Селекция на чистия пол?
Признавам, че когато приех да коментирам текста "Селекция чрез секса", бях прочела само първите няколко реда до мисълта "изнасилването е продукт на едно общество, в което доминират мъжете" и си казах, че бих могла да поразсъждавам до каква степен жените също са отговорни за това, което им се случва, до каква степен те го предизвикват, искат? Също възнамерявах да си представя сценариите на психологическото изнасилване, случващо се във всяка "затворена клетка" - в каквато се превръщат нехармоничните отношения... Изобщо възнамерявах да изследвам динамиката на садомазохистичните отношения между два човешки индивида, принудени да живеят заедно, при които в крайна сметка и палачът, и жертвата са еднакво окаяни... Но явно това е друга тема, която ще трябва да развия отделно, защото някои от твърденията в този текст изискват по-неотложна реакция.
"Селекция чрез секс" е преднамерено сексистко четиво. Под благовидния претекст да се разбере едно явление като насилието над жени, авторът го узаконява, като си служи с определени твърдения на психолози еволюционисти и генетици, за да завърши в крайна сметка с най-баналния патриархален аргумент, че "мъжете са осъществили 90% от всички произведения на изкуството и литературата". Това е текст, в който позицията на автора е изградена само на базата на различни - тенденциозно подбрани - цитати, от които писалият този текст само привидно се разграничава, с прибавянето на условно наклонение в преразказването на различните позиции. Тук липсва алтернатива на представените тези. Всяка следваща заковава предишната. Затова в коментара си няма да разграничавам цитати от авторов текст, тъй като те общо служат на една цел - да се сложи акцент върху размножителната дейност като детерминираща човешкото развитие и да се сведе жената до обикновено средство за продължаване на рода.
Обсъжданата статия е обикновено съчинение за чистата раса или в случая може би било по-точно да се каже - за чистия пол.
Ще се запитате и с право, защо тогава изобщо се занимавам с подобно четиво.
Защото под прикритието на научността подобни четива способстват за утвърждаване на лъжи, които обслужват втвърдяването на цивилизацията.
*
Твърдение: "изнасилвачите се подчиняват на "естествена" биологична програма, обща за всички мъже от този свят: властната необходимост да предадат своите гени на следващото поколение, ако трябва и чрез насилие".
Като цяло в този текст сексът се третира единствено като нагон за оцеляване на рода и като императив, който оправдава насилието. Забележете, че никъде понятието секс не се свързва с отпускането и придружаващото го удоволствие. Нищо чудно, че авторът и подбраните от него тези провиждат случването на секса само чрез насилие.
Твърдение - "ревността служела (несъзнателно) за развиване на собствените гени. Този, който е недоверчив към партньора си, го следи, тероризира го, бие го в изблик на страстен бяс и така си създава преимущество в еволюцията, защото не позволява на партньора да погледне другаде."
Първо забележете фразата: "този, който е недоверчив към партньора си, го следи, тероризира го, бие го в изблик на страстен бяс..." А откъде идва това недоверие - може да се предположи, че най-вероятно от недоверието в собствените му възможности, от неумението му да общува с другия, така че той да иска да бъде с него без принуда. Освен това ревнивецът не само не развива собствените си гени, но той забавя развитието си, като се превръща във функция на собствения си контрол - тоест няма отпускане, няма удоволствие, има недоверие, насилие и тъга.
Вероятно този процес, така характерен за отношенията мъж - жена и днес, е започнал още от момента, когато хармоничното протичане на живота, типично за homo erectus, се нарушава с появата на страха от смъртта и чувството за семейственост. Вниманието на Аза се е изместило от тук и сега (хоризонтален модел на възприемането на света) към бъдещето, към вертикалността, при която Ти-то е загубило своята индивидуалност и се е превърнало в обект за притежание. Така човекът е обзет от неврозата на властта. Здравословната власт над другия ни е нужна, за да задоволи той потребностите ни, а за да стане възможно това, се предполага ние да сме внимавали в него и да сме задоволили неговите нужди... Неврозата на властта се състои в продължаващия контрол над другия и след задоволяването на потребностите ни, контрол, който ни лишава от възможността за отпускане в удоволствието. Контролът е един от атрибутите на вертикалното общуване и измества реципрочното отдаване на грижи в едно здравословно хоризонтално общуване.

Твърдение - "Дали жените се оставят да бъдат оплодени от таен любовник, надарен с добър генен материал; дали мъжете, без да знаят, пробутват дете на противника си - това е ефикасен начин за предаване на техните гени на следващото поколение".
Разглеждането тук на изневярата единствено като функция на желанието за сдобиването с по-качествен материал свежда жената само като средство за предаването на този материал през поколенията - тоест отново се сблъскваме с опит да се лиши тя от индивидуалност, която предполага опасности за съществуващия ред.

