Ние сме югът на севера
- Какво спечели и какво загуби Литва и нейната култура от разделянето с Русия?
- Измени се статусът на твореца. Свободата на словото кара твореца да се замисли изобщо за своята мисия. Нарасна отговорността на човека пред самия себе си, пред публиката.
- Но това се случи и в Русия...
- Така е... Имам термин "социалистически модернизъм". Беше позволено всичко, освен едно: не можеше да се поставя под въпрос системата. Хората на изкуството живееха като в красив затвор. И майсторски се приспособяваха към него. Разбира се, имаше различни табута: въпросите на пола, темите за патриотизма и национализма и т.н. Сега стана ясно, че 9/10 от всичко, което беше създадено в парника на социалистическия модернизъм, потъна като Атлантида, отиде в небитието. Вероятно хората, които ще се занимават след време с това изкуство, ще открият в него и нещо много интересно. Но днес тази епоха престана да интересува хората и особено младите. Хората, чиито статуси бяха изработени в онези времена и които се считаха за всенародни любимци, сега чувстват, че на практика вече нищо не значат. Постепенно, но много категорично стана всичко, особено в литературата и в изобразителните изкуства. Защото в музиката, в театъра има изключения. Новото поколение, дори поколението на 30-годишните, към което принадлежат много важни днес творци, сега за пръв път от времето на окупацията (тоест от 50 години насам) има възможност съзнателно да моделира своите биографии. Това важи и за по-младото поколение. Това е най-големият плюс от радикалната промяна.
- Появилите се днес на сцената имат ли художествения потенциал пълноценно да запълнят освободилото се място?
- Енергията на това поколение е много голяма. Но им е по-трудно, защото върху тях връхлетя поток от информация, която нямаше нито моето поколение, нито поколението на родителите ми, което определяше нещата през последните 10 години. Да намериш своето място под напрежението на този поток, когато всички шлюзове са вдигнати, е много сложно. От друга страна, всички мислеха, че новата икономическа ситуация ще накара младите да се занимават с всичко друго, само не и с изкуство. Нищо подобно. Никога не сме имали такъв наплив за вузовете по изкуствата, въпреки че мнозина от хората ще бъдат безработни или ще се занимават след време с друго. Около милион литовци живеят в емиграция. И много, при това важни произведения бяха създадени в емиграция. Всичко това днес се върна. Върнаха се произведенията, върнаха се и някои автори. Това беше още един камък на шията на онова, което беше създадено в Съветска Литва.
- Четат ли младите тези произведения?
- Да, тъкмо тях четат. За 2-3 имена може да се говори като за треньори на поколението. Такива са прозаикът Антанас Шкема и поетът Алгимантас Мацкус. Ако човек иска да се запознае с литовската проза на ХХ век, то, според мен, трябва да започне с романа на Мацкус "Белият саван". Масовото завръщане на подобни произведения беше важно събитие на 90-те. Иска ми се да спомена няколко имена, които са представителни за различните изкуства през тези години. Ако говорим за по-старото поколение, най-интересните ни поети са Томас Венцлова (сега известен славист, професор в Йейлския университет в САЩ) и неговият опонент - главният, да го наречем така, сюрреалист на литовската литература Сигитас Гяда, когото сега превеждат на много езици. Венцлова е литовски акмеист, самият той е изключителен преводач на Манделщам, на Бродски (чийто много близък приятел беше), Елиът и други. Гяда работи със старата литовска митология, с поетиката на народните песни и в същото време е много важен автор за младите. В театъра освен Некрошюс и Коршуновас бих споменал Гинтарас Варнас (около 36-годишен), а от най-младите мой фаворит е режисьорът на вилнюския Младежки театър Игнас Йонинас. В киното единственият, когото в този контекст съм длъжен да спомена, е Шарунас Бартас. Имаме много интересна и сериозна камерна музика. Трябва да произнеса три имена на композитори: Освалдас Балакаускас, Брюнюс Кутавичюс и Шарунас Накас. Във визуалните изкуства бих споменал също три имена, които са много важни за мен. Това са живописецът Шарунас Саука, Егле Ракаускайте, която сега се занимава повече с видеоарт, и фотографът Реминюс Трейгис - смятам, че той е от най-важните фигури в художествената фотография в тази част на света. Гледам на днешната ни ситуация много оптимистично. Някои от тези, които споменах, вече имат своя публика. Културният живот стана по-интересен, появиха се много цветове и оттенъци. Възможностите станаха повече. В този смисъл е прав Маркс, когато казва, че културната ситуация много често не съвпада с икономическата, че икономическият упадък не предопределя упадъка и в изкуството.
