Въпросът за легитимността
на Хагския трибунал

Увод. Основни тези

След създаването си с Резолюция 827 на Съвета за сигурност през май 1993 година, Международният трибунал за престъпленията в бивша Югославия предизвика множество съмнения в средите на коментаторите. Те се отнасяха главно до въпроса за ефективността му. Година след установяването си, Трибуналът не бе започнал работа, назначаването на съдиите му се проточи, имаше нищожен бюджет и се радваше на порядъчна доза безразличие от създателите си в Съвета за сигурност. Наред с организационните трудности обаче имаше и две по-сериозни: първо, че няма ефективен механизъм за екстрадиция на набелязаните военнопрестъпници от територията на суверенна Югославия, и, второ, че откриването на надеждни доказателства за извършени престъпления ще бъде извънредно трудно. Тези две принципни условия бяха достатъчни за дискредитиране на Трибунала в годините след 1993-94.
Днес можем убедено да кажем: Трибуналът според замисъла си е успех. Самото начинание е прецедент в много отношения. Влиянието му върху процеса на решаване на кризите в Югославия е неимоверно. Фактът, че за разлика от Нюрнберг, Трибуналът за Югославия действа доста по-бавно и скрупульозно, не само не е пречка, но се отразява добре на репутацията му на безпристрастна съдебна институция. Концесии с условията на Трибунала с цел по-ефективна дипломация за подписване на мирни споразумения по правило не са правени (макар, по отношение на Дейтън, такава теза да е съмнителна). Стигна се и до кулминационен момент в работата му: пред Трибунала е изправен най-високопоставеният държавен служител на Югославия, Слободан Милошевич, "главен военнопрестъпник", ако използваме езика на Нюрнберг, предаден от властите в собствената си страна, случай без аналог в историята. По всичко изглежда, че Трибуналът е фаза в цялостната еволюция на международноправната сфера. Неговият успех разколебава скептиците и мотивира допълнително защитниците на идеята ООН да създаде постоянно действащ Международен криминален съд.
Въпреки тези констатации и преди всичко екстрадицията на Милошевич, тук ще се върнем към един по-фундаментален и недотам непосредствено впечатляващ момент: към проблема за легитимността на Трибунала. Въпросите, които в тази тема са централни, се отнасят до източниците на легитимност, нейния характер, граници, а в перспектива и до възможностите за максимална институционализация на този тип съд в постоянен криминален съд. Тезите, които лансираме, са следните:
Първо, Трибуналът за Югославия преодолява повечето недостатъци на своя знаменит предшественик, Международния военен трибунал в Нюрнберг. В контекста на това сравнение той е правно много по-издържан от Нюрнберг.
Второ, въпреки че Трибуналът за Югославия е продукт на мощна еволюция на международноправните отношения, и той подобно на Нюрнберг не може да реши дихотомията на нормативно и политическо, оставайки по същество политически акт.
Трето, идеята за постоянен Международен криминален съд е концептуално незащитима като база на постоянно действаща международна институция, поради което международни наказателни съдилища трябва да се създават само ad hoc.

Международна легалност: преодоляване на Нюрнберг

Нюрнберг е истински травматично събитие в историята на международното право на XX век. Споровете около неговата легитимност и характера на идеята за справедливост, която лежи в основата му, се подновяват периодично. Дебатът за Нюрнберг очевидно няма шанс да се реши в полза на някоя от страните, защитници или критици. Оценките за Трибунала ще варират от "a most significant tribute Power has ever paid to Reason" (Justice R. Jackson) до "a step backward in international law, and a precedent that will prove embarrassing, if not disastrous, in the future" (Justice L. Hand.) От 1945 година насам аргументите "за" и "против" са практически изчерпани, без една от страните да е отговорила с решаващ контра-аргумент на другата. За нас Нюрнберг е естествена референтна точка за оценка на легитимността на Трибунала за Югославия именно по тези причини: подновяващата се дискусия и множеството анализи на Нюрнберг, използването му като международноправен прецедент, кодификацията на принципите му в международни документи, самият факт, че се преживява от западните либерални демокрации като парадигмално събитие в цялостното развитие на международните отношения.

