Тату на верху
Стремежът да си различен подтиква всяко следващо поколение да експериментира. Не се притеснявайте, ако видите две момичета по улицата ръка за ръка да се разхождат. Какво ще си помислите? Че са хомосексуални ли? Че светът се свършва, може би...
Понякога дори целувката е оръжие, предназначено да скандализира. "Тату" избягват ясните отговори и постигат целта си. Медиите в по-голямата си част им се връзват, така им е по-изгодно. И даже се включват, дори без да щат, в предначертания рекламен проект. Раздухват и доизмислят биографии, чиито схеми са нахвърляни в сайтовете. В www.taty.com. например е написано, че в България се разразила истерия по "Тату". Аз пък не бях забелязал, но щом и медиите го повториха, трябва да се поогледам... На пресконференцията в хотел "Хилтън" въпроси като "Каква е политическата ви ориентация? и "Ползвате ли дрога?", "Не мислите ли, че модата на хомосексуалната любов като начин за налагане на имидж е остаряла?" звучаха просто смешно. Да си на 16 и да си губиш времето, за да следваш някаква мода не си е работа. "Тату" с известността си създава мода. Харесват ги в Русия, в бившите републики, започват да пробиват и в чужбина. Не на последно място и заради това, че пеят на руски. Добре е изчислен пробивът им. Вярно, сигурно свободата им е доколкото мениджърите позволяват. Но присъствието на сцената също се заплаща.
Концертът им в НДК мина под мотото "Колкото сценични ефекти - толкова и костюми." Облеклото на балета, а и на самите Юля и Лена бе достъпно да бъде закупено и от квартално читалище, подиумът бе неподготвен и неизметен дори, репертоарът на "Тату" едва запълни с повторенията времето за един спектакъл. Предполагам, че тъкмо липсата на репертоар донякъде налагаше натрапчивите повторения на излезлите вече сингли и разтегления диалог с публиката. Всичко това не означава, че не си струва да чуеш и да видиш "Тату". Дори само да установиш, че прословутата им целувка е част от хореографията, предначертана и стриктно изпълнявана всеки път. Освен това руски групи в България не идват всеки ден, а какво прави руската музика днес - за мен, 18-годишният, е почти неизвестно. У нас вече е отраснало цяло поколение, за което руският език е екзотика и енигма. Но и незнаещият би усетил, че текстовете на "Тату" са мислени като музика - с къси куплети, със затварянето им с гласни, удобни за пеене. А който поназнайва от този език, ще види, че вътре има уловки и пързулвания като в "Робот" например - момичетата пеят за любов с неодушевен предмет, а твоя работа, ако се сетиш за вибратор.
Хореографиите на "Тату" доразказват песните. Нищо повече, но и това е достатъчно. Всичко е естествено като на улицата, като в живота, който живеем. Лена и Юля свалят униформите още в началото и с това заявяват "Не ни е срам". Така се дистанцират от училището, от възрастните, от обществото, което по техните думи често ги наранява. Остават сами една с друга и със свободата си. Постигат целта си, привличат вниманието.
Истина или роля - кой както иска да го разбира. Не напразно в сайта им, в поканата за чатване е казано: "Матерные слова рекомендуется - либо заменять звездочками, либо правильно оформлят: с пробелами или точками между буквами..."

