Берлинале 2002
Знае се, че показаното на Берлинале откроява тенденциите и посоките в развитието на световното кино. Селекцията на филмите в програмата на фестивала като правило се стреми обективно и, доколкото е възможно, мащабно да обхване филмовите процеси, независимо че някои продуценти предпочитат заглавията им да се състезават в Кан или Венеция. И това е разбираемо - всеки има свой предпочитан фестивал. Аз лично предпочитам Берлинале. Допадат ми неговата деловитост, чувство за реалност и умерена суета. Нали всеки се стреми към онова, което му липсва? Но без шеги. Берлинале почти енциклопедично запълва всякакви филмови празноти.
Показани бяха над 400 филма, обединени в 12 конкурса, панорами и ретроспективи, които не включват Форума на младото кино - един не по-малко амбициозен фестивал във фестивала, с около 140 заглавия, между които и филмът на Иван Павлов "Съдбата като плъх". Самото участие във Форума е въпрос на престиж и за филма, и за режисьора. Интересът на публиката към българския филм беше очевиден: и на четирите прожекции в различни фестивални кина залите бяха пълни, а дискусиите след филма - доста оживени. България беше достойно представена и в ретроспективата "Европейското кино на 60-те" със забранения навремето "Понеделник сутрин" на Ирина Акташева и Христо Писков и с "Бялата стая" на Методи Андонов, който макар и не забранен, бодеше като трън очите на цензурата. Журналистката Невена Андонова, която изпълнява една от детските роли, представи филма на баща си и снимката й се появи във фестивалния бюлетин редом с американската звезда Оуен Улсън, немския режисьор Вим Вендерс и самия директор на фестивали Дитер Кослик. Като оптимист без граници ми се иска да вярвам, че тези няколко прояви са отворена врата за по-мащабно наше участие на Берлинале, стига да има българско кино и повече заглавия, за което очевидно само ентусиазъм не стига.
Както на всеки фестивал, и на Берлинале конкурсните филми са злободневната тема. Тази година те бяха 23 (включително и един анимационен). Досега анимация беше представяна само в конкурса за късометражни филми. Изненадата е още по-фрапантна поради факта, че очарователният японски филм "Ръката на духа" ("Spirited Away", реж. Хаяо Миазаки), направен блестящо и с топло мъдро послание, но не по-различен от добрите образци на анимационното кино, бе удостоен безпрецедентно с Голямата награда "Златна мечка", поделяйки я с ирландския филм "Кървава неделя" (реж. Пол Грийнграс). За мен това означава поне три неща: членовете на журито, председателствано от индийската режисьорка Мира Наир, малко познават световната анимация; проявили са аматьорско великодушие; новото ръководство на Берлинале е решило да разширява естетическата му територия и наградата е задължителен елемент от фестивалната дипломация. Не бих искала да оспорвам другата "Златна мечка", защото всяко жури има основания за своите решения. А филмът на Пол Грийнграс е политически много коректен - той възстановява в почти документален маниер трагичните събития отпреди 30 години в Северна Ирландия, когато армията разстрелва мирна демонстрация. "Кървава неделя" се стреми да бъде пределно честен, не се опитва да оневини някого или да прехвърли вината само на едната страна в конфликта, поради което има трудности с разпространението дори в собствената си страна. Но може да се дискутира дали тъкмо "Кървава неделя" заслужава "Златна мечка" или по-скоро защо я получава?
А добрите филми на 52-то издание на Берлинале наистина не бяха малко, за разлика от други години, когато конкурсната програма отстъпваше на показаното в Панорамата или Форума, но подобно твърдение сега би звучало преднамерено и предубедено. Амбициите на новото ръководство на фестивала да показва най-доброто от доброто могат да се илюстрират с двете галапремиери: пълната режисьорска версия на "Амадеус" на Милош Форман и възстановеното копие на "Великият диктатор" на Чаплин, с който беше закрит фестивалът. Два наистина велики филма, които човек всеки път гледа като нови и още по-велики. Началото на галапремиерната практика да се показват непреходни шедьоври с обновени копия бе поставено миналата година с филма на Стенли Кубрик "Космическа Одисея 2001".
Друга новост на Берлинале е конкурсът "Световна премиера за филмов дебют", където се състезават филми от всички програми на фестивала. Отделно жури оценява тези първи творби и с Голямата награда бе удостоен австралийският филм "Под облаците" (реж. Айвън Сен). Актрисата Даниел Хол също получи награда за първа голяма роля. Това е филм-пътешествие в стил нео-неореализъм, в който момиче и момче преодоляват расови и социални предразсъдъци, докато намерят път един към друг. Моите симпатии клонят в по-голяма степен към датския "Дребни неприятности" (реж. Анете Олесен), който получи наградата "Синият ангел" за най-добър европейски филм. Той може да бъде определен като "догма" или "нещата от живота", но това едва ли изчерпва посланието на този елегантен, деликатен, малко тъжен, малко смешен и много топъл филм.
Ако говорим за тенденция, характерна за тазгодишното Берлинале, това наистина са нещата от живота.