Справедливостта на победителя

Тази критика за пръв път е ясно изразена от Сенатор Р. Тафт още през 1946, но става особено популярна, след като Джон Кенеди я повтаря в книгата си "Profiles of Courage", 1956. Тя определя Трибунала в Нюрнберг като съд на победители над победени, условие, без което той не би бил изобщо създаден. Оттук и справедливостта, с която е обвързан като съд, е фиктивна. Тя само маскира разправата на съюзниците с победена Германия (аналогично и с Япония). Този аргумент се отнася първо до начина, по който възниква Трибуналът като самозвана институция на победителя, на която самото съществуване е от съмнително естество. На второ място аргументът се отнася до пренасянето на базовото условие за установяване на Трибунала върху характера на съдебния процес и неговото обезсмисляне. Във връзка с това за Нюрнберг дори се е казвало, че е по-приемливо наказанията да се налагат без съд, отколкото да се създава травеститно правосъдие. Едностранната юрисдикция, прилагана от Нюрнберг, е открито заявена и в самата Харта на Трибунала. Още чл. 3 на Лондонската Харта заявява, че към Трибунала и неговите членове не могат да бъдат отправяни обвинения от прокурора, обвиняемия или неговия защитник. Законодателството, кодифицирано в Хартата, няма нормативна универсалност, поради което Трибуналът не е подчинен на върховенството на закона, а на военно-политическата конюнктура. Оттук следва, че Нюрнберг не само не е неутрален, но че по същество не е и "международен".
По отношение на Трибунала за Югославия подобна критика се отклонява с аргумента, че той е създаден с резолюция на Съвета за сигурност, както и с активно участие на други органи на ООН. Трибуналът за Югославия е несъмнено освободен от обвинението, че в него е предположено делене на победители и победени. Спрямо настоящия контекст на развитие на международноправните отношения трудно ще се отдели страната на победител, който е в състояние да решава и практикува произвол. От друга страна, макар Трибуналът в Хага да е специализиран за престъпления в бивша Югославия, правната му база е универсална и по неговите принципи могат да бъдат съдени и лица, които са от страната на съдиите или прокурора. За разлика от Нюрнберг, ограничението на Хагския трибунал до Югославия е само техническо, а не по същество. За самото възникване на Трибунала също може да се твърди, че не е свързано по същество с политическа, още по-малко военна конюнктура, по-точно, че контекстът и поводът за създаването му не диктуват и характера на нормативната му постройка.