Твърдение на етолога Конрад Лоренц, изследвал поведението на птиците - "Всеки вид притежава вродени типове поведения, като например агресията". Това твърдение особено възмущава автора, защото "дефинирайки човека като агресор по рождение" се легитимирала войната.
Този текст е добър пример какво може да стане с различни теории в ръцете на недобросъвестен автор. Ще се обоснова: в така подредените потпури чета страх, непознаване и откъсване от биологията на човека. Желание да се внуши погнуса към всичко, което е тяло и нагони. Емоциите и сексуалността се изхвърлят в мазето на човешката природа като срамни остатъци от каменната ера - тоест в цивилизацията няма място за тях и ако те се проявяват, нищо чудно, че ги комплектуват с насилието - също отломка от онова каменно време.
Фактът, че можем да мислим и да планираме безспорно ни поставя на върха на еволюцията на живите видове. Но това така ни главозамайва, че забравяме чувствата и емоциите, които обитават тялото ни, забравяме да се вслушваме в неговите потребности. Колкото и да звучи неприемливо за някои, във всеки от нас живее едно животно, което добре познава основните движения за задоволяване на потребностите му като: планиране, проверка на реалността, съблазняване, подчинение и агресия. Когато детето попадне в менгемето на възпитанието, нанасящо му още в първите години травмите, които определят типа характер и произлизащите от това защити, то забравя много от преките пътища към удоволствието. Агресията е част от същността на човека. Агресия е да кажеш "не" на това, което не те устройва. Тук цивилизацията залага поредния си капан. Ако кажеш "не" - губиш чувството си за сигурност. Ако обаче прекалено много се приспособяваш, ставаш хроничен производител на предателство към самия себе си или просто на най-обикновени подлости... Съвременното общество не толерира спонтанността. Самите ни майки рядко приемат нашето "не". Колко хора изобщо са оперирани от агресивността си, за да покрият нормата - "доброто момче/момиче". Не е чудно, че именно те са най-перфидните садо-мазохисти. Това, което обсъжданият текст не знае да направи, е да отличи здравата, градивна агресия, необходима за развитието на човека, от задържаната, натъпкана в мазето му соционеприемлива енергия на бунта. Войната е функция на тази неприемливост на гнева, който може да разруши фиксираното във властта съвременно общество, продукт на неврозата на властта, на неотпускането и на контрола заради самия контрол.

Твърдение на генетиците - "наследствените характеристики, разграничават индивидите едни от други. Така някои гени допринасят за предопределения към алкохолизъм, хомосексуалност, меланхолия, храброст или изострено любопитство. Индивидът при тях се явява като кукла, манипулирана от гените си." - поставяйки читателя пред задънената улица на подобни разкрития, авторът "утешава" с едно друго разделение, приписвано пак на психолозите еволюционисти - разделението на човечеството на две групи - според пола, което чудесно се вписва в опита да бъде владяно то - като се противопостави мъжът на жената. И тук започват абсурдните наддавания примерно кой от двата пола е по: кой се ориентирал по-добре вътре в стаята (познайте от първи път) и кой по карта, понеже бил ловец и т.н. , за да се стигне накрая до основния въпрос: "Как, кога и защо се намират мъжът и жената?".
Тук за момент си помислих, че все пак в текста ще има някакво прозрение в посока на удоволствието или любовта... Но не. Авторът се изплъзва през притча за президент и президентша, изводът от която е, че тя иска прекалено много секс, а той прекалено много различни партньорки, или както безмилостно се заключава - "мъжът търси количеството, жената качеството", понеже произвеждала по-малко семки, не за друго. По същата причина тя била, която избирала и затова била по-придирчива, за да се завърши накрая с фразата "На една жена са необходими много усилия, за да има малко деца, но един мъж може да има много деца с малко усилия." (!)

Финалът на този текст работи за недвусмисленото придаване на атрибута духовност, творчество, духовитост, разум и чувство за хумор към мъжката половина на човечеството, като средство, спешно необходимо й в "привличането на жените. В определен момент последните си падали повече по творчеството (защо ли), отколкото по чистия успех или грубата сила. Тези нови вкусове вероятно са предизвикали изключителния растеж на човешкия мозък, започнал преди 2,5 милиона години... Този, който проявява чувство за хумор и разум в присъствието на жени, показва доброто функциониране на гените си." И ето защо, "мъжете са осъществили 90% от всички произведения на изкуството и литературата".

Ако това изобщо е вярно, то струва си да се помисли защо жените изведнъж са започнали да ценят творчеството повече от грубата сила и чистия успех. Защо са започнали да се прозяват по турнири и битки, търсейки с поглед трубадура... Дали трудното и продължително отглеждане на едно дете и опазването на живота му не е причина жените да осъзнават ежесекундно крехкостта на света, в който живеем, и оттук да не толерират толкова доминиращото поведение на мъжкарите (което рано или късно поражда разрушение), а по-скоро мъжете, събудили се за жената в себе си.
Последния цитат от обсъждания текст хвърля ръкавицата за един отегчителен стар спор за мястото на жената в изкуството. Няма даже да я поема. Много по-изчерпателно от мен се е справила Нанси Хюстън в книгата си "Дневник на творчеството", посветена изцяло на този проблем. (Части от нея можете да прочетете във втория брой на списание P.S.):
"Патриархалните нрави са лишили не само жените от душа, но и мъжете от плът, та ще трябва да мине много време, преди артистите да се превърнат в пълноценни същества; преди жените да престанат да ампутират своето майчинство, за да доказват, че имат ум; преди мъжете да се откажат да подценяват майчинството, защото не им е по силите, като в същото време му подражават; преди жените да спрат да "треперят" и да повярват във фантастичната сила на своето въображение; преди мъжете да престанат за предизвикват смъртта и да повярват в собствената си плодовитост, в истинското си, а не символично бащинство, в спокойното си и анонимно безсмъртие чрез вида. Важното е да си човешко същество, без веднага да прибавяш като Ницше "твърде човешко" и без да смяташ този свой статус за падение."

И тъй като посветих доста място на един деструктивен като позиция текст, накрая бих искала да се присъединя към оптимизма на френския историк Марк Феро:
"Мъжете и жените във всеки свят са изнамирали форми на съпротива срещу упадъка и поражението. Намирали са сили за обновление".

Виргиния Захариева
главен редактор на списание P.S.

Виргиния Захариева е автор на поетическите книги "Камъкът, който не слуша реката", "Кокошката с зашитото око" и "Кадрил късно следобед". Журналист в RFI. Практикуващ психотерапевт от школата на проф. Валдо Бернаскони.
Виргиния Захариева е главен редактор на сп. "P.S.", издание за интеграция между половете.