Спектакли

Порнографията е бездарност, строго съблюдаваща клишето.
Владимир Набоков


Този спектакъл е достатъчно посредствен, за да събуди мотиви и изгради основания да бъде анализиран или дори коментиран. Той е сапунен мехур, който и в най-необременена от културности главица едва ли ще остави и петминутна следа. Много от нещата, които се правят по нашите сцени, са от същия ранг на важност. Коефициентът им на полезност е около нулата. Те основно помагат на една компания да захлеби до следващия ХХL проект.
Правото на труд е свещено. Нечие задължение е, обаче, и да тегли конеца между трудова дейност и художествен факт. Все по-силно знам, че кренвиршите трябва да бъдат наричани - гласно и писмено - кренвирши. Защото в отсъствието на рибица сетивата ни са под угрозата да забравят нейния мирис, вкус и консистенция. И кренвиршът да се превърне в единица мярка за деликатес. Заради паметта на сетивата, от дълг към Образците, които озаряват нощите и правят дните прекосими, не мисля, че можем да отминаваме с презрително мълчание всеки гримирал се в драматургия и театър и отстояващ на еони от изкуството субпродукт.
Сценографията на "Дзен-порно" е като за "Макбет". Музиката на Майкъл Нийман е поне като за "Фауст". Играта, която дава Снежина Петрова, е поне като за Настася Филиповна (която не даде, когато трябваше, в "Идиот"). Поканата към Владимир Пенев е като покана за образ на Рембо. Усилия, труд. Претенция.
Пиесата (прости, Катедро по театрознание на НАТФИЗ, за архаиката) на Милена Фучеджиева се пише така:
а) Поредният тъпак, с който си искала да захлупиш самотата си, си е отишъл. Дори не ти се плаче - толкова ти е гадно. И докато дезинфекцираш драскотините със скоч, те осенява идея. Прозрение. Спасение. Алиби на невъзможността да държиш руля на емоционалните си маршрути. Алиби на неадекватните си избори. Алиби на партньорските си провали. "Защо не отворя директорията на спомените - да прегледам файловете и да избера 4-5 най-ярки. За да не звучи хептен самохленчещо, ще поръся хуморец, ще турна самоирония - няма да се героизирам, за да не стана смешна. Ще бъда над нещата. Ще превърна болката в творчество. Ще трансформирам житейската несгода в драматургичен факт." Става ли така? Искреността преобразява ли сама по себе си случката в изкуство? Дневникът е ли поема? Превръща ли самогъбаркането една мелодрама в трагикомедия? Описани на лист и раздвижени на сцена, стават ли свалките духовни преживявания?
б) "Кой е каналът, чрез който да излея гнева на наранените си чувства? И да бъда up-to-dated. Кой, кой, кой..." След размисъл на помощ идва американската популярна психология за домакини с безбройните си наръчници за направа на принца - от закачливи тестове в "Космополитен" до такива подходящи трудове като "Да си го кажем направо: мъжете са задници" на Рок и Дънкан. "Ще конфигурирам 4-5 типажа, преди това ще въведа героинята си с автентично звучаща родителска обремененост и - ето я пиесата." Може ли, обаче, маркетингът на сурогатите да свърши инженерната работа по човешката душа?
Това представление с дразнещо нахалната употреба на "дзен" в заглавието си, с будещата жалост евтиност на Владимир Пенев (той ли бе Яворов в "Нирвана"?), с лабиринтените си огледала, с откровениченето си тип "изповед в сладкарница" има смисъл да се гледа:
1. ако някой досега не е разбрал колко способна и владееща инструментариумите си актриса е Снежина Петрова;
2. ако твърдо е решил, че се препъва любовно просто и само защото не среща свестни другари;
3. ако е повярвал на местната версия на постмодернизъм - търбух, в който можеш да наметкаш всичко без оглед на демодета като характери, възходящ и разгръщащ се конфликт, графика, която независимо от разбърканата си азбука трябва да започне от точка А и да свърши в точка Я;
4. ако може да изтърпи без гадене вулгарната концепция, че "мъжете са боклуци - зад гумената маска на гамена, интелигента, работохолика и пр. стои емоционално тъп мъж, неспособен да разбере, оцени и поспре до Жената - велика априори". Нищо, че героинята на Снежина Петрова Мия е доста проста, агресивно и самоунижаващо просеща любов, повече жалка, отколкото смешна, и достатъчно карикатурна, за да пропълзи у зрителките и повей за идентификация.
По свой начин идеологическият патос на "Дзен-порно" е сексистки. Ако бе придобил и силата на художествен патос, жената в мен, обичаща Мъжа, мъжете, синовете и бащите им, щеше сигурно да се вбеси. Сега само се усмихва.
Ако това представление сложи тухлички в моста на режисьорката и главната си актриса към Обетованата им земя - ще е имало полза от употребената енергия. От Америка къмто тука то не слага. Очаквам следваща среща с пиеса на Милена Фучеджиева. Например за мъжа в кокошия свят. И препоръчвам на интересуващите се от същинско гмуркане в океана на мъжко-женското шедьовъра на Робърт Олтман "Д-р Т и жените". За да не забравяме вкуса на рибицата.

Аве Иванова













без които можем

Дзен-порно от Милена Фучеджиева, режисьор Десислава Шпатова, художник Невена Белева. Участват Снежина Петрова, Владимир Пенев, Весела Казакова, Диана Спасова, Данаил Обретенов. Държавен сатиричен театър. Премиера -
19 февруари 2002.