Законодателство Ex Post Factо

Класическата критика към Нюрнберг произтича от констатацията, че лондонската Харта дефинира трите категории престъпления, по които Трибуналът развива обвиненията след действията по извършването им. Критиката се конкретизира с аргумента, че в момента на деянията си извършителите не биха дори могли да знаят, че извършват престъпления. В Хартата са посочени и престъпления, които дори и победителите не са подозирали, че могат да се определят така. Те за пръв път изобщо се формулират като престъпления и са новост за обвинители и обвиняеми, автентични продукти на нормативно въображение. Любопитно в това отношение е колебанието на съдията De Vabres от Франция, който по тази причина е бил склонен да оправдае всички обвиняеми, по категорията "conspiracy". Такъв е особено случаят с третата категория престъпления, обобщени в нововъведението "престъпления срещу човечеството", както и с първата категория - "престъпления срещу мира". Конкретизацията на "престъпления срещу човечеството" дава известна яснота за какво става дума и преодолява отчасти неяснотата на основния заглавен термин. Обратно, за "престъпления срещу мира" може да се твърди, че разгърнатото им описание само подсилва неяснотата на този клас престъпления. Единствено втората категория в Хартата, "военни престъпления", съдържа по-значителна правна яснота, защото този клас е добре развит в множеството конвенции по международно хуманитарно право. "Военните престъпления" освен това са категория, добре известна от Първата световна война, когато т. нар. "закони и обичаи на войната" доста внимателно се съблюдават от воюващите страни. По тази категория обвинения вече има и - макар неуспешен на практика - опит за международен трибунал след 1919. Към Трибунала за Югославия такава критика не може да се отправи поради впечатляващата еволюция на международното право, главно хуманитарното право. Трибуналът за Югославия е основан на множество конвенции, приети след Втората световна война. На първо място, разбира се, е самият прецедент на Нюрнберг, чиито принципи повлияват Хартата на ООН, а скоро след войната биват инкорпорирани и в различни национални законодателства; дефинираното за пръв път в Хартата на Нюрнберг "престъпления срещу човечеството" изгражда категорията претъпления в чл. 5 на Устава на Трибунала за Югославия. На второ място, самата Харта на ООН съдържа положения, от които може да се изведе правно обосноваване на установяването на Трибунала за Югославия, особено в Глава VII, която обхваща членове 39-51. Основните релевантни положения се отнасят главно до правото - и задължението - на Съвета за сигурност да взема решения и да прилага мерки за поддържане на международния мир (чл. 39 и 41), да изпълнява мироопазващи функции (чл. 24 и 39) и др. На трето място по време е Конвенцията за геноцида от 1948, един от най-значителните документи, приети след войната, силно повлиян от Холокоста и Нюрнберг. Тя дава за пръв път дефиниция на "геноцид" и открива възможност за наказателни акции към суверенна държава. Геноцидната конвенция е основа на чл. 4 от Устава на Трибунала. Следват, на четвърто място, четирите Женевски конвенции от 1949, които, след серията Хагски конвенции след 1899, са нова фаза в развитието на международното хуманитарно право; Женевските конвенции фигурират в заглавието на чл. 2 от Устава на Трибунала. Към тях през 1977 година се добавят и два протокола, пряко относими към случая с Югославия. На пето място, през 1984, Генералната асамблея приема Конвенцията срещу мъченията.
Трибуналът за Югославия има правна база в цялата тази серия международни документи, които Югославия е ратифицирала, а републиките, отделени от нея през 1991-1992, потвърждават официално, че наследяват от федерацията. Този впечатляващ корпус съдържа много повече от необходимото, за да бъде обоснована международноправната валидност на Трибунала, особено в перспективата на най-тежката правна критика към Нюрнберг.

Справедливият процес

Нюрнберг действа като много ефикасен и бърз съд, който за една година приключва работата си по осъждане на т. нар. "основни военнопрестъпници". Чл. 19 на Хартата на Нюрнберг съдържа специална провизия в този смисъл: Трибуналът не е обвързан с технически правила за привеждане на доказателства, решава сам какви показания и доказателства са допустими и е задължен да бъде "експедитивен във възможно най-голяма степен". При такава скорост на процес над 21 висши нацистки служители, ред процедури, засягащи главно правата на подсъдимите, биват нарушени. Oсобено порочна се смята практиката на Трибунала в Нюрнберг да допуска ex parte показания (аffidavits) срещу обвиняемите. Нюрнберг масирано разчита на непроверени сведения, често с източник, който не е познат и не присъства на процеса. Емоциите и патетичните речи на обвинителите заместват правилата и процедурите, което му спечелва и слава на "събитие на следвоенната истерия" (G. Fowler). Нюрнберг е едноинстанционен съд, в който присъдите са окончателни; няма апелативна инстанция.
Тези дефекти са избягнати в Трибунала за Югославия, където правата на обвиняемите са внимателно защитени. Сравнението с Нюрнберг показва няколко основни разлики. Трибуналът е изграден като двуинстанционен, с апелативна камера. Според чл. 26 на Устава, при разкриване на доказателства, които могат сериозно да доведат до значителна промяна в присъдата, обвиняемият може да поиска цялостно преразглеждане на процеса. В чл. 21 са изброени основните права, които изключват характерната за Нюрнберг асиметрия при даване на показания. Обвиняемият има право да призовава свидетели и да разпитва свидетели на обвинението. Никакви съображения за бързина и ефикасност не са определени като условия на процесите, както става с Нюрнберг. Изискванията за справедлив процес са спазени стриктно. Накрая, назначаването на съдиите става по процедура, която осигурява максимална безпристрастност.