- Какъв шанс за българската култура!
- При нашите съседи новата енергия вече дава резултати. Поляците са влюбени в литовския театър. Полша направи страшно много за нас, като катапултира литовския театър и в по-далечни земи. Две години бях председател на журито на Торунския фестивал "Контакт" и сам се убедих как приемат нашите майстори в Полша. Даже миналата година Некрошюс получи орден от ръцете на полския президент. Същото става сега в Скандинавия. Литовската поезия започна да влияе върху шведската поезия. Ако някой го беше казал преди 5-6 години, щяха да го приемат като бълнуване. Дори се организират симпозиуми, на които се събират поети, за да обсъждат преводите на отделни литовски автори...
- Резултат от държавна културна политика ли е това?
- Бях привърженик на ненамесата на държавата в културата, защото много добре помнех съветското време, "парника", когато книгите с поезия излизаха в огромни тиражи и авторите можеха да строят вили дори и за внуците си от хонорари... Сега обичайният тираж за добра поетична книга е 1000 екземпляра. Младите ги издават с тираж 500-800. Но всеки може да издаде своята книга. В Литва съществува система на държавни стипендии. Те са две степени: за утвърдени творци и за млади. Това са добри пари, с тях спокойно може да се живее. С конкурс се определят стипендиантите, но всеки, който е направил нещо интересно, има шанс да получи такава стипендия за 1-2 години. Получават ги над 100 души, за да работят спокойно, да не мислят за хляба. В началото ги получаваха просто така, но напоследък се изисква да представят проект: какво мислят да работят през годината. Стипендиите се раздават от Министерството на културата. Интересното е, че такава стипендия получават и хора, които са критични към системата, към държавата. Парадоксът е налице: човекът, който всеки ден "ругае" младата си държава, получава със спокойна съвест пари от държавата, а и държавата с не по-малко спокойна съвест му ги дава. Това също е образец за новата ситуация у нас.
- Появяват ли се оспорвания на решенията за тези стипендии?
- Да. Особено в дясната преса. Но това са маргинални гласове. Трагедията на десницата у нас е и в това, че тя няма силна преса. Главните ни вестници са много либерални, а либералната ни партия се поддържа от много малък процент от населението - литовски парадокс.
- Казвали са ми, че вашето Министерство на културата поема 50-70% от разходите на културната ви периодика.
- Поне за 3 културни седмичника знам, че съществуват с пари на държавата. При това те не губят правото си да критикуват министерството, като текстовете в тях понякога са много сърдити. Това е пример за своеобразен "културен разкош", защото за 3,5 милиона жители да се поддържат 3 културни седмичника е много. Всеки от тях има тираж около 2500. Четат ги едни и същи хора. Затова мисля, че е възможно да се прави едно, но по-голямо издание. Но Литва е страна на самотните сърца и при нас коалициите винаги се провалят - и в политиката, и в бита.
- Имате ли проблеми с малцинствата в Литва?
- Днес, слава Богу, нямаме. Главните ни проблеми бяха с полското население. В първите години Кремъл разиграваше полската карта. Интересно е например, че полските представители в нашия парламент се въздържаха, когато се гласуваше независимостта ни. Беше грешка от тяхна страна. Драмата им беше в това, че нямаха силна интелигенция. Те са около 8% от населението, а се надяваха да получат автономия. Днес отношенията ни с Полша са много добри. Връзките ни са преки и стават все по-здрави. С руснаците имахме сходни проблеми. Но те също са играли само маргинална роля в нашата култура - нямаха крупни фигури и в политиката, и в културата. Разбира се, има и изключения. Мой познат от Литва, младият руски писател Ерали Гер, сега направи голяма кариера в Москва и вече е между 20-те най-известни руски прозаици. Справедливостта изисква да кажа, че през 70-те във Вилнюс имаше много добър Руски театър, особено когато режисьор в него беше Роман Виктюк.
- Как протича културният обмен между трите страни на Прибалтика?
