Българистиката днес и утре
Когато Европейският съюз обяви 2001 година за Година на езиците, аз - както навярно повечето от събралите се тук - отначало бях колкото изненадан, толкова и зарадван. Изненадан, защото асоциацията с подобни лозунги от миналото веднага изкарва на повърхността проблеми в съзнанието, т.е. въпроса: "Толкова ли е критична ситуацията около (нашите) езици, че трябва да предприемем нещо за тяхното спасяване?" В същото време бях зарадван, защото на човек винаги му става приятно, когато точно предметът на неговите занимания е обект на подобно внимание; при това не можем да не се почувстваме и малко по-важни, отколкото това обикновено ни е присъщо.
Но с тазгодишното мото нашата дисциплина е взета предвид само косвено, а също и основанията за този избор не са идентични с тези, които са определили нашия професионален избор. Защото ние, филолозите, познаваме значението на езика и нямаме нужда от обяснения относно функционирането му в обществото - независимо от това, дали ще го разглеждаме сам за себе си, или във връзка с един глобализиран свят. И все пак в момента не можем да избегнем известно чувство за вина. То се корени в това, че сме пропуснали да обясним в достатъчна степен значението на нашия предмет на тези, които не се занимават непосредствено с него. И то така, че една "година на езиците" да стане излишна - защото да се разбира от само себе си, че езиците винаги са били и ще бъдат от жизненоважно значение.
И така, нека приемем сегашния призив като шанс да огласим нашата наука и нейния обект в тяхната значимост за обществото. Това не би било трудно, ако ставаше дума само за езика като такъв, а не за отделните езици; и ако обществената релевантност се намираше в непосредствена връзка с научната. За съжаление нещата не стоят така. Всеки, запознат с историята на езикознанието, знае, че в определени периоди научното значение на езика "кави" или на езика на баските е било далеч над това на английския, а от друга страна - обществената позиция на английския дълго време е била зад тази на френския. Различни са както факторите, които определят съответната актуалност на езика като научен обект, така и мащабите, които ние прилагаме, за да измерим практическата му стойност в даден пространствено-времеви контекст.
Европейските лидери са наясно с това; от политически съображения те са поставили над всеки мащаб естественото право на самоопределение на всеки (европейски) език. Да помислим за "Хартата на намеренията" от Маастрихт или Амстердам1. (При това неволно си спомняме за 1849 година, когато Хабсбургската монархия обявява не само равнопоставеността на народите си, но и на техните езици - една стъпка, която води към разпадането на многонационалната империя. Разбира се, Дунавската монархия се основава не на общо решение, взето в резултат на демократична процедура, а отчасти на династични бракове, отчасти на военно-завоевателна политика; докато Европейският съюз, независимо от всички външни принуди, се крепи на доброволното обединение на държавите.) Когато обаче става дума за практически действия, то веднага се говори за работни и не-работни езици, за езици-посредници ("relais-languages") и езици не-посредници - една диференциация на големи и малки езици, която зависи почти единствено от финансови изчисления. Според тях2 напоследък се оказва, че запазването на досегашната преводаческа практика в европейските гремии при предстоящото разширяване от 11 на 21 държави-членки, би означавало увеличаване на разходите от сегашните 274 милиона на над един милиард евро годишно; докато едно частично опростяване чрез "асиметричен модел" (с езици-посредници и биактивен превод) би струвало само 446 милиона. От само себе си се разбира, че решаването на подобни практически проблеми ще има и важни културнополитически последици. Какви шансове за оцеляване в този нов Вавилон има в такъв случай българският и занимаващата се с него дисциплина? Нека отначало се запитаме за неговото място в науката.
Още от неговото "откриване" за модерната наука преди почти 180 години, българският език като предмет на изучаване играе многообразна и значителна роля. Положен от Йерней Копитар и Вук Караджич едновременно в славистичен и в балканистичен контекст, той скоро придобива и в двете научни области значение, сравнимо с това на санскрита в индогерманистиката. Особено след като неговата най-стара документирана форма, старобългарският, е идентифициран като основа на Кирило-Методиевия (църковнославянски) писмен език, а неговата съвременна изява - като централен представител на Балканския езиков съюз. Тези открития осигуряват на българския език трайна позиция в славистиката и балканистиката до днес, а като съставна част на тези първоначално и основно съпоставителни филологии те - в различна степен според обекта на изследване - преминават през цялото развитие на езикознанието от романтизма до постструктурализма.