Преобладаваха по-скоро така наречените семейни филми, в които дребни, делнични неща моделират разказа и е въпрос на режисьорска интерпретация превръщането му в значително произведение - без азиатска екзотика и без агресивността на американските блокбастъри. В немския "Полуетаж" на Андреас Дрезен, удостоен със "Сребърна мечка", животът на две семейни двойки от бивша Източна Германия и колизиите в техните взаимоотношения са почти репортажно проследени. Филмът е близък до стила на Людмил Кирков в неговите христоматийни "Момчето си отива" или "Селянинът с колелото" например. Показателно е дори заглавието му - "Halbe Treppe" е всъщност названието на малка кръчма недалеч от брега на река Одер, която върти един от героите. Всичко в този филм е делнично и битово, но едновременно с това - драматично и комично.
В гръцкия "Един ден от август" (реж. Константинос Гианарис) мистиката на чудото води героите до катарзис. Американският "Айрис" (реж. Ричард Ейре) е разказ за живота на голямата писателка Айрис Мърдок, където точка на пресичане е съпоставката между виталността, жаждата за приключения на младата Айрис (Кейт Уинслет) и безпомощната, болна от Алцхаймер възрастна писателка във великолепното изпълнение на Джуди Денч.
Абсурд и пародия доминират в американския "Кланът Тененбаум" (реж. Уес Андерсън) с участието на Джин Хекмън, Анджелика Хюстън, Дани Глоувър, Гуинет Полтроу, Оуен Уилсън, Бен Стилер... Типична френска елегантност и изтъчен хумор, стигащ до перфидност, отличават френската комедия "Осем жени" (реж. Франсоа Озон), създадена по пиесата на Робер Тома. Даниел Дарийо, Катрин Деньов, Изабел Юпер, Фани Ардан, Еманюел Беар, Франсоаз Ледойен са фантастични. Абсолютно заслужено актрисите получиха "Сребърна мечка" за ансамбловото си изпълнение.
Верен на своя стил, и в новия си филм "Корабни новини" шведът Ласе Халстрьом отново използва природата като водещ драматургичен елемент, за да докаже, че и нещастието може да доведе до просветление и вяра в по-доброто бъдеще. Рязка драматичност и почти болезнена изостреност открояват американския филм "Балът на чудовището" на швейцареца Марк Фостер, издигайки го до моралите. За участието си в този филм актрисата Холи Бери бе отличена със "Сребърна мечка".
Но от цялата поредица "делнични" филми, моят фаворит, а и според мнозина колеги, истинският достоен претендент за "Златната мечка" бе филмът на Отар Йоселиани "Понеделник сутрин" (Франция/Италия), но журито се ограничи със "Сребърна мечка" за най-добра режисура. ФИПРЕССИ (журито на филмовата критика) изми срама и му даде престижната си награда. С вроден аристократизъм, грузинска сладкодумност и чувство за хумор Маестрото разсъждава за съвременния свят - битово стъпкан, духовно извисен, заигравайки се с нюансите на светлото и тъмното, пречупвайки минало и бъдеще, редувайки разочарования и надежди, за да ни внуши, че хармонията е във всичко наоколо нас и най-вече в самите нас.
Във или извън конкурса, още неколцина грандове на съвременното кино почетоха с участието си Берлинале.
Робърт Олтмън показа "Госфордпарк". Това е криминална история, потопена в присъщата му присмехулност. Този път на мушката на Олтман са нравите на английската аристокрация от 30-те години на миналия век и йерархическата вледененост сред нейните слуги.
С филма "Амин" Коста Гаврас представи свой прочит на нашумялата преди години пиеса на Ролф Хохут "Наместникът" - за позицията на Ватикана към Холокоста по време на Втората световна война.
Бертран Таверние с присъщия си финес и артистизъм също разисква темата за колаборационизма и съпротивата по време на война във филма си "Открит лист" - "Сребърна мечка" за най-добър актьор на Жан Гамблен и за композитора Антоан Дюамел. И Ищван Сабо се връща към тази тема с "Да вземеш страна" - като фокусира вниманието си върху съдбата на големия немски диригент Вилхелм Фуртвенглер и обвиненията, че с изкуството си е служил на нацизма. След "Мефисто", "Полковник Редл", "Съншайн", това е поредният филм, в който Сабо търси отговори на своите въпроси за мястото на изкуството и на личността в екстремна историческа ситуация. Дори само с присъствието си тези големи творци на съвременното кино допринесоха изключително за блясъка на 52-то издание на Берлинале. Може да се каже, че с финалния акорд на фестивала в Берлин (6 - 17.02) европейският филмов сезон за годината вече е открит.

Людмила Дякова


Людмила Дякова е завършила "Кинознание" във ВИТИЗ "Кр. Сарафов" (1979). Редактор в списание "Кино". Член на ръководството на сдружение "Критика" в СБФД.
Наградите:

Златна мечка
Кървава неделя, реж. Пол Грийнграс, Великобритания/Ирландия
Ръката на духа, реж. Хаяо Миазаки, Япония

Сребърна мечка
Голямата награда на журито - Полуетаж, реж. Андреас Дрезен, Германия
Най-добра режисура - Отар Йоселиани за Понеделник сутрин, Франция/Италия
Най-добра актриса - Холи Бери в Балът на чудовището, реж. Марк Фостер, САЩ
Най-добър актьор - Жак Гамблен в Припускът на Бернар Таверние, Франция
Най-добър ансамбъл - актрисите от Осем жени, реж. Франсоа Озон, Франция
Най-добра филмова музика - Антоан Дюамел за Пропускът