет-изданията на англоезичната преса (вж. бр.6, бр.7, бр.13 на Култура, както и книжката Случаят 'Георги Марков' отвън, публикувана в бр.16 от 2001 г.).
Из чуждите чекмеджета




1 The Daily Yomiury, 3 Nov., 1990, Horror in the name of God от John Carrol




































2 The Daily Telegraph, 14 Feb., 1991, Obituary of Veselin Andreev














































3 The Herald, 23 Nov., 1993, Opulent drama от Sara Villiers


























4 The Washington Post, 10 June, 1994, The Mystery of Jesus, от Jeanne Cooper
































5 The San Diego Union-Tribune, 11 Oct. 1996, Public Eye от Jeanne Beach Eigner







































6 The Ottawa Citizen, 12 May, 1998, Bulgarian Crime Reporter Gets Faceful of Acid







7 The Times, 5 May, 2000, Bulgarian Optimism от Ian Michaels







































8 Financial Times, 19 Feb., 1991, Regular Dose of Prevention от Della Bradshaw












9 St. Petersburg Times, 19 Nov., 1992, Eastern Europe's New Wave















10 The Houston Chronicle, 13 July, 1994, World Cup's Stars Stand upon Brink; Bulgaria's Stoichkov Guns for Title of Greatest Player от John Lopez