Международен трибунал или национални съдилища

През 1993-94 година, по повод първото издание на книгата на Телфърд Тейлър, в New York Review of Books отново бе повдигнат въпросът за легалността на Нюрнберг. Тезата на критиците бе, че алтернатива на фиктивната легалност на Нюрнберг би бил процес в Германия според действащото, макар и след 1933-36 година номинално, германско законодателство. Сведенията показваха, че националното законодателство на Германия би могло да се приложи и да доведе до същия, ако не и по-суров резултат, при избягване на дефектите на Нюрнберг. През германското национално законодателство, например, биха могли да се транслират директно, а не да се формулират за пръв път в Хартата към Лондонското споразумение, военните престъпления. Тази критика към Военния трибунал породи дълъг дебат, алтернативата бе обсъждана и, в общи линии, не доби популярност като сериозно обоснована. Но проблемът остана открит: не е ли било възможно и какви биха били морално-правните последици, ако прословутият въпрос за вината (Schuldfrage), който Ясперс развива повече в морално-метафизични измерения, бе развит, oперационализиран и приложен в съдебни процедури.
Трибуналът за Югославия не е уязвим за подобна атака. Чл. 11 на Устава предвижда възможността обвиняемите да бъдат съдени в национални съдилища. Условието, при което присъдата се признава за валидна от самия Трибунал, е дефинирано негативно, тоест след присъда от национален съд обвиняемият може да бъде призован от Трибунала при условие, че (а) действията, за които е осъден, са определени като ординерни престъпления, а не в съответствие с Устава на Трибунала, и, (б) ако националният съд е действал пристрастно, осигурявайки прикритие на обвиняемия. Така Уставът предвижда възможност съдът за престъпленията, описани от него, да действа на територията на Югославия и отделените от нея републики. Това не се случва, особено във връзка с Милошевич, но причината е, че такъв процес ще бъде крайно непопулярен и би имал нежелани политически последици. Когато страните от бивша Югославия преодолеят, частично дори, травмата от 10 години граждански войни, процеси срещу обвиняеми по Устава на Трибунала ще се провеждат на тяхна територия. Например в бъдеще Биляна Плавшич, която доброволно се предаде на Трибунала, може да бъде съдена от национален съд.