Николай Константинов



Спокойно, няма страшно! Лена и Юля не правят стриптийз
на сцената, а просто се поразсъбличат, защото става горещо, не демонстрират хомосексуална любов, а само се целуват, защото са две разкрепостени девочки, които се обичат, не проповядват пошлост, а само призовават да се освободим от предразсъдъци. Техният Леонардо да Винчи в имиджмейкърството Иван Шаповалов не се скита като пущ из фен-тълпата да продава порнографски снимчици по концертите, нито ни въвлича в педофилски сайтове чрез Мрежата. Внушенията са на ръба, по разделителната линия между две платна в насрещното движение - също като в кадъра с Лена и Юля, илюстриращ как двете момичета се движат с "200 по встречной". От личната нагласа зависи дали ще сърфираш гладко между платната, дали ще забележиш ясната маркировка между играта на истинка и на театър, дързостта и приличието, или ще преживееш катастрофата на скандализиран пуритан. (Не слушател! Музиката на "Тату" е толкова православна, че може да се отпечатва още в учебниците за началното училище.) От толкова много предоставени възможности и публиката може да не се чувства воайор. А просто да се запознае с руска музика. Или, ако е от друго поколение, да изживее сантиментите с руската песен, която някога й бе процентно регламентирана като порция-лайтмотив на всекидневието. Може и да оцени поредния опит на руската естрада да се върне в България. С всичките й мега-проявления, с милата й амбиция, че ще яхне небостъргачите на шоу бизнеса и с жеста понякога да изпробва своите проекти първо на наша територия. С всяка своя поява заедно с приятелите - някогашни лъвове на българската попмузика и кумири на съветската публика, тя деликатно ни води към нерадостни сравнения. И ни казва тъй дипломатично колко много се е доближила до еталоните на МTV, запазвайки идентичността си, както наскоро един руски политик ни каза, че няма да е радостен, ако НАТО достигне границите на Русия, покривайки България.
От края на 90-те Русия на няколко пъти се връща у нас чрез попмузиката си. Един голям концерт с Валерий Леонтиев, Филип Киркоров и други звезди пак в зала 1 на НДК категорично демонстрира, че в Русия се привнасят нови правила, че шоу бизнесът е тръгнал, че в него, независимо от превратностите, се инвестира и се налива в нови еталони. През 1999 г. Наташа Корольова потвърди, че в руската естрада солистът е само лицето на екип от автори, имиджмейкъри стейдж-мениджъри, промоутъри и т. н. В края на 2001 г. дойде фурията на модерния танц, "Тодес" на Алла Духова - все нови визии и неизменен професионализъм с категоричността на руски танк. После тежко пристигна и Йосиф Кобзон - но не като безпомощно призраче от миналото, а като потвърждение, че в Русия каквото и да се случва, не отпращат своята си естрада в глуха линия, нито я пенсионират, а напредват мощно в изковаването на цялостен образ - независимо дали марката ще бъде "руски Майкъл Джексън", "девицата Наташа Ростова на нашето време", мафиота-милиардер, който със сантимент се връща към естрадата, от която е тръгнал и с еднакво самочувствие изпява "Я люблю тебя, Россия" и "Моя страна, моя България".
Константата в това ревю от образи е музиката. И в "Тату" преобладава непоклатимият романтизъм, откровенията, сантиментът, даже. "Обелени" от ефектите и саунд-опаковката песните им обитават кристално ясната схема на контраста: в случая най-често лириката е пресечена с техно, или пък гладкостта на денса е разнообразена с релефи в тембъра. Балансът между ординерността и изненадата е перфектен - секвентни натрупвания и безметежни терци тъкмо пуснати като в машина на инерцията, увисват недостигнали кулминация. Мелодически разливи се редуват с минимализъм и преднамерено самоограничаване на емоцията, ясните детски гласчета като от пионерското хорче се съпоставят с обработени зрели бек-вокали. Безконечен шепот на някаква навивана на пръст амбиция изригва в крясък. Повечето композиции на Галоян, Шаповалов, Войтински и Рябцев (извинете за фамилните имена, но за руснаците собственото име продължава да е инициал) търсят ефекта на внезапното отприщване след дългото пребиваване в клетката на добре подредената схема.
Музика и гласове като много други, които могат да бъдат харесвани, но могат и да потънат в морето от музика-индустрия.
Приносът на Иван Шаповалов е, че скроява на двете московчанки биографии на границата на благоприличието и скандала, между ограниченията и бягството, сивотата и колорита, примирението и крясъка. Тези биографии се играят в перфектните клипове (казват, не стрували три и шейсет като нашите, а някъде между $70 000 и 140 000), ролите са отработени идеално така, че и на сцената, и на пресконференцията, и зад кулисите Лена и Юля са отличнички в изпълнението им. Визията им е колкото може по-натурална. Те и балетът им с нищо не напомнят изкуствени барбита. Често придърпват краищата на спортното си облекло, оправят наколенките. Няма извънредност на макиажа и непостижима сексапилност. Дори когато Леонид Дзюник - директор на група "Тату" със сръчността на цирк-майстор прибира колежанските им дрехи, облеклото, по които Лена и Юля остават, е необезспокоително. Прилежно като в живопис от соцреализма - Т. Н. Яблонска, "Утро" - физзарядка пред прозореца например.
Това ли било всичко! Някъде по средата на концерта, за да поддържат искрата, двете татушки приканват на сцената момчета и момичета за еднополови целувки. И строго биват охранявани от мъже-гардероби, да не би някой като попадналото в този експеримент на разкрепостението наше момче Любо да ги разцелува с вик "Я девушек люблю!". Друг, хърбавичък младеж не се поддаде на призива за свобода на нравите, по лицето му пробягнаха тикове, и отчаяно искаше да се избави от тази свобода с може би единственото, което знаеше на руски: " нехорошо, нехорошо, нехорошо...".
Седях на първия ред в НДК и му съчувствах.
"Не виждаш ли, че всичко е игра" - успокояваха ме моите осемнайсетгодишни Невена и Николай.
Знам, 2002 година на MTV не е 69-та на Удсток. Някога по времето на бунта на децата-цветя Джо Кокър и Джанис Джоплин ревяха или се друсаха на сцената и никой не се съмняваше в истинността и във вероятността да си умрат там от предозиране. Сега добре изиграният спектакъл е на мода, идеята за "звезда" щуква в главата на някой Шаповалов и той заработва, за да я материализира в Леночка и Юлочка. Да повярваш в автобиографичността на техния спектакъл, твърди новото поколение, е също тъй наивно, както и да допуснеш, че Алис Купър наистина разкъсва живо пиле на сцената, екзекутира с електрически стол или осакатява бебета. На шоуто му преди време в мрака на стадион "Академик" и аз успокоявах хлапета около мен, че това е игра да си убиеш страха. Повярваха чак, когато в далечината на финала се мерна линкълна, с който звездата на шок-рока се изнесе от зрелището. Наскоро видях, че така спретнатичко приключва и мега концерт и на благопристойния рокер Бон Джоуви например.
Тази двойственост на сцената и зад кулисите ме възпря от задълбочаване в "Тату", не си дадох труд да разгръщам Фройд, нито да препрочитам разсъжденията на М. П. в списание Р.S. за новата женственост, радикалния феминизъм, за двата типа buch и fame в нежността между жени. Нито пък се опитах да интерпретирам идеята за "Тату" през призмата на нездравото отношение на възрастните към децата.
Медийните образи са нещо различно от реалността: АББА бяха пример за задружна творческа комуна, Мирей Матьо - ненакърнимата непорочност, Бритни Спиърс... И т. н.
Но все пак и аз имам правото на моите съмнения дали точно този е най-подходящият медиен образ за Лена (1984 г.) и Юля (1985 г.) Още повече, че според предначертаната стратегия образът на Лолитите щял да се развива. Накъде още! Иван Шаповалов освен всичко друго е и психиатър, сигурно се е самооанализирал и може да обясни.

