Брамс-стандарти
във филхармонията


Първи клавирен концерт и Унгарски танци - има ли по-популярни Брамсови звуци, би попитал някой. И с право. Рисковете в подобна програма обикновено са повече от шансовете. Слушателят не прощава "разминаването с идолите"; слуховите представи там са стабилни. Но и диригентът Георги Нотев, и солистът Божидар Ноев имаха своите аргументи, за да преодолеят съмненията и да доставят удоволствие на претъпкалата зала "България" публика. Тя, залата, беше толкова пълна, че дори и на Франсоаз Саган би й станало неудобно да зададе онзи свой известен въпрос, ако бе видяла рядката гледка на правостоящи меломани.
Божидар Ноев, известен като пианист с култура, деликатност и вкус, тук като че бе зареден повече от младежката енергия на концерта. В интерпретацията му преобладаваше желанието да излъчва сила и мощ, мащаб и устрем - нещо, което на места доведе до оголване на звука, огрубяване на градациите, пресиране и излишно, според мен, съсредоточаване върху ефекта от контрастите. Но това беше в най-голяма степен компенсирано в епизодите, в които се изискваше благородство на тона, лиричност на изказа, красиво, но и логично фразиране, както и тиха реч (пианисимо). Във втората част на творбата, в която диригент и оркестър, и солист влязоха в спонтанен, звуково и динамически излят, музикантски диалог, доминираше логиката на емоционалното натрупване, а то се предаде на слушателя в най-висша степен.
Стана ясно, че не само присъствието на Божидар Ноев, но и идеята на Георги Нотев за унгарските танци е привлякла публиката, защото във втората част тя не намаля. С две думи мога да кажа, че очакванията за преживяване се оправдаха. Още с първите тактове на първия танц бе ясно, че тук нещата ще се получат - дотолкова и Георги Нотев, и филхармониците се предадоха с удоволствие на идеята за музикалното "ставане". Това беше действително майсторски слалом в многобройните темпови и динамични предписания на композитора. При това, оказва се, че популярността на унгарските танци сред оркестри и публика се свежда до тази на два, три. Останалите пиеси - също толкова изискващи от своите изпълнители - се свирят много, много рядко. Отдавна не бях чувала оркестъра да музицира така свободно, с удоволствие и с лекота; и да се радва на този факт. Заслугата за това има безспорно и диригентът Георги Нотев, който не за първи път демонстрира висока музикантска култура и професионализъм; ръцете му водеха оркестъра по един елегантен, смислен начин; гъвкаво, но и властно. С онази латентна емоционалност, която понякога е много силно въздействаща. Тази вечер тя завладя публиката.

Екатерина Дочева







Кресчендо
декресчендо