Към дискусия
Думи към организирания от Сдружението на български писатели и Академичния център за литература и култура "Литературен преглед 2000 - 2001 (Книги, автори и тенденции в българската литература през последните две години)", проведен на 27 февруари 2002 г.

Предлагам да поставим в скоби обичайната въпросителна дали съвпадат календарната и лирическата 2001 г. Да се откажем от търсенето на общ тематичен знаменател на публикуваните през миналата година стихосбирки. Да не тематизираме тяхното "разбягване". Да погледнем отвъд не-състоялите се връзки между критическите, божем, полета, образувани около отделните книги. Защото преди тези важни питания и констатации има други, които, според мен, са още по-важни.
Днес лириката е престижен литературен род само в рамките на поетическата гилдия. Литературните среди си обменят стихотворни книги в тираж 300-600 екземпляра и този жест почти изчерпва поетическото битие. Днес всичко може да бъде въдворено като поезия и значима другост. Кризата в публичните представи за интимност рефлектира и в лириката...
В самата поетическа прослойка отделните автори трудно се идентифицират един друг като поети - "четем" предимно публични постъпки, но не и творчески послания. (При това моите наблюдения почиват предимно върху сдруженската поезия и свободните играчи, почти нямам представа за държителите и възпроизводителите на тоталитарното литературно наследство.) Да продължа: самооблащенията, ревностите и приятелствата в гилдията унищожават онази здравословна дистанция между поетите, която може да внася истина и приличие в литературните обноски. Тогава конкуренцията на дискурсите щеше да бъде реална и, предполагам, можеше да заинтересува някого извън тяснолитературните среди.
(Допускането, че лириката е неглижирана от романовата вълна на 2001 г., е абсолютно нефукционално.)
Представата на по-голямата част от обществото за поезията е ретроградна и доморасла. Поетическата гилдия не успява да я коригира и проблематизира чрез някакви модернизационни енергии. Такива реално съществуват, но не могат да бъдат привнесени в обществото. Поетът вече не представлява публичен авторитет, освен ако не предлага плитка скоростна забава в страниците на масовата медия. Или неговото медийно присъствие не е ефект на актуалната политическа конюнктура.
Ако критиката осмисля етическите и естетическите параметри на литературните публикации у нас, то нейният разказ е понятен само за вътрешна употреба. Ние плуваме сред безотговорни и фамилиарни интерпретации, правени предимно на парче. Последователно проведените критически идеологии са екзотична рядкост.
Произволът на вкуса се разправя с всичко.
Проблемът на оперативната критика е нищожната социална акустика на нейната работа. Без едно-две малотиражни издания, аз не разпознавам онази медийна среда, която ще допусне някой сериозен критик да докаже дадена литературна ценност, за да я наложи впоследствие като пазарна.
Аналитичното обращение в българските медии методично бива задръствано от тромбовете на фриволни агитации и пропаганди, прикрити като рецензии. Литературната творба, в частност лирическата, не може да бъде свеждана само до културен акт, нито само до търговски продукт. Трябва да намерим смислената пропорция между тях.
Да, във всички краища на България се пишат баснословно количество книги с поезии. Метеоритният им дъжд ни цапардосва. Заради пълнотата на картината слабо отбелязваме качествени книги, като "Поправка на талисмани" от Кристин Димитрова, "Внимателно" от Силвия Чолева, "Героин. Rec" от Тома Марков, "Опера нигра" от йордан ефтимов, "Слизане в Египет" от Бойко Пенчев, "Е:то" от ВБВ, "Алби" от Надежда Радулова, "Разчленяване" от Илко Димитров, "Пътуване към кухнята" от Димитър Кенаров... Комплиментарни дописки и толкова. Въпреки че книги като тях са новините - хубави или лоши - за българската поезия, излъчени през 2001.
Защото - стига да поискаме - клеймим случайно попаднали пред нас образци на масовата литература, но чувствителността ни към "литературната" литература е потисната.
У нас вилнеят медийни конструкти, скриващи неграмотни авторитети и импотентни съчинения. Значими автори от 90-те години въобще не са въведени в публичното пространство, камо ли в него да бъдат обсъждани техните нови творби и книги. Ако днес Ани Илков е публична фигура, то това става в политически, а не в поетически план. Сериозен и поучителен анализ на неговите стихотворни послания няма. Кой в обществото познава силен поет като Румен Леонидов през статут, различен от този на "българския Гьобелс"? Антологията "Нищо ново" на Екатерина Йосифова предизвика ли по-сериозно вглеждане в творчеството на една от най-важните български поетеси през втората половина на ХХ век? Ако Георги Рупчев не ни остави, щеше ли да се чуе за разтърсващата му посмъртна книга?
Ако прочетете внимателно некролозите за смъртта му, ще разберете, че всички оплакваха не само него, но и поколението. Оплакваха самата поезия. Предлагам, вместо да описваме годишната литературна продукция, да разискваме дали наистина има крах в авторитета на поезията и може ли той да бъде спрян, ако не преодолян. Дали кризата в публичното битие на лириката е само производна от кризата на самата българска публичност. Очевидно скандалът "Бориславов" дава един лесен отговор, но не мислите ли, че явлението е доста по-ранно? Или пък следва да хвърлим вината единствено върху безобразното книгоразпространение в една вече нечетяща държава...


Марин Бодаков