Нормативно срещу политическо

В предишната глава се опитахме да защитим Трибунала за Югославия срещу типичните критики, отправяни към Нюрнберг. Сравнението показва, че Хагският трибунал е свободен от дефектите на Нюрнберг, които тук обобщихме в четири групи. Нюрнберг е парадигмално гнездо на противоречия, които Трибуналът за Югославия преодолява. След тази констатация можем да повдигнем обаче по-радикалния въпрос: Макар да е свободен от специфичните дефекти на Нюрнберг, може ли да се твърди, че Хагският трибунал не съдържа по-дълбинно концептуално противоречие? Може ли да се обоснове максималната, тоест универсалната легитимност на Трибунала за Югославия? И, накрая, може ли по негов образец да се установи и постоянно действащ международен криминален съд?
Ако проблемът за легитимността се ограничи до параметрите, които анализирахме, то той се свежда или идентифицира с проблема за легалността, а именнмо международноправната легалност. Теоретичното разрешение на така поставения проблем е свързано с наблюдение върху степента на развитие и зрелост на агрегата от международноправни положения в двата исторически момента. При повдигане на граничния концептуален въпрос, обаче, първо, ние трябва да преминем отвъд конкретните емпирични особености на двата трибунала и специфичната им правна база, второ, да не приемаме за дадена позитивистко-легалистката идентификация на легитимно и легално, и, трето, разграничавайки двете понятия, да се запитаме за по-дълбоките основания и източници на легитимация на трибунали от типа на правно издържания Трибунал за Югославия. В такава перспектива двете конструкции се разкриват много повече като сходни и единни, отколкото контрастни. В нея съществените въпроси са: дали конфликтът е вътрешен или международен; какво съотношение между парадигмите на суверенитета и човешките права е предположено в Трибунала; и какъв е характерът на върховната инстанция, която набавя легитимност на Трибунала.
Въпросът за характера на военния конфликт в бивша Югославия, дали е вътрешен или международен, е поставен директно от защитата още на първия съдебен случай, разгледан от Трибунала през 1995, с обвиняем Душко Тадич. Защитата без колебание обявява обвинителния акт за незаконосъобразен, по-специално обвиненията по чл. 2 в нарушения на Женевските конвенции, и по чл. 3, в нарушения на правила и обичаи при водене на война. Основанието е, че в района на действията не е имало международен, а вътрешен въоръжен конфликт, а понятието "военни престъпления" се отнася изключително до международен конфликт. Аргументът, който може да се разпростре върху голямото множество случаи, хвърля предизвикателство към самата основа на Трибунала. В тази ситуация Трибуналът с колебливо мнозинство приема интерпретация в смисъл, че обвинението е валидно, независимо от разграничението между вътрешен и международен конфликт. Това действие по интерпретация на практика има смисъл на законодателен акт. По този начин, 4 години преди интервенцията в Косово, Трибунал, създаден от ООН, дава изключително авангардно тълкуване на утвърдени международно-правни документи. Трибуналът експлицитно зачерква границата между "вътрешно" и "външно", която е фундаментална за съвременната суверенна национална държава след оформянето на международния ред след Вестфалия, 1846. Конфликтът между две иначе равностойни парадигми в международното право, суверенитет и човешки права, е несъмнено заложен в основните документи на ООН, приети след Втората световна война. В случая с Трибунала обаче той ясно присъства в официален документ и дори му се дава тълкуване, което в друг контекст би се преценило като скандално (например по отношение на Чечня или Тибет). Противоречието между двете парадигми означава, че проблемът за легитимността - от тълкуването на конкретния казус до Трибунала изобщо - остава открит. Обичайните легалистки инструменти не са достатъчни, за да го решат еднозначно.
Въпросът за финалната инстанция, която установява Трибунала и му набавя легитимност, отправя директно към Съвета за сигурност. Всички критики, изказвани многократно от класически реалисти като Моргентау, могат да бъдат повторени по повод Трибунала: завесата от правни положения и резолюции не отменя условието, че върховната инстанция, която легитимира Трибунала, е политическа. От една страна, Съветът за сигурност изпълнява действия в съответствие с правната база на ООН. От друга страна, той действа според преценка, която има валидност в определен контекст, за определено време и място. От трета, при избора между двете парадигмални оси на международното право и Съветът за сигурност, и Трибуналът в цитирания случай въвеждат нови норми. При това действие те не са ограничени от нормите на Хартата, тъй като дават интерпретация на самата нея и я разширяват. Действието им обаче предполага неизбежно обръщане на съотношението между изпълнителна функция и законодателството, при което изпълнителната изпреварва законодателната. В това обръщане е прикрит моментът на произвол в действията на Съвета за сигурност, а оттам и на мрежата отношения, които той регулира. Действията им са par excellence политически.
Приоритетът на екзистенциално-политическото над нормативно-универсалното може да се поясни с позоваване на Хартата на ООН. Конфликтът между парадигмите на суверенитета и на правата на човека не е въпрос на случайно стечение на обстоятелства и дори не е сводим до конфликт между Хартата на ООН от 1945 и Всеобщата декларация за правата на човека от 1948. Той е зададен потенциално като конфликт между отделни положения в самата Харта на ООН, по-точно между чл. 2, ал. 7, забраняваща намеса във вътрешните работи на суверенни държави, и цялата Глава VII, която допуска и регулира такива намеси. Когато спрямо конкретно събитие в конкретен контекст този потенциален конфликт между две фундаментални норми стане действителен, самата ситуация налага да се направи избор между двете основни, но изключващи се нормативни ориентации в Хартата на ООН. Такъв избор може да прави само една върховна инстанция, каквато е Съветът за сигурност. В случая тя действа като своеобразно световно правителство, над която няма ясно нормативно ограничение; както посочихме, в този избор изпълнителната функция излиза отвъд съществуващата законодателна рамка. Така се оказва, че върховната легитимираща инстанция на Трибунала действа в сфера на нормативен вакуум, тоест чисто политически. В тази перспектива се вижда типологичното единство на Трибунала в Нюрнберг и Трибунала за Югославия. Въпросът, следователно, изобщо не е в степента на зрелост на международноправната сфера. В максималната си дълбочина, а и простота, проблемът се свежда до концептуалната невъзможност да бъде отстранен моментът на политически произвол и в двата трибунала. На това равнище разнообразните обвинения към Нюрнберг се свеждат до едно основно критично твърдение: Нюрнберг не е събитие на универсалния нормативен разум, а на партикуларно политическия. Всичко останало или се извежда от това положение, или е свързано със случайни обстоятелства. Трибуналът за Югославия обаче също е събитие на конкретен политически избор, а не на универсална нормативна рационалност.