- Видях, че дори тук, както и на Запад, всички си ги представят като някаква общност. Това е вина на Запада, който винаги говори за тях като общност. Вътре в тях винаги е съществувала конкуренция, особено между Литва и Естония. Например, ние много малко взаимно се превеждаме. Трудно ми е да кажа, че връзките ни са много близки. Една от причините е езикът. Въпреки че литовският и латишкият са от една група, не се разбираме помежду си. На скандинавците им е по-лесно. Шведите разбират датчаните или норвежците.
- А процесите в културата на Латвия и Естония сходни ли са с тези, които протичат в Литва?
- Тук ще прозвуча като ярък националист, но концентрацията на творческа енергия днес е най-голяма в Литва. Естонците вече преживяха златния си век през последните две десетилетия на съветската власт: имаха много интересна поезия, проза, Тартуския университет, семиотическата школа на Юрий Лотман и хората около него. И в световен контекст това правеше Естония много значима. Томас Венцлова започна академическата си кариера на Запад като ученик на Лотман. Сега ситуацията в Естония е различна, въпреки че в икономическо отношение тя е по-добре от всички. Отново - младият Маркс. В Литва сме по-анархистични, ние сме все пак югът на севера. Много сме прихванали от славяните. Преди войната имаше един луд професор Пакщас, който обосноваваше теорията за "балтоскандите", според която Прибалтика е част от Скандинавия. Когато миналата година външният министър на Естония каза на някакъв международен форум, че Естония е скандинавска страна, у нас се появи огромно количество вицове и карикатури по този повод. Но има някакъв резон. Естония винаги е била под силното влияние на Финландия. При тях всичко е по-цивилизовано. Разбира се, подобни обобщения са просто вид устна литература, но все пак е трудно да се говори за общност между трите страни. Само в началото на революцията изглеждахме като едно семейство - имахме едни и същи цели. Мисля, че на латишците им бе най-трудно, тъй като при тях примерно 45% е руско население. И бяха направени много грешки и от двете страни. В Литва положението е като в Словения - хомогенна нация. Това е и добро, и лошо. Жалко, че поляците и руснаците в Литва са някак маргинализирани. Една от най-големите трагедии за литовския народ е изчезването на еврейското население. За това има причини: и Холокоста (към който и ние имаме отношение, което не ни прави чест - това е вечна травма за нас), и емиграцията след началото на 70-те. Лишихме се от много писатели, музиканти, лекари...
- Какви са връзките ви със съвременната руска култура?
- Ако говорим за литературата, тези връзки станаха част от онова, което нарекох Атлантида. Тези връзки са изгубени.
- Не издавате ли в Литва руски съвременни автори?
- Не. Но в Москва започва да се забелязва интерес към новите литовски имена. Литовското посолство много работи в тази посока. Известният ни актьор Юозас Будрайтис е аташе по културните въпроси.
- Не може ли да се прочете на литовски, например, Пелевин?
- "Чапаев и Пустота" е преведена. Но във Вилнюс може да се купи по принцип всичко, което се издава в Москва. Има отделни контакти, но не можем да говорим за система от връзки. В същото време в Русия има култ към Некрошюс и Коршуновас. Така че днес театърът е визитната картичка на литовската култура - не само на Запад, но и на Изток.
- По-щастливи ли са литовците днес?
- Често си припомням Пушкин: "На свете счастья нет, но есть покой и воля...". Тези дни от София погледнах по Интернет едно социологическо допитване. Данните за Литва са много песимистични. Геопесимизмът е черта на нашия характер, която ни тласка към севера.
- Какво го причинява?
- Икономическите показатели. Имаме големи проблеми. Например регионализмът: Вилнюс продължава да е най-важният център на страната. В съветско време дори Ленинград в сравнение с Москва беше глуха провинция. Това, че избрах да живея на брега на морето, а не във Вилнюс, беше опит да се докаже, че може да се влияе на процесите не само от центъра. Амбициозна задача, но най-вече с избрания начин на живот: извън групировките, извън политическата буфонада. Ежеседмичната ми колонка в "Литовско утро" неслучайно се нарича "Другият свят". Тя показва погледа към света, към нещата на частния човек... Мисля, че под натиска на Брюксел ролята на столицата като единствен център ще се промени - важен аргумент срещу евроскептицизма. От гледна точка на регионализма ще спечелим, когато станем част от ЕО. И това ще стане скоро. Може Естония да избърза с една година, но скоро всички ще бъдем в ЕО и "все образуется".