Когато към интереса към старата писменост, диалектите и фолклора се добавя и изследването на още младия български книжовен език и създадената на него литература, специализацията, типична за XX век, води до обособяване на българистиката и до вътрешното й диференциране на езиковедско и литературоведско направление. Това развитие, протекло отначало в сферата на преподаването и изследователската работа в различните славянски страни, следва национално-езиковата парадигма на "големите" филологии (като германистиката), но се е наложило единствено в организацията на учителската подготовка и още на много места съсъществува с "общославистични" концепти с различно членение и организация.
Но независимо от своята позиция (като самостоятелна дисциплина или като интегрална част от по-общо направление), днес българистиката по достигнатото ниво на познания и методология е напълно развита специалност, която устоява на всички бури, които връхлитат хуманитарните науки и особено филологиите през последните години. Не на последно място благодарение на факта, че в нейната област е налице още неизследвана територия, даваща възможност за откривателска работа, което не само осмисля самата дисциплина, но и значително укрепва мотивацията на нейните представители. Въпреки това не можем да не забележим, че от няколко години и българистиката изпада в криза. Докато големите филологии в търсенето на все нови брегове и на нов смисъл стигат до самоотричане или намират оправдание за съществуването си в нови (понякога много плодотворни) интерпретации на културологични модели, то проблемите на българистиката имат по-скоро практически характер. Те засягат на първо място материалното оборудване и приемствеността и имат предимно финансови причини. При това би трябвало да оценим като щастливо обстоятелството, че тези проблеми се чувстват по-интензивно в чужбина, отколкото в самата България, където "високият полет" от 70-те години и досега все още оказва своето трайно въздействие. Това е особено важно на фона на ситуацията в другите славянски страни - дори в такива високоразвити като Словения или Чехия, където континуитетът е поставен под въпрос поради липсата на млади кадри.
Нека останем още малко зад граница и при това да хвърлим поглед към Австрия.
Австрийската ситуация е съпоставима с тази в България дотолкова, доколкото и там през 70-те години на миналия век чрез преструктурирането на университетите славистиката се разпада на отделни национални филологии. Така се въвеждат русистиката и сърбохърватистиката във всичките пет австрийски университета, в три от тях - словенистика, а в два - полонистика. По на едно място се добавят още бохемистика и българистика, докато останалите области се засягат в съпоставителен план. Не е трудно да се забележи, че това разпределение се основава отчасти на автохтонните славянски етнически групи в Австрия, отчасти на тогавашните политически отношения и след промените от 89-та година трябваше да се смята за надживяно.
Да се намери адекватен отговор на новите съотношения е трудно и - въпреки някои добри начинания - такъв още не е намерен. Така развитието на национално-филологическия модел налагаше въвеждането поне на две нови филологии - украинистиката и словакистиката, и доизграждането или взаимната замяна на вече съществуващи специалности - едно твърде скъпо и организационно трудно приложимо решение3. Така през 1994-1995 година една комисия предложи за научната (тоест не учителската) подготовка друга - гъвкава и финансово неутрална възможност4. Съобразявайки се с комплексните културологични ареални изследвания, тя раздели славянския свят на четири области, съответно източна, западна, южна и югоизточна (или балканско-славянска) област, и това трябваше да предлага на студентите разнообразни възможности за избор (според основната и допълнителната специалност, броя на изучаваните езици, относителната тежест на елементите и т. н.).