Международен криминален съд

В духа на развитата по-горе критика нашето становище за създаване на постоянно действащ Международен криминален съд не може да бъде друго, освен скептично. Дори да бъде създаден и да действа, в концептуален план постоянният съд е утопична конструкция. Рискът от създаването му е подобен на случая с Лигата на нациите и други международни институции, които надценяват възможностите за действие на нормативните идеализации. При неблагоприятна политическа ситуация в Съвета за сигурност той може да бъде блокиран и провален. Такова развитие обаче носи риск за частична делегитимация на други сектори от международноправната сфера.
Вроденият дефект на тези съдилища е в това, че макар формално обосновани като изрази на универсална юрисдикция, действието им зависи от конкретно взаимодействие на политически сили и фактори. По тази причина ние не виждаме друго разрешение на проблема, освен открито приемане и признание на техния концептуален дефицит, тоест на неотстранимото условие, че прилагането на универсална юрисдикция остава зависимо във всеки конкретен случай от благоприятния политически контекст. Оттук следва да се приеме, че с оглед съхраняването на цялостната надеждност и стабилност на международните правни регулации, по-разумно е подобни съдилища да се установяват по конкретни случай, ad hoc. Те трябва да се създават само когато има сигурни гаранции за прилагане на тяхната нормативна база. С това заключение критиката на универсалното законодателство, развита тук, се различава по основната си аргументация от критиката, предложена напоследък от Хенри Кисинджър във Foreign Affairs (юли-август 2001). Кисинджър, който е може би най-интересният съвременен автор в традицията на класически (а не "нео-") реализъм в теорията на международните отношения, е най-вече обезпокоен от възможността един международен криминален съд да се изроди в "тирания на съдиите". По негово мнение не друго, а произволът на съдиите е най-сериозният риск пред Международния криминален съд. Този аргумент не е напълно сериозен и е видимо психологизиран. Кисинджър не е съвсем прав - не защото подобен произвол е изключен, а защото произволът, съответно "тиранията на съдиите", е вторичен аргумент, чиито основания са на по-дълбинно, концептуално равнище. Дори да предположим, че съдиите действат в съответствие с установената нормативна база, това не променя и не намалява риска от надмощие на политическото над нормативното. В конкретния случай с Международния криминален съд произходът и агентът на това скрито обръщане на редовете нормативно/политическо, което Кисинджър също идентифицира като същина на проблема, не са съдиите, а самата легитимираща инстанция, Съветът за сигурност.
Международен криминален съд би бил възможна и дори ефективна институция, ако легитимацията му се набавя от напълно деполитизирана инстанция. Това е колкото безусловно, толкова и утопично условие за институцията на всеобщото правораздаване. Само под това условие е мислима универсалната валидност и приложимост на една нормативна идея, каквато е идеята за справедливостта. Това фундаментално условие не е игнорирано в идеята за справедливост чрез Трибунала в Нюрнберг и Трибунала за Югославия. Но то не е изпълнено за Нюрнберг и е само привидно изпълнено за Хагския трибунал. Условието за тотална деполитизация обаче е по принцип неизпълнимо, дори немислимо и непредставимо. Причината е в това, че една пълна и неограничена деполитизация визира безкрайната общност "човечество", в която нормативният разум е свързан непосредствено с човешката свобода. Подобен идеален референт обаче трансцендира не само системата на международните отношения след Вестфалия, а и всяка друга форма на обособяване. Накратко, Международният криминален съд предполага, че самият Разум, а не Съветът за сигурност, е върховен орган в управлението на световните дела.