- Имал ли си контакти с българската култура?
- Те започнаха от високия глас и високия бюст на Лили Иванова, и от бялото сако на Емил Димитров. У нас са гастролирали най-големите басове на България, в театрите поставяха Радичков, в Университета четох произведения на Цветан Тодоров и Юлия Кръстева, за която след това много интересно ни разказваше знаменитият литовски семиотик Алгирдас Юлюс Греймас. През 1992 г. на Биеналето в Бон се запознах с бележития ви драматург Константин Илиев. Затова очаквах, че тук ще срещна по-темпераментни хора, а в София всички ми се сториха много спокойни. Много ми хареса трупата на Народния театър и с Константин Илиев обсъждахме различни възможности за сътрудничество. Мисля, че Римас Туминас би могъл да постави при вас спектакъл по Чехов. Той сега е най-експортният ни режисьор. С такива актьори и Некрошюс би работил с удоволствие. С Кольо Карамфилов ще направим изложба на български художници в Литва. Винаги всичко е зависело от личните контакти между хората, които прерастват в отношения между институции. Трябва да доживеем до времето, когато в София ще се открие Литовско посолство и ваше у нас. Само тогава ще можем да говорим за реална политика на взаимовръзки. В София има много културни центрове на различни страни. Жалко, че сред тях няма и литовско. Политиците трябва да мислят върху тези проблеми.
- Ако могат, нашите сигурно ще открият център в Италия или в друга голяма страна, а не в малка Литва...
- Моят професор Томас Венцлова някога ми каза: "Знаеш ли, Роландас, по-добре е да преведеш стихотворение на някой добър словенски поет, а не на някой английски или американски поет. Това е по-важно." И аз превеждах стихове на забележителния словенец Алеш Дебеляк. Големите страни имат определени квоти за малките. След смъртта на Стрелер италианците приеха в обятията си Еймунтас Некрошюс като роден син. Лудият му успех в Италия, разбира се, е свързан и с някакви дълбинни процеси. Хората там усещат, че дълбочината на страстите, така характерна за Некрошюс, резонира с тях. На италианците им стига Некрошюс. По-малките страни могат да абсорбират много повече. Парадокс, но е така. По е важно книгата на някой значим литовски автор да бъде издадена в България, отколкото в някакво университетско издателство някъде в Аляска. В този смисъл съм патриот на Централна Европа. Връзките ни са много важни. И тази мрежа от връзки, тази паяжина трябва ние да я плетем. А Италия... И ние трябва да въведем квоти. От Италия - Данте. И това е.

8 януари 2002, София

Разговора води Никола Вандов


Роландас Растаускас (1954, Вилнюс) е завършил филология във Вилнюския университет. Работил е като литературен сътрудник във вилнюския театър за опера и балет, в екипите на Некрошюс, Коршуновас и други. Преподава световна литература и съвременна драма в Клайпедския университет. Води постоянна колонка в най-големия литовски вестник. Член е на издателските бордове на няколко независими списания. Участник в многобройни журита на международни фестивали. Един от инициаторите на Бонското биенале. Изнасял е лекции върху литовската литература и театър в Швеция и Дания. Издал е няколко книги с драми и поезия. Превеждан е на полски, немски, английски, словенски, беларуски и руски. Превеждал е творби на Олби, Бекет и Пинтър, на словенски и полски (Милош, Ружевич, Херберт и други) автори.
Разговор с
литовския литератор и театрал
Роландас Растаускас



Навръх Коледа ми звъни вкъщи Кольо Карамфилов - съветва ме да се запозная с негов приятел литовец, който пристигнал за десетина дни в София. "Работил е с Некрошюс", ме зарибява Кольо К. Виолета Дечева след ден-два наистина ме запознава с Роландас. И не се разделяме повече от седмица. Усещането за близост и лекота в общуването са така внезапни и всеобхватни, че всичко изглежда като игра. Сходен опит имах преди повече от пет месеца в Монголия с други литовци. Започвам да се влюбвам в тази страна, в хората й.
Н. В.