София бе първият град извън пределите на Русия, в който дует "Тату" се появява със самостоятелно шоу. Вносителят на шоуто е "продуцентску компанию", както пише в официалния преслист, "Дегрис ООД. ("Нашата фирма се занимава с организирането на концерти на български изпълнители в Русия и на руски артисти в България. ... ще открие школи по модерен танец... Основната цел на компанията е да възстанови културните отношения между Русия и България и да поднесе професионално концертната и клипмейкърска дейности, по примера на европейските стандарти за шоубизнес".
Гостуването през миналата есен на формацията на Алла Духова за модерен балет "Тодес" вече може да се счита за сполучлива визитка на "Дегрис". То не бе така разгласено като "Тату", но си заслужаваше да се види - беше истинско ревю на многото лица на модерната хореография и изобретателността те да се вържат в един спектакъл в бясно темпо. Сега към "Дегрис" се присъединиха и "Вирджиния рекърдс", и "Шайни уърлд". Затова сигурно пи ар-машината се попренави. Узнахме всичко за Елена Сергеевна Катина и Юлия Олеговна Волкова, което се полагаше да узнаем.
След това те отидоха във Варна, през март щели да бъдат някъде в Англия, а през април според пресинформацията на "Дегрис" били запланувани прояви в Израел. Преди това на 17 януари Лена и Юля били в Лондон, след което отишли в Лос Анжелис, за да запишат нова песен, "която частично ще бъде на английски".
Графикът им мъгляво е описан в преслиста на мил полубългарски, с характерните затруднения на руснака, пребиваващ в България: променливото "я", съгласуването на местоимения и глаголни окончания, членуване и пр. Има симпатични грешки като: "Компания има плани да реализира в България концертите..." или недоумици като това, че Лена "въпреки че вярва в Бог и ходи на църква се отнася толерантно към хора от всякаква раса и вероизповедание". И многократно повтаряния факт от биографията й, че била изгонена от детско-вокалната група за "недостойно поведение". Видяхме ги истински - порастващи деца с отпечатъка на амбициите на възрастните.
Музиката им засега е излята в един албум. "Тату", 200/по встречной." Много искат да дойдат през септември в София пак - да представят втория.

Елена Драгостинова



Ние пеем за реални неща
Какво правим в леглото е наша лична работа - това само възрастните го коментират. Ние не продаваме собствения си живот, а разказваме наши преживелици.
Нямаме планове, живеем ден за ден, но имахме мечта да пеем. И тази мечта се осъществява

Елена Катина и Юлия Волкова от дует Тату