Поради една правителствена смяна обаче, до прилагането на този модел не се стигна. Вместо това новият министър се погрижи планът да потъне в някакво чекмедже, а старата уредба под нова шапка да бъде законово закрепена. Тази нова шапка - автономията на университетите - дава възможност самостоятелно да се откриват, допълват или закриват специалности, обаче без да се променя бюджетът! Следствието е, че например ние във Виена от шест години се опитваме да разширим списъка на специалностите с украинистика, словакистика и българистика, но това става в конкурентна борба с всички останали специалности. При това най-голяма съпротива срещаме срещу българистиката, защото тя официално съществува все още в друг университет, макар и да е "със затихващи функции". Въпреки привидно различните условия, същото се случва и в Германия, и на други места в Европа. При това с отдалечаването от славянския свят се увеличава трудността да се оправдае необходимостта от съответните дисциплини. Особено е показателен примерът на Америка, където "Slavic studies" почти навсякъде са сведени до екзотика.
И така, бъдещето на нашия предмет изглежда наистина лошо, ако не успеем да убедим обществеността, че той е необходим. При това имам предвид не толкова политиците и другите вземащи решения хора; най-често те притежават достатъчно широк поглед - иначе не биха обявили тази година за година на езиците. Имам предвид по-скоро родителите, студентите и децата, или казано просто - "човека от улицата"! И при това ние се оказваме в ролята, в която някога е бил Паисий Хилендарски. Защото трябва да им обясним не само, че на изток от обетованите земи се намират огромни пазари и с това шансове за работа; преди всичко трябва да обясним, че става дума за съхранението на тяхната собствена култура, и че животът без култура е също така невъзможен, както без храна или сън.
Елементарно би било, ако приемем, че е достатъчно само да се стабилизира икономиката на славянските страни, за да се събуди интерес към тях. Естествено, стабилността в политиката и икономиката е важен фактор. Но тя е само малка част от цялата палитра. Това може да се види ясно от избора на чужди езици в училище - нито в Австрия, нито в България или на друго място в момента могат да се наложат други езици, освен английският; и това макар че предлаганият избор непрекъснато се увеличава!
И тъй, необходими са съгласувани действия от страна на тези, които вземат решения и от специалисти от различни направления, за да се укрепи разбирането за значението на езиците и за възможностите, които те дават; а също и доверието в собствените способности и смелостта да усвоим и най-трудните езици. При това имам предвид езиците не само като средство за общуване, но и като манифестация и знак за собствената и чуждата идентичност.
Позволете ми накрая да се върна накратко към перспективите на нашия предмет: прагматичният поглед показва, че нашата наука се намира в опасност само там и тогава, когато според едно изкривено разбиране значението на езика се редуцира до неговата комуникативна функция и тази функция се приема като единствен обект на филологията. Като че ли най-благородното предназначение на филологията е да подготвя преводачи! При такива условия българистиката много трудно би могла да оцелее като самостоятелна наука. (Индогерманистиката съществува все още, макар че никой не може да каже как е звучал езикът, който тя изучава, да не говорим, че днес той не се употребява като средство за комуникация.)
За да се избегне опасността от това едностранчиво тълкуване, ние като филолози трябва да намерим нови пътища и концепции. Това е според мен една от главните задачи на нашата конференция.

Виена, 2001

Проф. Хайнц Миклас



Лекцията на проф. Хайнц Миклас е произнесена на Международната среща "Българистика 2001", състояла се миналата есен в София.














































1 Council Regulation -o 1 от 1958 и ЕC Treaty, Article 21.

















2 Сравни "Frankfurter Allgemeine Zeitung" от 03.09.2001, -o 204, с. 6 ("Sprachenstreit im Europaeischen Parlament offenbar beigelegt").

























































































































3 За сегашните условия и последиците на тази система виж Radoslav Katicic, Die Wiener Slawistik an der Schwelle zum dritten Jahrtausend, в: Slawistik an der Universitaеt Wien 1849-1999, Wien 1999, 43-51 и същият, Auswirkungen der gegenwaеrtigen Sprachpolitik auf die Entwicklung der slawischen Sprachen und der slawistischen Studien, в: Wiener slawistisches Jahrbuch 45 (1999), 73-81.


4 За следващото виж: Heinz Miklas, Ein Studienkonzept zur Verbesserung der Ostkompetenz, в: Der Donauraum 1996, 1/2, 99-103.