Какъв съд за терористи

След терористичните атаки над Америка на 11 септември идеята за Международния криминален съд отново стана предмет на оживена дискусия. Поставеният въпрос е какво да се прави със заловените лица, за които се предполага, че по някакъв начин са замесени в терористичните действия. Въпросът е особено съществен по отношение на онези, които, следвайки езика на Нюрнберг, можем да наречем "главни терористи-престъпници". До този момент вече са предложени най-различни модели за осъждане и вероятно те изчерпват всички възможности. Принципен въпрос е дали следва юрисдикцията на (бъдещия) Международен криминален съд да бъде разширена, така че да обхваща по по-конкретен начин и такива случаи. Стенли Хофман, Арие Найер и др. смятат, че трябва да се върви в бъдеще в тази посока, а сега да се използват документите на бъдещия съд, макар той да не действа още. Други автори предлагат установяване на специални военни трибунали, но международни, от типа на Нюрнберг, като се използват елементи от англо-американското наказателно право. Значителна група от по-консервативни анализатори настояват заподозрените в тероризъм да бъдат съдени от специални военни трибунали в САЩ, в които те няма да се ползват от правата си в нормален граждански съд (Джейсън Зенгерле и др.).
Консервативната позиция по въпроса има един основен аргумент и множество по-специфични. Основният е, че всеки нормален, отворен процес, със съответните защити за подсъдимия, и особено ако става дума за международен съд, ще превърне съдебния процес в световна трибуна за подсъдимия. Така ще се окаже, че съдът продължава да помага на терористите при изпълнението на техния варварски проект. Либералната позиция е поначало ориентирана към използване на възможности за въвеждане на универсални нормативни инструменти, включително в международното правораздаване. За нея всяка идея за съд, в който правата на подсъдимия са ограничени, с явно или неявно намерение той да бъде осъден по-бързо, е отклонение от автентичното правораздаване, в което водеща е идеята за справедливостта. Съпровождащ аргумент тук е, че всяко различие от нормален съд, в частност Международен криминален съд, прави съд и престъпници сходни по основните си убеждения. Двете позиции спорят по този повод твърде остро, но противоречието между тях е принципно и свързано с изложената по-горе дилема.
Предвид цялата линия на аргументиране по-горе, заключението ни по въпроса за съд над обвинени в тероризъм е, че тази институция е най-добре да се построи по модела на Хагския трибунал. Това, разбира се, е препоръка, която не смятаме, че е реалистична. Прогнозата ни е, че САЩ няма да приемат никакви идеи за международен съд и ще използват модел, който да гарантира възмездие, но и се доближава до действащото наказателно право; тоест гаранцията за ефективност ще бъде максимално съобразена с общоприети, валидни норми.
Какъвто и да е изходът от тези дилеми, случаят с атаките над Америка повдига множество въпроси, които при отсъствие на трагични събития с такъв мащаб обикновено се подминават от по-наивни легалисти-оптимисти. Тези въпроси са остри, ясни и директно насочени към базови определения, например на термините "война", "престъпление", "правило", "международна юрисдикция" и т. н. Те нямат лесни, камо ли очевидни, отговори и представляват предизвикателство към съществуващите становища за международните правни режими. Подобни събития преди всичко показват, че самите интелектуални основания на международното право и норми имат дълбинна и неизличима политическа природа. Оттук и нашето заключение в съответствие с цялостната ориентация на този анализ може да се ограничи до следното общо твърдение: във всички съображения по повод международно криминално правораздаване водеща следва да е фундаменталната идея за достигане до решения с максимална легитимност. Когато се предлагат легални, пара-легални, квази-легални и пр. конструкции, въпросът за граничното им обосноваване е (и винаги ще бъде) въпрос за легитимността. На въпроса за легитимността, обаче, не може да се отговори веднъж завинаги. Той предполага непрекъснато действаща и особено чувствителна рефлексивна нагласа към деликатния баланс на нормативно и политическо.

Стефан Попов
председател на Отворено общество

Стефан Попов е доктор по философия от New School for Social Research, Ню Йорк (1996). По-дългите му специализации са по конституционна политика (Виена,1994) и международна сигурност (Вашингтон, 1999). Председател е на "Отворено общество" - България от началото на 2000 година.
Не нормативните, а политическите понятия са истински важните!
Карл Шмит